Християнство.бг
О. д-р Джон Хрисагвис
Наскоро обявление от Митрополията на Бостън, вероятно останало извън вниманието на повечето хора, може да се окаже повратен и значим момент в развитието на пастирската чувствителност, каноничната гъвкавост и църковната практика. Според съобщението, на един разведен духовник е било позволено да встъпи във втори брак и да продължи служението си в енорията1.
Решението на Светия и Свещен Синод на Вселенската патриаршия да разреши на разведен духовник да се ожени повторно не се е появило изневиделица. Спомням си, че през 2015 г., по време на официално посещение при Архиепископа на Кентърбъри, разговарях с Вселенския патриарх Вартоломей относно положението на овдовелите свещеници, останали сами да отглеждат малки деца. През последното столетие дебатите около втория брак на духовници (почти винаги овдовели) сочеха, че само „всеобщ“, „вселенски“ или „всеправославен“ събор би могъл да реши този въпрос. Още през 691–692 г., под очевидното влияние на монашеската строгост, Трулският събор формулира единствената канонична забрана за втори брак на свещеници. В по-ранните векове обаче Църквата е позволявала както повторния брак на духовници, така и брака на епископи.
През вековете, дори до XVIII век, редица автокефални православни църкви негласно са позволявали на овдовели духовници да се оженят повторно. В този контекст, на Светия и Велик събор в Крит през 2016 г., Вселенският патриарх постигна значителен и находчив успех, като осигури одобрението на предложение, даващо на отделните църкви възможност да проявяват по-голяма гъвкавост в съответствие с местните нужди или регионалните обстоятелства. По време на същия събор дадох интервю за гръцката държавна телевизия относно спекулации, че Вселенската патриаршия обмисля да даде съгласие за втори брак на духовници. Тогава не беше ясно дали това ще се отнася до овдовели или разведени свещеници.
През 2018 г. Вселенският патриарх възложи по-задълбочено проучване по темата – смело действие, което рядко съм виждал през живота си сред висшето духовенство. След това, през 2019 г., бе обявено първото синодално решение (макар и без особена публичност), позволяващо повторен брак на овдовели свещеници и на такива, изоставени от съпругите си. А тази година, през 2025 г., ставаме свидетели на официалното одобрение и синодалното благословение за повторен брак на разведен духовник – тема, която доскоро се смяташе за табу.
В много отношения тази новина е далеч по-показателна и определяща за дълбочината на православната духовност, отколкото мнозина от видимите или показни прояви на православни „успехи“. Убеждаваме (или заблуждаваме) себе си, че изграждането на великолепни и разкошни храмове, извършването на пищни и тържествени богослужения, публикуването на вдъхновяващи и мистични трудове, съсредоточени върху „златния век“ на отците или обсебени от съвременната епоха на монашеството, редовното посещаване на църква или усърдната благотворителност – че всичко това по някакъв начин изразява, дори определя славата на Православието.
Ироничното е, че това, което всъщност ни приближава до сърцевината и посланието на Евангелието – и следователно до същността и красотата на Православието – не е начинът, по който стоим над или извън останалия свят, а начинът, по който стоим до или в подкрепа на онези, които преживяват болка и разпад – включително болката от овдовяване или раздяла при развод. Истината е, че ние приличаме най-много на другите не чрез превъзходството или силата си, а чрез слабостите и раните си – особено онези, свързани с любовта, това желание, което е най-дълбоко и неразривно свързано със самия Бог.
А щом като като хора изповядваме грешки и слабости във всеки миг и детайл от живота си, как бихме могли да не допускаме и пропадания именно в най-дълбокото и страстно стремление – да бъдем и да действаме по образ и подобие Божие? Любовта е именно пространството, в което се учим да се отдадем, да се жертваме и да страдаме; тя е способността, чрез която осъзнаваме, че винаги падаме или не достигаме [целта]. И никой не бива да бъде изолиран или наказван за нещо, което по своята същност е непостижимо – дори в привидно успешни и щастливи бракове.
Павел Евдокимов би казал, че съвършената любов не принадлежи на „този свят“, а на „последните времена“! Защото „за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ (Мат. 19:26).
Всеки, който е вкусил истинската любов в очите на любимия, е убеден във възвишената природа на това преживяване; но същевременно всеки, който се е опитал да улови истинската любов във взаимността на партньора, съзнава колко неуловима е тя. Във всеки брак или развод ние в най-добрия случай преживяваме копнеж по това – да познаваме и да бъдем познати, да обичаме и да бъдем обичани така, както Бог обича. Осъзнаването на почти невъзможния характер на съвършената любов, трагедията на любовта, която умира, и желанието на една двойка да изживее автентична любов трябва да бъдат основните причини, поради които Православната църква допуска втори и дори трети брак.
Макар че молитвите от чинопоследованието за второбрачие – често погрешно представяни като „вариант“ на тайнството Брак – звучат скандално покайно и дори наказателно, всъщност те представляват утвърждение и признание, че провалът е неотделима част от човешката природа – истински, искрен и дълбоко разтърсващ. В службата за повторен брак дори се съдържа молитва за „опрощаване на греховете и прошка на прегрешенията“ „заради плътската слабост“ на онези, които встъпват във втори брак – при което мъжът е приравнен на митаря, а жената – на блудницата.
