Свободата на клирика и пределите на архиерейската власт по чл. 138 от Устава на БПЦ

СВОБОДАТА НА КЛИРИКА И ПРЕДЕЛИТЕ НА АРХИЕРЕЙСКАТА ВЛАСТ ПО ЧЛ. 138 ОТ УСТАВА НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

Д-р Благовест Върбаков

Изходни положения на анализа

Настоящата публикация разглежда каноничната и правната природа на отпусното свидетелство (или отпустително писмо) по чл. 138 от Устава на БПЦ и съотношението между свободното волеизявление на клирика и преценката на епархийския митрополит. Анализът обхваща църковните канони, вътрешния ред на БПЦ и защитата на основните права по националното и международното право. Защитава се тезата, че клирикът не разполага с безусловно право едностранно да промени своята епархийска принадлежност, но архиерейското съгласие също не може да бъде превръщано в средство за безсрочно задържане, фактическа принуда или наказване извън установения църковен ред. Казусът с архимандрит Никанор (Мишков) е използван като актуален повод, без да се предрешават фактите и отговорността на участниците. В заключителната част са предложени възможни изменения на уставната уредба (de lege ferenda), насочени към по-голяма предвидимост, мотивираност и ефективна вътрешноцърковна защита.

Постановка и обхват на въпроса

Въпросът за т.нар. „отпустително писмо“, чрез което православен свещенослужител преминава от една епархия в друга, преди всичко в рамките на една църковна юрисдикция, на пръв поглед изглежда вътрешноцърковен и административен. Зад неговата привидна процедурна простота обаче стоят няколко значително по-сложни проблема: характерът на епископската власт, границите на каноничното послушание, свободата на личното волеизявление, правото на труд, защитата от принуда и дискриминация, както и пределите, в които съвременната демократична държава може да се намесва във вътрешната организация на една религиозна институция. Употребявам понятието „институция“, тъй като, макар това определение да е сходно с понятието „религиозна общност“, от гледна точка на гражданското право то има друго значение. Още повече, че разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от Конституцията на Република България (КРБ; Конституцията) посочва религиозните общности и религиозните институции като свързани, но нетъждествени конституционноправни категории [Решение № 5 от 11.06.1992 г. по к.д. № 11/1992 г. на Конституционния съд – КС].

Религиозната общност представлява организирано обединение на привърженици (в контекста на определянето им като последователи на нови религиозни движения – адепти), които изповядват една вяра (религиозно убеждение). Държавата не ги задължава да предприемат действия за съдебна регистрация като отделно вероизповедание по реда на чл. 15 от Закона за вероизповеданията (ЗВ), но им дава възможност да придобият юридическа правосубектност. Това именно отбелязва КС в свое решение от 2003 г., придържайки се към възприетото правно разбиране, отразено в международните актове, които страната ни е ратифицирала [Решение № 12 от 15.07.2003 г. по к.д. № 3/2003 г. на КС, мотиви по чл. 10, ал. 2 и § 1, т. 3 ДР на ЗВ].

Още тук е мястото да спомена, че въпросът, поставен като тема на настоящата публикация, следва да бъде разглеждан от специалист, който притежава необходимата богословска, църковно-канонична и юридическа подготовка. В противен случай едностранчивият подход неизбежно би довел до неправилни изводи. Например, ако проблемът се разглежда единствено през категориите на светското трудово право, то Църквата лесно би могла да бъде сведена до обикновен работодател, а свещенството – до професия, която не се отличава съществено от останалите форми на общественополезна дейност. И обратното: ако се изхожда единствено от безусловната канонична подчиненост на клирика, съществува опасност да се пренебрегне обстоятелството, че носителят на свещения сан не престава да бъде човешка личност, гражданин и субект на основни права.

Тъкмо в пресечната точка между тези две нормативни реалности възниква и същинският проблем. От една страна, клирикът не упражнява своето служение самостоятелно и извън епископската власт. Неговото право да свещенодейства е канонично свързано с определена църковна общност и с конкретен архиерей, който носи отговорност за духовенството в поверената му епархия. От друга страна, епископската власт не представлява право на собственост върху личността на клирика и не може да бъде използвана като средство за безсрочното му административно обвързване с определено място или длъжност.

