Християнство.бг
Д-р Никос Куременос // TA NEA
Всяка година пристигането на т.нар. „Свещен огън“ в Гърция се представя почти като национално събитие. Официални делегации, специални полети, тържествено посрещане и един обществен дискурс, който често оставя впечатлението, че става дума за нещо самоочевидно – ежегодно повтарящо се чудо, което засяга Православната църква като цяло. Реалността обаче е по-сложна.
Запалването на Свещения огън от съответния Йерусалимски патриарх е древен ритуален обичай, свързан с храм „Възкресение Христово“ и със специфичния режим, който урежда отношенията и привилегиите на християнските общности в Светите земи. Той се е оформил в рамките на вероизповедно съперничество за контрол върху поклонническите места и само в този контекст може да бъде напълно разбран неговият смисъл. В никакъв случай не става дума за общоправославна институция със задължителен характер за всички поместни църкви. Възкресното литургично преживяване на Православието никога в цялата си история не е било основано на получаването на огъня от Божи гроб, за да прозвучи „Елате, приемете светлина“ („Прийдите, приймите свет от невечернаго света“).
И гръцкото възприемане на този конкретен ритуал всъщност е сравнително скорошно. До 1988 г. Свещеният огън не пристигаше в същия ден в Гърция и със сигурност не представляваше значимо обществено събитие. Тогава беше въведена практиката Свещеният огън да се пренася с въздушен транспорт същия ден с участието на хора от сферата на религиозния туризъм и с намесата на тогавашния екзарх на Божи гроб в Атина — по-късно патриарх Ириней. В продължение на години това беше инициатива извън тесния държавен апарат. Едва от 2002 г. пренасянето беше официално поето от гръцката държава и се превърна в добре организирана церемония с общонационално значение.
Проблемът следователно не се състои в подкрепата за гръцко-православното присъствие в Светите земи. Той се намира в държавното и църковното свръхнатоварване на един обичай, който вместо да остава почитан йерусалимски акт, се представя почти като ядро на гръцко-православната идентичност. По този начин обаче се създава погрешното впечатление, че не става дума просто за церемония, а за събитие, което трябва задължително да се възприема като чудо. И именно това объркване поражда форми на религиозност, основани повече на ефектност и митология, отколкото на литургична зрялост.
Най-сериозният въпрос обаче е другаде. Защо гръцката държава и, на второ равнище, Гръцката православна църква продължават да инвестират толкова силно в Йерусалимската патриаршия, след като самата патриаршия често следва църковна стратегия, която не съвпада нито с чувствителностите на гръцката църковна политика, нито с приоритетите на Константинопол като почитан център на Православието?
Срещата в Аман през 2020 г. беше характерен израз на тази тенденция. Под предлог за необходимостта от диалог и единство в православния свят, Йерусалимският патриарх покани в Йордания предстоятели и представители на православни църкви в период на остра криза около украинския въпрос. Инициативи обаче, които засягат цялото Православие, по църковна традиция принадлежат към координационната роля на Вселенската патриаршия. Затова и срещата в Аман, колкото и впоследствие да беше представена като просто „братско“ събиране, беше възприета от мнозина като косвено оспорване на Фенер и като знак, че Йерусалим се стреми към роля, по-широка от каноничните му правомощия.
В същата посока се движи и езикът, който системно използват ръководни фигури на Йерусалимската патриаршия, които обичат да се самоопределят като „Майка на църквите“. Този израз може да има библейски произход, но в днешния църковен контекст функционира и като намек за особено първенство, легитимирайки едно самостоятелно геоцърковно присъствие.
Най-скорошните действия засилват тази картина. През септември 2025 г. патриарх Теофил посети Константинопол и се срещна официално с Ердоган, като самата Йерусалимска патриаршия подчерта връзките си с Турция — в момент, когато не се състоя съответно посещение във Фенер или среща с Вселенския патриарх. Демонстративно беше и пренебрегването на официалната покана за участие в честванията на 1700 години от Първия вселенски събор в Никея два месеца по-късно.
Именно тук се намира гръцката заблуда. Свещеният огън функционира като видим символ на една връзка, в която Атина продължава едностранно да инвестира емоция, престиж и ритуална тържественост. Но днешен Йерусалим се е превърнал в църковен фактор със собствени стремежи, собствени баланси и често собствен дневен ред. Затова и дискусията за Свещения огън в крайна сметка не е само дискусия за един обичай. Тя е разговор за това доколко безкритично Гърция продължава да облича с държавен престиж една институция, която не винаги се оказва съответно последователна спрямо онези, които я подкрепят.
Никос Куременос е доктор по богословие в Академията за богословски изследвания във Волос.
