Атанас Димитров – АтаДим
Февруари е един особен месец, най-странният през годината. Той е всъщност последният месец в римския календар, който първоначално се съотнасял с десетмесечния аграрен цикъл, започващ през март и завършващ през декември. Зимното време у римляните било считано за безвремие и затова не влизало в древния им календар. Едва през 153 пр.н.е. към него били добавени последните два месеца – януари, месецът на Янус, римския бог на вратите и проходите, на Слънцето и светлината, както и на всяко начало и край, и февруари – месецът на очищението, когато се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете. Неслучайно и в църковното време февруари бележи началото на Великия пост. Това е една наистина много древна културна традиция. Ще вметна тук, че тези два месеца били смятани някога за безвремие не само у римляните, но и у старите славяни, които ги нарекли с общото име СѢЧЕНЬ (дн. Голям и Малък Сечко), тъй като суровият студ пресича всякаква земеделска дейност, но също и понеже сече живота на много душѝ.
Ала стига толкова календарна история. Да погледнем към настоящето.
Наричат февруари месец на любовта, защото в един едничък от малобройните му дни, на дата 14-и, се отбелязва Денят на влюбените, сякаш да ни покаже бездната между мимолетната влюбеност и истинската Любов с главно Л, неподвластна на всепояждащия хронос и всесилна да преодолее пространството и времето.
И да, датата 14-и февруари от българския календар освен с наскоро привнесеното отвън празнуване на св. Валентин и традиционното отбелязване на Трифон Зарезан е забележителна още и с това, че на нея св. Православна Църква чества Успението на св. Кирил Славянобългарски. Заедно с датата 11/24 май това е денят, в който подобава да споменем великото дело на създателя на първата славянска писменост – глаголицата.
Написаното тук е за тези, които говорят небивалици за Константин-Кириловата азбука, дори отричат авторството на боговдъхновения ѝ създател, изваждайки я от културно-историческия ѝ контекст и силейки се да равнят мярата на оскъдния човешки ум с мярата на богопознанието, скрито в „проповядващите знаци“. Само че трябва да вземат със себе си верния ключ, с който да стигнaт до скритото зад абстрактните образи послание. Искам да им кажа къде е скрит. Не е трудно да бъде намерен. Всъщност, ОЧЕВИДНО Е. Както когато човек търси нещо навсякъде, а то е пред очите му.
Редовете ми също така са за тези, които, отвратени от разпространяваните небивалици за Константин-Кириловата азбука, не искат вече и да слушат за това наше изумително културно наследство. Говорила съм с такива хора, особено православни християни, те отказват да чуят каквото и да било по този въпрос, не знаейки, че всъщност се лишават от възможността да се докоснат до едно дивно благовестие в знаци. Имах подобни случаи много, но ще разкажа един, който ми се вижда показателен. Когато веднъж поканих любезно на своя лекция за глаголицата една жена, тя заяви, че тая азбука е хърватска и отрече същата да има нещо общо с българската култура, изтъквайки като аргумент „огромното“ разстояние, което ни дели от Западните Балкани предвид размерите на днешна Сърбия. Само че един такъв довод става нищожен, ако се вземат под внимание границите на Средновековна България във времето на големия ѝ възход при управлението на Борис, и особено при Симеон и Петър. Да не говорим за контрааргумента – Кирило-Методиевия път (умишлено ще избегна безличния туристически термин маршрут, защото за св. Седмочисленици изминатият път е не маршрут, а ЖИЗНЕНО ПОПРИЩЕ, в което човек се състезава със самия себе си и със своята воля). Вижте само, той обхваща далеч по-големи разстояния, равняващи се на хиляди километри, начевайки от Солун, Константинопол, манастира Полихрон, за който едно от предположенията е, че е бил в Мала Азия; после Крим, Багдад и пак Крим, за да стигне до Великоморавия (дн. Чехия), Блатненското княжество (дн. Словакия), оттам до Венеция и при папата в Рим и накрая (вече Методий е бил сам, защото по време именно на тази визита Кирил умира едва на 42 години, изтощен до краен предел от мисионерските трудове) обратно пак към Великоморавия. След смъртта и на Методий, прогонени от немското духовенство, учениците, и по-точно тези от тях, които оцеляват, идват в България, където са радушно приети от княз Борис и пренасят тук делото на светите първоучители Кирил и Методий, за да пребъде то на тази земя и у този народ, преминало благодарение на всеотдайността на сърцати хора не само стотици километри в пространството, но и десетки векове във времето. Е, подобно твърдение за непреодолимостта на разстоянията, особено изречено днес, в епохата на комуникациите, само още повече подчертава величието на апостолския подвиг на светите братя (затова Църквата ги признава за равноапостоли) и техните ученици, готови с цената на живота си да разширят според силите си хоризонта на благовестието в писмена – мисия, оказва се, невъзможна сега, но възможна тогава.
