Ренета Трифонова
Има „проклети“ въпроси, на които нито един свещеник и нито един християнин няма възможност да отговори. Един от тях е – защо децата боледуват, страдат и умират?
Когато човек дойде при вас на изповед с такъв въпрос, и това не е просто абстрактен въпрос – говорим за истинско дете, вие виждате болката и недоумението в очите на майката или бащата и разбирате, че всяка ваша дума ще бъде лъжа … Това са най-трудните моменти в живота на един свещеник.
Винаги съм разбирал задачата си на изповед като необходимост да помиря човека с Бога. Ако върху съвестта на човека има някакъв грях, чиято тежест той не осъзнава напълно, тогава се опитваме да го подбудим към покаяние. Ако човек обаче „търси сметка” от Бога – колкото и абсурдно да звучи това – тогава как да намерим думи, които да облекчат бремето от душата му, и да му дадем възможност да „оправдае” Бога и да подходи към причастието с „леко сърце”?
Според мен най-страшната (и откровено антихристиянска) грешка, която един свещеник може да направи в такава ситуация, е да стовари вината върху самия родител: „Вашето дете страда заради вашите грехове“. Най-често това е отговорът, който получава човек, който има неблагоразумието да дойде с тази болка при свещеник. Рядко подобен отговор свидетелства за някаква особена духовна немощ на свещеника. Това е по-скоро защитна реакция, когато трябва да отговори, но няма смелост или разум да признае, че не знае отговора на въпроса „защо?“. И точно в Евангелието Христос директно отхвърля възможността за толкова прости отговори. „Кой съгреши?“ – питат Го Неговите апостоли – „самият човек или родителите му, че е роден сляп?“.
„Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му“ (Йоан 9:3). Има ли директен отговор в тези думи? Не. Защото вместо да им каже: „защо?“, Христос отговаря на въпроса „с каква цел?“. В Евангелието обаче тази история намира своя щастлив край, а сега нека си представим как са живели тези хора с мъката си в продължение на няколко десетилетия…
Всъщност ние не осъзнаваме напълно колко голям подвиг е да си християнин. Да живееш в свят, пълен с болка и страдание, е лесно само, когато тази болка не те докосва лично. Тогава можем да говорим самодоволно за греховете на другите хора. Но рано или късно идва денят, когато страданието и болката идват в собствения ни живот… Тогава се питаш „защо“, разкайваш се, но това не променя нищо. Изпадаш в отчаяние, но това не носи промяна. Губиш вяра в Бога, но по-лесно ли е да живееш в свят, управляван от слепия случай?
И това наистина е голям подвиг – от тази дълбочина на отчаянието да погледнеш към Бога, да видиш в Него не Вседържителя, пред Когото „треперят небето и земята“, а Отца, който страда, докато Синът Му умира на кръста в ужасни страдания; да видиш отчаянието на Човека, който извика: „Защо Ме остави?“.
Но зад това страдание и отчаяние да видиш и радостта от Възкресението. Да видиш и да повярваш. И в тази великденска радост да намериш надеждата!
–––
Превод: архим. Никанор (Мишков)
Източник: Телеграм
