Маргарита Генчева
Софийски митрополит Стефан
С модерното си съмнение съвременният човек се опита — както да подкопае значението на семейството, така и да отрови любовта към родината, свеждайки я до материални интереси.
Родината отдавна е била отричана и продължава да се отрича на основата на крайни социалистически или нихилистични идеи. Хора, ръководени от такива идеи, смятат и досега смятат, че национализмът е нещо остаряло и реакционно — нещо недостойно за внимание и подкрепа. Дори повече — според тях това е нетърпим и вреден предразсъдък. Тази гледна точка намери широко разпространение, особено в първите етапи на съвременните европейски революции и обществени промени. Но много от тези увлечения вече са преодолени. Днес се наблюдава завръщане към националната идея с мащаб, невиждан досега в историята.
Съществуват обаче и хора, които отричат идеята за родината на базата на християнски аргументи. Християнската любов ясно и категорично ни учи да виждаме във всеки човек свой брат, защото всички сме чеда на един небесен Отец. Създадени и родени сме да бъдем граждани на вселената. Следователно, казват те, трябва да отхвърлим всяко деление между хората — по народност, обществено положение, класа, страна, раса и т.н. Всеки човек на земята е Божие творение, жив храм на Бога и олтар на Неговия свещен пламък. Затова за духовния човек границите и територията на родината нямат съществено значение. В този смисъл, строго погледнато, идеята за родината е трудно защитима от духовна гледна точка. Както казва св. апостол Павел: „Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14).
Това обаче е идеалната страна на човешкия живот. Реалната страна — без да противоречи на духовната — ни представя аргументи, които не бива да се пренебрегват. Човечеството, в своето земно битие, е подчинено на пространствено-териториална необходимост. Земята е огромна, а човечеството е разпръснато по нея. И колкото и да напредваме в технологично отношение, едва ли ще можем окончателно да преодолеем тази разединеност, така че някога всички хора да бъдат управлявани от един световен център. Разстоянията, климатът, расата, икономиката, вярата, нравите и обичаите, езикът, вкусовете, духовната структура — всичко това различава хората едни от други, и човек трябва да приеме тези фактори и да се приспособи към тях.
Идеята хората да бъдат вътрешно обезличени и външно уеднаквени до такава степен, че да се превърнат в безлична, сива маса с еднакви възгледи, вкусове и интереси, подчинена на една обща власт, несъмнено е болна утопия. Силата на инстинкта за съхранение на собствената индивидуалност е твърде голяма. Общите условия на живот — климат, икономика, вяра, нрави и обичаи — обединяват хората. Държавната власт поддържа това обединение чрез система от духовни и политически закони, обществени норми и правила. Поставянето под съмнение или разрушаването на това единство е изключително трудна задача.
Идеята за родината е оправдана — колкото и странно да звучи това — не само поради биологически, икономически, политически, културни и други интереси, но и поради религиозно-нравствени основания. Тя не противоречи на благовестието, което ни учи, че пред Бога всички хора и народи са равни: „Няма вече юдеин, ни елин, няма роб, ни свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие сте едно в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). Но между тях все пак има различия, защото са призвани с различни дарби, служения и способности, за да се допълват и да се жертват едни за други. Така е устроен светът — човек и народ, по принципа на целесъобразността и хармонията: да се тръгва от близкото към далечното, от своето към чуждото, от простото към сложното, от човешкото към божественото. В това е смисълът на индивидуалността на всяка личност и народ — надарени със специфични качества, те трябва да ги развиват, усъвършенстват и обогатяват, най-напред за себе си, после за своите близки, и накрая — за другите и за цялото човечество. В никакъв случай тези дарби не трябва да бъдат пренебрегвани, погребвани или унищожавани (както учи притчата за талантите), а трябва да бъдат вложени в служба на ближния, на народа, на племето, и чрез него — на цялото човешко семейство. Така ще се запази Божият ред в живота — чието най-велико проявление е любовта към ближния. А първите и най-близки обекти на тази любов са именно жителите на родината ни, съседите ѝ и т.н.
