Ренета Трифонова
Сряда, 11 февруари 1976 г.
Защо жената не може да бъде свещеник? Имахме дълъг разговор за това вчера с Том, срещу когото, според слуховете, заради статията му в последния „Quarterly“[1] се опълчват и православни жени. Откакто тази буря (във връзка с англиканите) започна, мен все повече ме удивява не самата тема на спора, а онова, което се открива в него за богословието. Невъзможността да бъдат намерени решаващи аргументи нито „за“, нито „против“ – решаващи в смисъл на такива, които биха имали обективна убедителност и за двете страни. Всеки се оказва прав за себе си, тоест вътре в собствената си перспектива, в „причинната връзка“ на собствената си аргументация. „Нашата“ страна понякога ми напомня изобличението на Лев Толстой от о. Йоан Кронщадски: „О, неистови графе! Как можеш ти да не вярваш на св. апостоли…“ Не е ли обаче цялата работа в това, че всичко е започнало – у Л[ев] Т[олстой] – с „неверието“ спрямо св. апостоли. Ето защо аргументацията ex traditione[2] просто бие встрани от целта. „Ереста“ винаги е нещо много цялостно, простичко измислено. Наистина, тя е преди всичко избор в дълбочина, а не някаква поправима грешка в подробностите. Оттук и безнадеждността на всички „богословски диалози“ – все едно винаги е ставало дума за „диалектика“ и аргументи. Всички аргументи и богословието са post factum, всички те са вкоренени в опита. Ако опитът е друг, те са неприложими, нещо, което за кой ли път става очевидно в този спор за „свещенството на жените“.
Том: „Как да се обясни например, че жена може да бъде президент на САЩ, но не може да бъде свещеник?“. Струва ми се – отговарям аз, – че тя не би трябвало да бъде и президент на САЩ. Точно на това обаче сега никой не говори, а да го кажеш би означавало на момента да предизвикваш обида. Да се обижда пък също не трябва и така се въртим в порочен кръг. И този порочен кръг е неизбежен винаги, когато е нарушен някакъв органичен, изначален и вечен опит. Същевременно в основата си нашата култура се състои тъкмо в отхвърлянето и нарушаването му, така че отхвърлянето представлява самата нейна същност, представлява нейния опит. Това е опит само от отрицание, от въставане, от протест, а и самото понятие „освобождение“ (libertarion) също е изцяло негативно. Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит.
„Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения а priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно. Докато самите християни приемат всички тези „принципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки. Най-дълбоко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“, който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, тоест на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение.
Но това е и точната генеалогия на дявола. Тук в нито един пункта, в нито един стадий няма нищо положително – всичко е отрицателно отначало докрай. И точно в този смисъл нашата култура е „демонична“, защото в нейната основа лежи сравняването. Тъй като пък математически сравняването винаги води до опита и знанието за неравенството, то веднага се стига и до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителност на каквито и да било различия, а тъй като тях ги има – се тръгва на борба с тях, тоест към насилствено приравняване, и което е още по-страшно, на отричането им като най-дълбока същност на живота. „Личността“, която жадува за равенство – без значение дали е мъжка или женска – е опустошена и безлична, тъй като „личното“ в нея е било точно това, което е било „различно“ спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на „равенството“.
Срещу демоничния принцип на „сравняването“ християнството противопоставя любовта, цялата същност на която е именно в пълното отсъствие на сравняването в нея – както като „източник“, така и като „същност“. В света затова няма и не може да има равенство, защото той е създаден от любов, а не от принципи. И жадува за любов, а не за равенство, и нищо – ние знаем това – не убива така любовта и не я заменя така ненавистно, както точно това постоянно натрапвано на света като цел и като „ценност“ равенство.
А именно в любовта и в нищо друго е вкоренена двойнствеността на човека като мъж и жена. Това не е грешка, която човечеството да поправи чрез „равенството“, не е дефект, нито случайност, а първото и най-онтологично изразяване на самата същност на живота. Тук изпълняването на личността се осъществява в самоотдаването, тук бива преодолян „законът“, тук умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената – като жена, и т.н.
Всичко това обаче означава, че няма никакво равенство, а има онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, а не „равенство“. Равенството винаги предполага множественост на „равните“, която никога не се претворява в единство, тъй като цялата същност на равенството е в неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в единство, в живот, в творчество…
„Мъжкото“ и „женското“ начало са съприродни на света, но само човекът е този, който ги претворява в семейство. И ненавистта на нашата култура към семейството е продиктувана от това, че то изобличава злото на „равенството“.
Източник: Прот. Александър Шмеман „Дневници“ (1973 – 1983), превод: Борис Маринов, издание на Фондация „Комунитас“, 2011
[1] „St. Vladimir`s Seminary Quarterly“ – тримесечното списание на семинарията „Св. Владимир“.
[2] Основана на традицията (лат.).