В настоящото изложение съзнателно ще използвам нормативното понятие „отпусно свидетелство“, възприето в чл. 138 от Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия (УБПЦ; Устава) [ЦВ, извън. бр., 09.01.2009 г.]. Разпространеното наименование „отпустително писмо“ има историческа и разговорна употреба, но не съответства напълно на терминологията на сега действащия Устав. Това разграничение не е само езиково. То има значение за разбирането на правната природа на документа и на процедурата, в която той се издава.

Предмет на изследването е хипотезата, при която свещенослужител е изразил желание да премине на служение в друга епархия, но досегашният му епархийски митрополит отказва да даде съгласие, не се произнася по отправеното искане или не изпраща необходимата документация. Целта е да се установи доколко подобно поведение може да бъде оправдано с необходимостта от опазване на каноничния ред, както и от кой момент нататък то би могло да се превърне в произволно ограничаване на личната и професионалната автономия на клирика.

Основната авторска теза е, че личното волеизявление на клирика е необходимо, но не е достатъчно, за да бъде завършено преминаването по чл. 138 УБПЦ. Същевременно изискването за архиерейско съгласие не предоставя абсолютна и неконтролируема власт, позволяваща клирик да бъде „задържан“ безсрочно, без основание и без възможност за защита.

Непосредствен обществен повод за настоящото изследване е публично известният спор във връзка с искането на архимандрит Никанор (Мишков) да бъде освободен от служение в Софийската епархия и да получи отпусно свидетелство за преминаване на служение в Русенската епархия. Случаят придобива публичност след медийното отразяване на неговото обръщение от 25 ноември 2025 г., последвано от писмо до Българския патриарх Даниил и членовете на Св. Синод, входирано в Синодалната канцелария на 8 декември 2025 г. [Вяра News, 2025; Християнство.бг, 2025]. Тъй като цялата църковна преписка не е публично достъпна, настоящото изследване не предрешава конкретния спор и не оценява личните качества или мотивите на неговите участници. Казусът се използва единствено като актуален повод за принципен анализ на приложението на чл. 138 УБПЦ, пределите на архиерейската власт и съотношението между църковната автономия, личното волеизявление и защитените от националното и международното право основни права и свободи.

Разглежданата ситуация не представлява прецедент в съвременния живот на БПЦ. В различни периоди са възниквали спорове относно освобождаването на клирици, преминаването им към друга епархия или църковна юрисдикция и документалното удостоверяване на тяхното канонично положение. Част от тези случаи са останали в пределите на вътрешноцърковната администрация и поради това не са получили достатъчна публичност или цялостна документална огласа. Новото в настоящия случай не е естеството на каноничния проблем, а степента на неговата публичност и непосредственото му поставяне в контекста на основните права на личността. Именно това налага въпросът да бъде изведен извън рамките на конкретния конфликт и да бъде изследван като общ проблем на църковното управление и правовия ред.

Наясно съм, че предложеният анализ вероятно ще предизвика възражения поради последователно приложения в него юридически подход. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че опитът един църковно-каноничен въпрос да бъде разглеждан единствено чрез позоваване на евангелските принципи може да доведе до нравствено наставление, но не непременно и до пълноценен правен анализ. Евангелските основания са неотделими от църковното самосъзнание и от пастирския смисъл на каноничната норма, но не могат да заместят изследването на нейната компетентност, процедура, правни последици и средства за защита. Когато една канонична норма поражда последици и в сферата на гражданския статус, труда, имуществените отношения или основните права на клирика, правилното разрешение не трябва да се търси в противопоставянето между Евангелието и правото, а в разграничаването и съгласуването на двата нормативни порядъка.

Евангелският мотив разкрива духа на каноничната норма, докато приложимото църковно, конституционно, международно и гражданско право определя допустимите способи за нейното прилагане, когато тя засяга правно защитеното положение на човешката личност.