Геометричната фигура на концентричните кръгове може образно да ни покаже пътя на любовта — от родината към човечеството, към общото отечество.
Затова родината трябва да се възприема не само биологично, географски, исторически и културно, но преди всичко духовно и религиозно — като реално пространство, в което служим на ближния. Любовта към родината трябва да бъде осмислена религиозно, както бе например служението на пророците в Израил. Иначе, любовта към родината ще живее в човека като неясна склонност, която понякога угасва, а друг път избухва като сляпа и неразумна страст, като уплашен и ожесточен инстинкт. Тогава тя заглушава гласа на съвестта, чувството за мярка, справедливост и дори за елементарен разум. В такива случаи патриотизмът се превръща в сляпа емоция, която незабелязано се изражда в злобна и хищна страст, в презрителна гордост, в буйна омраза. И тогава в сърцето на човека не живее любовта към родината, а нещо опасно — смес от войнствен шовинизъм и тъпо национално самомнение, което често се прикрива зад лицемерен „великодържавен патос“. А зад този патос често се крият лични или групови интереси.
В такава среда се заражда национализмът, който не признава правата и достойнството на другите народи и винаги е готов да възвеличи собствените недостатъци. Хората, болни от такъв национализъм, са най-голямото нещастие не само за своя народ, но и за другите. Техните патриотични чувства се колебаят — както при животните — между безплодна апатия и хищна агресия.
Днес, след толкова несправедливости и кръвопролития, народите имат нужда от духовно осмислен и християнски облагороден патриотизъм, който да съчетава голямата любов и жертвоготовност с мъдра трезвост и чувство за мярка.
Като противопоставяме „духовния патриотизъм“ на „инстинктивния“, не отричаме ролята на инстинкта изобщо. Но осъждаме сляпия инстинкт, който помрачава разума и втвърдява сърцето. Човек не може да живее без инстинкти — без тези тайнствени, органично нужни сили, дадени му от Бога. Но тези сили трябва да бъдат просветени, одухотворени — кръстени в огъня на духа. Иначе между човека и животното няма разлика.
Но как може това да се постигне?
Човек може да прекара целия си живот в пределите на родината си и пак да не я намери духовно, да не я обикне истински. Душата му остава патриотично пуста и мъртва. Такива хора са духовни сираци. Днес има много такива нещастни сираци, които са загубили своята родина, защото инстинктът им се ръководи единствено от личен и егоистичен интерес. Те сякаш са лишени от духовни сетива, и затова идеята за родината не говори нищо на душата им. А за да се почувства родината истински, е необходимо духовното начало в човека да бъде живо и водещо. Родината е нещо от духа и за духа — а у тях дух няма: или мълчи, или е мъртъв. Те вярват единствено в материята.
Има хора, които никога не намират истинския лик на своята родина, а през целия си живот обичат някакъв неин заместител — територията, климата, езика, обичая, расовия произход и пр. Но това не е родината. Всички тези неща поотделно са като тяло без душа, като рамка без картина. Те са жилище на родината, нейно средство, материал, но не и същността ѝ. Родината е нещо по-велико. Тя е реалност от духа и за духа.
Пътищата към любовта към родината са различни. Различните хора стигат до нейния жертвен олтар по различни пътища. Едни тръгват от истината — от онзи свещен пламък в душата, който „гори и не изгаря“. Други тръгват от духовен опит и съзерцание. Някои започват от „гласа на кръвта“ и стигат до благоговение. Трети започват с изучаването на историята, бита и културата, и завършват с героизъм в служба на родината. Само духовно мъртвите не стигат до нея. Те, в които не гори религиозното чувство за преклонение пред великото и святото, не могат да намерят родината. А ако и открият нещо, то ще бъде само нейна сянка.
