Християнство.бг
„Дивен е Бог в своите светии, Бог Израилев“ (Пс. 67:36).
Господ е дивен дори сред ангелите в духовния свят. Ангелите, обкръжаващи Божия престол, непрестанно го възхваляват: „Свят, свят, свят е Господа на Силите” (Ис. 6:3). Бог е дивен в своето видимо творение. Когато гледаме небето, съзерцаваме звездите и дълбочината на небето, ние се удивляваме на величието на Бога. И когато гледаме растителния свят: дърветата, цветята – и тогава се прехласваме пред величието на Бога. И в животинския, и в растителния свят Бог се разкрива като Създател на мирозданието, както се разкрива художник, който е нарисувал удивителна картина. Тази красива картина говори за вътрешния свят на художника. Но красотата и славата на Бога се разкриват най-вече във венеца на Неговото творение – в човека. Затова псалмопевецът възкликва: „Дивен е Бог в Своите светии”.
Хората могат да хулят Бога с думите и с живота си, или да Го прославят чрез тях. Разбира се, Божията слава се разкрива най-много в тези, които са Негови светии, тоест тези, които посвещават целия си живот на разкриването в себе си на Божия образ. И когато този Божий образ се разкрие в човека, според Божия план, тогава се явява славата, която Бог е дал на човека. Когато ежедневно почитаме паметта на светиите, все си мислим: „Какви ли трябва да са хората, приели подвига на избраничеството?“ Бог призовава всеки от нас при Себе Си и тези, които първо – чуват този призив, и второ – следват този призив, стават избрани. Пред очите ни всеки ден е подвигът на нашите светии, който ни разкрива какъв иска да види човека Бог. Точно такива Той иска да ни види! Светиите са Божията диря в света, която Господ оставя от най-древни времена, преди Своето пришествие, а също и в по-новите времена. И тази диря никога няма да се загуби.
На всеки човек се дава само един живот и той може да го изживее така, както си иска. Този живот е предоставен на неговата свобода. Но по същия начин, само веднъж се дава на човека и съвестта. И ако човек оскверни съвестта си, ако постъпи противно на своята съвест, то този глас, гласът Божий в душата му, може да заглъхне. Когато се вгледаме в лошите дела на хората, в греховете, откриваме, че можем да обясним всяко дело, защото всяко нещо, което се върши, се върши с определени мотиви. Да предположим, че човек блудства. Защо го прави? Много е лесно за обяснение: в него се заражда животинска страст, похот. И хората могат да обяснят, че похотта е естествено чувство и като такова трябва да го следваме, а не да му се противим. Или човек извършва убийство – и се оказва, че може да има много разнообразни обяснения защо е отнет човешкия живот. Съвсем друг е въпросът дали тази постъпка може да бъде оправдана!
Когато обаче говорим за оправдаването на дадена постъпка, трябва да имаме предвид, че оправданието, оценката, винаги се дават от определени позиции. И това, което е разбираемо за християнина, което е в границите на неговите морални представи, може да бъде напълно непонятно за човек, който се е отдалечил от християнството и живее по съвсем други закони на живота. И животът се дава веднъж, и съвестта също се дава само веднъж. А човек трябва да следва съвестта си. И то не защото някой го подтиква, или принуждава, или стимулира по някакъв начин. Длъжен е, защото го осъзнава като глас Божий вътре в себе си, като свой вътрешен дълг.
Господ Иисус Христос започна Своята проповед с призив към покаяние: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно“ (Матей 4:17). Защо е необходимо човек да влезе в Царството Божие? Защото човекът е проектиран от Бога по такъв начин, че да живее в славата на Божието Царство, да живее заедно с Бога. И този Божий план за човека е неизкореним. И ако човек се окаже извън Бога, тогава това ще бъде адско състояние за него. Той може да го осъзнава, или да не го осъзнава, но въпреки това ще страда от това, непременно ще страда. Адското състояние е това на „ообезбожената“ душа, а покаянието е пътят, който преражда тази душа. Покаянието връща човешкото достойнство на човек, който е отпаднал от Бога, който е загубил възможността да бъде с Бога, да живее с Бога и по Бога.
Често хората се срамуват да признаят греха си. А всъщност е срамно да извършиш греха. Затова казваме „грехопадение“, защото грехът винаги е падение. Но изповядването на греха не е срамно, защото то възвръща на човека предишното му високо човешко достойнство. Човекът се издига отново до нивото, от което е паднал. Когато осъзнае греха си, признае себе си за грешник и се укори за това, той извършва покаяние. Това е единственият начин човек да се прероди. И Господ се обръща към всички нас, посочвайки многото светии, които чрез покаянието са се възродили за живот в Царството Божие, и призовава всеки един от нас да се покае, да се промени и да стане достоен да влезе в славата на Царството Божие!
––––-
Превод: архим. Никанор (Мишков)