Най-сетне думите ми са адресирани и до тези, които никога не са били изкушени от подобна тема, потънали в материалното битие на днешното ни съвремие.
Поспрете се малко, хора, дайте шанс на един друг, по-различен разказ за глаголическите знаци да бъде чут всред останалата врява, вслушайте се в словото на „говорещите букви“, което ни явява словото на СЛОВОТО. Защото ние сме славяни, а на всички славяни, както свидетелства техният етноним, каквото и да приказват по този въпрос западните учени глави, им е вменено да СЛАВЯТ Бога. Този, който има уши да слуша, нека слуша словото на Константин-Кириловите букви!
С уникалния си облик глаголическите писменà от векове са възбуждали интерес у ония, които са разлиствали древните книги, съхранили това феноменално писмо, или са се натъквали на каменни скрижали с такива знаци. Открай време хората вярват в чудодейната мощ на тези тайнствени букви, използват ги в магически формули, търсят в тях окултни значения, без да се съобразяват с историческата истина, че това е писменост, съставена от двама изтъкнати представители на официалната богословска мисъл във Византия, изпращани от Империята на различни мисии тъкмо като защитници на правото църковно учение, чиито носители безспорно са били. Като мисионерско писмо глаголицата няма как да носи друго послание, освен посланието на Евангелието и Никео-Цариградското вероизповедание.
Наистина не разполагаме с никакви автентични свидетелства за символичното значение на буквите. Но бидейки плод на дълбоко символичната по своя характер източнохристиянска култура, обвеяна с богата образност, те несъмнено са били натоварени с вътрешен смисъл. Подсказва го формата им, подчинена на законите на сакралната геометрия, техният именослов, както и названието на писмото, наречено многозначително „глаголица“ – „Говорещата азбука“. Какво ни говорят буквите? По мое убеждение те разказват свещената история, така както е разказана в Книгата на книгите – Библията. Изхождайки от тази хипотеза, ще представя пред вас в резюме моята символна интерпретация на една от буквите на Константин-Кириловата азбука. Избрах да ви запозная накратко с тълкуванието на 27-ата буква Ⱌ, именувана ЦИ, което учените смятат, че е съкращение от старобългарското ЦРЬКꙐ (съвр. ЦЪРКВА).
Както и другите писменà от глаголицата така и буквата Ⱌ (ЦИ) не може да се обясни с пряко заемане на чужд образец, а е оригинално претворена от съставителя на това феноменално писмо. И все пак корените на буквеното начертание на този глаголически знак могат да се проследят далеч назад във времето, отвеждайки ни до древна пиктограма от египетското, протосинайското и ханаанското писмо с предполагаемо значение ‘кука за риболов, въдица; рибар, ловец’, която през семитските азбуки, в т.ч. финикийска и староеврейска, е оказала известно влияние върху знакообразуването на определени букви в гръцката и в славянската писмености. От това първично значение на изходната пиктограма извеждам символиката на буквата ЦИ, като свързвам тълкуванието с идеята за ‘риболов’, символ, който гравитира около образа на Църквата и апостолите (срв. Мт. 4:1).
Тази символика се контекстуализира с, като цяло, широко застъпената тема за човека и морето в свещенните книги и в по-късната църковна традиция. Християнското изобразително изкуство изобилства от сцени на риболов, което, разбира се, има своята реална обосновка, показвайки значението на този поминък в исторически план.