Когато обаче човекът с духовния пламък на любовта запечата в дълбочината на душата си свещения образ на родината, тя става всичко за него: душа и сърце, тяло и кръв, земя и небе. Само в този непрекъснат устрем към „родната земя“ — като приказния герой, който паднал на земята и долепил ухо, за да чуе родината си — родолюбивият човек ще чуе нейния пулс. Ще чуе как тя в неговата собствена душа въздиша, стене и плаче, пее и се радва, тъгува, бори се, търси опора и — въпреки всичко — го вдъхновява героично, насочва го и издига духа му към надежда, постижения и възход.
Тогава той ще осъзнае великата истина, че неговият личен живот и животът на родината му в дълбочината на битието си са едно и също, и че не може да не приеме нейната съдба като своя собствена.
Когато родината живее в душите на своите чеда, тя обхваща и външните условия на техния живот — стопанството, територията, природата, политическите и културни възможности. Истинският патриот не обича само „народа“ като биологична даденост, а народа с определено духовно лице. Защото народ без висок духовен живот, или с потъмнял и слабо развит такъв, не е родина, а само възможност за родина.
Родината наистина се издига, облагородява и усъвършенства не когато народът расте биологически или живее в задоволство, а когато преди всичко духовно расте и разцъфтява. Истинският патриот скърби, когато животът на народа му се свежда до биологично съществуване, до вегетиране. И той прави всичко възможно, за да пробуди духовен глад в душите на ситите множества на своя народ, та и те да почувстват нуждата от любов към ближния, и да разберат скрития смисъл на родината като свят жертвеник за служение на Бога и народа.
В това се състои свещеният смисъл и духовното съкровище на думата „родина“. Разбирана така, тя заслужава да се живее и да се умре за нея. Заслужава съдбата ни да се свърже с нейната. Да не забравяме, че само по пътя на духовното начало родината ще намери благоволение пред лицето на Бога, и в този смисъл служението към нея не е просто гражданско задължение, а богослужение.
Когато човек слее съдбата си със съдбата на своя народ — в неговите възходи и падения, в опасности и благоденствие — истинският патриот не се отъждествява с тълпата от „българи“, „руси“, „сърби“, „гърци“ и пр., в която има и зли, и безразлични, и нечестиви. Той не се принася в жертва на алчни и подли интереси, дори и прикрити с маската на „държавна необходимост“. Той не се прекланя пред множеството само защото то е многобройно или силно. Напротив — той се свързва с духовната същност на народа си — с неговата вътрешна сила, доброта и красота.
Такъв родолюбец не се отчуждава от народа си, но неговата близост действа като морално и духовно пречистване. Той отрича грубостта и фалша на псевдопатриотизма и търси искрено, честно и достойно гражданско поведение, за да събуди заспалите съвести към жертвеност в името на истината и справедливостта. Именно в това се гради духовното величие и материалното благоденствие на родината, която — чрез любовта на своите чеда — става общ, благословен и домашен покрив, велик и прекрасен народен дом.
В този смисъл трябва да защитаваме родината — народа, земята, културата ѝ и всичко нейно — ако не искаме тя да се превърне в отвлечена абстракция или идол, който изисква слепи и неразумни жертви. Родината не може да бъде отделена от народа със специфичните му черти. Тези две равнозначни реалности са духовен дар от Бога и ние сме призвани да ги преумножим в сила и слава — за общото благо, за синовно поклонение и служение на Царя на царете — Бога, Чиято воля е началото и краят на истинския, нравствен, разумен и красив живот. Той е нашият дял в духовната безсмъртна радост и вечното божествено блаженство.
Екзарх Стефан I е висш български православен духовник. Той е Софийски митрополит между 1922 и 1948 г. Става последният български екзарх (1945 – 1948 г). Известен е с активната си роля в спасяването на българските евреи. Участва активно в икуменическото движение. През 2001 г. е обявен за „Праведник на народите“ от израелския мемориален институт „Яд Вашем“.
Вижте още: Животоописание • pravoslavieto.com
—————
Из архивите на „Църковен вестник“, бр. 5, София, 24 януари, 1941 г.
Заглавно изображение: паметник на екзарх Стефан в родното му село Широка лъка