Разбира се, хората често проявяват известна снизходителност, когато става дума за повторен брак на овдовял духовник. Но въпросът за повторен брак след развод става далеч по-заплетен и деликатен, когато се отнася до свещенослужители. Защото, както очакваме любовта да бъде чиста и съвършена, така и очакваме от духовниците да бъдат безупречни и подложени на по-високи морални стандарти от останалите. Това обаче е неоспоримо погрешно и неточно тълкуване на самото понятие „духовенство“, разбирано като божествено „ръкоположено“ или „осветено“ – тоест „отделено“ и „откъснато“ от общността.
Тъкмо поради това ние възвеличаваме безбрачието сред епископите и монасите, дори когато търпим жененото свещенство, но осъждаме разведените духовници – макар те винаги да са имали правото да се разведат. Всичко това е остатък от юридическото понятие за „неизличимост“ на ръкоположението – формалистичен остатък от идеята за „вечност“ на свещените степени – която хвърля сянка върху самото свещенство и монашеството, пораждайки парализиращо подчинение на някаква мистична или магическа – едновременно тайнствена и тайнственосвещена – благодат или сила.
При такива неразумни и недостижими очаквания, чудно ли е, че браковете се разпадат, а духовниците се развеждат? Трябва да проявяваме същото състрадание и разбиране към нашите духовници, каквото очакваме те да проявяват към своите енориаши. Трябва ясно да заявим и признаем факта, че духовниците също са хора – че духовниците са прекалено човешки. Трябва да приемем и утвърдим, че пастирската грижа и служение на Църквата не могат да изключват самите пастири и служители. И трябва да осъзнаем и приемем, че църковните канони винаги са били тълкувани и пригаждани към историческите обстоятелства и човешките реалности.
Когато се разглежда въпросът за повторния брак на разведени духовници, не може да се пренебрегне болката на техните съпруги, които също може да са се оказали в безлюбовни бракове, които може неволно или несправедливо да са били въвлечени в църковни конфликти, или които зависят от своите духовници-съпрузи за доходи и сигурност. Тези трудности, както и деликатните въпроси, свързани с децата от разбити бракове, излизат извън обхвата на тази статия, но аз призовавам към състрадание и внимание към тях в тежките обстоятелства, които съпътстват развода.
Заслуга на Бостънския митрополит Методий е, че той „сподели благата вест“ за тази своя безпрецедентна инициатива със своето паство, като ги информира по деликатен и състрадателен начин, че „въпросът беше представен на Светия Епархийски синод на нашата Архиепископия, който след внимателно разглеждане одобри молбата и я препрати до Светия и Свещен Синод на Вселенската патриаршия за окончателно решение, което с любов, разсъдителност и пастирска грижа одобри и прие молбата на духовника.“
Бързам да добавя, че решението, което митрополитът описва като „отражение на дълбокото състрадание и разбиране на нашата Майка-Църква към своите предани духовници“, не бива да се свежда до или възприема като акт на снизхождение, милост или благоволение. То е именно това, което всеки християнин по същество е призван да прави. И то е това, към което Църквата по своята най-дълбока природа е призвана.
Отне ми дълго време, за да осъзная, че когато Христос казва на Петър: „и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18), може би има предвид, че ще бъде почти невъзможно да се промени земната институция на Църквата. И все пак, това, на което сме свидетели днес, е една освежаваща, макар и революционна промяна в църковната практика – нещо немислимо само преди едно десетилетие.
Църквата наистина може да предложи нещо уникално чрез своя прагматичен и пастирски отклик към развода, особено когато става дума за духовници. Тя може да въведе нов, по-свеж поглед и скромно очакване към своите ръкоположени служители – като към смирени представители и служители на земната общност от вярващи.
Отец д-р Джон Хрисавгис е изпълнителен директор на Института за икуменически изследвания „Хъфингтън“ към Богословската школа „Светия Кръст“ (САЩ). Роден е в Австралия. Завършва богословие в Атинския университет и изучава византийска музика в Гръцката консерватория. Докторската си степен защитава в Оксфордския университет. След престой на Атон служи като личен секретар на архиепископ Стилианос в Австралия, където съосновава Богословския колеж „Св. Андрей“ и преподава в Университета на Сидни. По-късно е назначен за професор по богословие в Богословската школа „Светия Кръст“ и ръководител на програмата по религиозни изследвания в Хеленик Колидж. Автор е на множество книги и статии на различни езици в областта на богословието, духовността и екологията. Сред публикациите му са и три тома с избрани трудове на Вселенския патриарх Вартоломей, както и биография на Негово Светейшество, издадена от Harper Collins.
––––––––––––––––––––––
Източник: Public Orthodoxy
- Случаят, за който споменава отец Джон Хрисавгис е с протопрезвитер Атанасий Ненес, дългогодишен председателстващ свещеник на енорията Таксиархе в Уотъртаун, Масачузетс, който се жени повторно след разрешение от Вселенската патриаршия. Отец Ненес, родом от Солун, е бил женен преди това и има пълнолетни деца, но се развежда със своята презвитера преди няколко години. Отец Ненес, възползвайки се от решение, взето преди години от Вселенската патриаршия, позволяващо на овдовели или разведени духовници да сключат втори брак, подава молба чрез Бостънския митрополит Методий, под чиято църковна юрисдикция служи. Митрополит Методий препраща молбата до Епархийски синод на Американската архиепископия, който след обсъждане я препраща до Вселенската патриаршия. Благоприятен отговор получава през юли 2025 г. Заслужава да се отбележи, че когато членовете на енорията научават за разрешението, дадено на отец Ненес да се ожени повторно, те се зарадвали, тъй като мнозина от енорията са го насърчили да подаде такава молба. Повече за този случай виж в The National Herald (бел. ред.). ↩︎