Да си спомним и образа на рибата като символ на Христос и анаграма на Неговото име в ранната Църква, когато всяка открита изява на принадлежност към християнството е била наказвана жестоко. Изобразявана до хляб, рибата – Христос може да бъде символ и на причастието. Освен това подобни изображения са и своеобразно припомняне на чудото с двете риби и петте хляба.
И така, чрез кукестата си форма 27-ата буква от Константин-Кириловото писмо символизира назначението, което Иисус е дал на Своите ученици, рибарите, да станат „ловци на човеци“ (Мт. 4:19, Мк. 1:17), т.е. ‘да привличат хора към Църквата’. Спомнете си краткия разказ на ев. Лука за чудесния лов на риба, който станал на Генисаретското езеро, когато Иисус Христос подтикнал бъдещия апостол Петър отново да хвърли мрежите след многочасови неуспехи. Петър се подчинил. И знаем колко учудващо богат се оказал уловът: хванали толкова риба, че напълнили с нея две лодки. В този разказ за Христовото чудо мрежата се превръща в метафора на Божественото действие, което цели да събере людете, за да ги въведе в Божието царство (Мт. 13:7-4). Духовен инструмент, символизиращ свръхестествената мощ на Бога в лицето на Неговите наместници, тя (мрежата) трябва да извлече от дълбините на греха, на самозабравата и на крайното богоотчуждение дори и най-отдалечилите се от благодатта. Образ на всъдеприсъствието на Бога, в ръцете на Неговите служители – апостолите и техните приемници, мрежата е като вместилище на Божията сила. Но тя е и усилието на този, комуто е поверена, в жестоката борба с водната стихия и владеещите я сили на хаоса за богатия улов – спасените човешки души.
За разлика от мрежата обаче, с която се ловят цели рибни пасажи, кукичката представя риболова като индивидуално отношение между Рибаря и отделната риба. Този улов няма за цел да се отнесе към хванатата риба непременно като към плячка. Нека не забравяме, че подаването на храна е най-първичният жест на сърдечна привързаност. Съвсем неслучайно с кукичката на рибаря сравняват любовното ухажване. В Речника на българския език срещу израза Хвърлям / хвърля (пускам, пущам / пусна) въдица<та> някому, е посочено: Разг. 2. Старая се да предизвикам у някого интерес към себе си, желание да започне да ме следва. А като първо значение на фразеологизма Лапвам / лапна (глътвам / глътна, захапвам / захапя, налапвам / налапам) въдицата / стръвта пак там е дадено: Разг. 1. Изведнъж силно се влюбвам, увличам се по някого.
В християнски контекст от символно гледище Рибарят от това двустранно отношение следва да се разбира като образ на Христос (или неговия наместник), а рибата – като аналог на отделния индивид, който трябва да бъде приобщен към Църквата. И така, 27-ата глаголическа буква Ⱌ по формата на своето начертание символизира личната душевна полза от спасителната евангелска проповед като небесна храна за всеки един от нас. Публично произнесеното от църковния служител слово достига до отделния човек като специално приготвено за него самия според личните му потребности духовно ястие. Нима не сте чували след неделната литургия вярващите да си разменят думи един на друг, че проповедта сякаш е била специално за тях, адресирана към тяхна индивидуална нужда, към несподелена с никого болка, към скришно съмнение, човъркащо отвътре съвестта. Ето, тая велика тайна на Божието Слово ни разкрива буквата Ⱌ – тайна на Църквата като Богочовешки организъм, в който Главата Христос знае състоянието дори на най-малкия член от Своето тяло и има посебна грижа за него; като Ноев ковчег, в който се спасяваме всички, но всеки получава от Бога особено внимание, бидейки неповторим и уникален в Божиите очи.
Татяна Илиева е научен сътрудник (доцент доктор) в Кирило-Методиевски научен център към Българска академия на науките. Специалист по класическа филология, българско историческо езикознание и източноправославно богословие. Основните ѝ интереси са в областта на старобългарския превод на Библията, старобългарската лексикология и лексикография, богословската терминология в средновековните славянски писмени паметници.
––––––––––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 1 (57), година XII, февруари 2026 г.