1. Отпусното свидетелство по чл. 138 УБПЦ

Правилата на светите апостоли свързват служението на презвитера и дякона с властта на съответния епископ. Според правило 12 клирик, който напусне своето място, не следва да бъде приеман другаде без препоръчително писмо, докато правило 15 постановява, че презвитер или дякон, който се установи в друга област без волята на своя епископ, не може да служи там. Ако продължи да упорства, той може да остане на новото място в църковно общение, но като мирянин. Правило 16 насочва санкцията и към епископа, който би приел такъв клирик, пренебрегвайки каноничното положение, в което той се намира.

Тази древна канонична логика намира своето съвременно нормативно продължение в чл. 138 от Устава на БПЦ, който урежда преминаването на клирик от една епархия в друга.

Впрочем смисълът на тези правила не е да ограничат физическото придвижване на човека, а да защитят единството и отговорността в Църквата. Свещенослужителят не може сам да се назначи в друга епархия, нито приемащият архиерей може да пренебрегне правата и отговорността на досегашния. Епископът отговаря не само за това кого ръкополага и назначава, но и за каноничното състояние на духовенството, за дисциплинарните производства, за правилното извършване на тайнствата и за доверието на вярващите. Ето защо удостоверяването на статуса на клирика има не само административна, но и еклисиологична обусловеност.

Класическият коментар към приведеното апостолско правило 15 свързва напускането на определеното място за служение с необходимостта от освобождение от собствения епископ. Последицата при самоволно преминаване е невъзможност клирикът да упражнява своя сан в новата област, а не забрана да живее там като гражданин [Agapios and Nicodemos, 1957, pp. 124-125]. В същия каноничен сборник се прави разграничение между препоръчителни писма, удостоверения за мирно църковно общение и същински освобождаващи документи. Последните удостоверяват, че досегашната епископска подведомственост е прекратена и че лицето може да бъде канонично разглеждано за приемане другаде [Op. cit., pp. 260-261].

Оттук произтича и двойствената природа на отпусното свидетелство. То не е обикновена служебна характеристика, защото не удостоверява само поведението или качествата на клирика. Същевременно не представлява и едностранно разрешение, което автоматично задължава друга епархия да го приеме. В съчетание със заповедта за освобождаване свидетелството удостоверява, че досегашният архиерей освобождава клирика от непосредствената му епархийска подведомственост и че не възразява той да бъде канонично приет другаде. Последващото назначаване обаче остава в компетентността на приемащия архиерей.

Именно тази логика е възприета в чл. 138 УБПЦ. Според ал. 1, когато клирик или монашестващ желае да премине на служение в друга епархия, той трябва да подаде молба до съответния епархийски митрополит. Този митрополит отправя писмо до митрополита на молителя, който „при съгласие“ издава едновременно два акта: първият представлява заповед за освобождаване, а вторият – вече самото отпусно свидетелство. Тези документи се изпращат на приемащия митрополит, който уведомява Св. Синод [чл. 138, ал. 1-3 УБПЦ]. Ал. 3 не конкретизира в рамките на какъв период от време приемащият митрополит следва да направи такова уведомление. Практиката обаче показва, че преминаването задължително се утвърждава на първото заседание на Св. Синод след издаването на двата акта. Основанието за тази целенасочена бързина е, че прекаленото отлагане на уведомлението би компрометирало както митрополита, който издава отпусното свидетелство, така и приемащия митрополит, като би създало впечатление, че двамата архиереи не спазват църковната дисциплина за откритост на намеренията, която е съществена характеристика на принципа за съборност на Църквата. Дори в някои Поместни църкви дългото отлагане се счита за умишлено премълчаване на вече извършен каноничен акт от двама архиереи поради отказа им да го оповестят пред останалите членове на Св. Синод.

Независимо от казаното, възниква въпросът дали сам по себе си актът за постигнато съгласие между издаващия отпусното писмо и изразилия съгласие за приемане на клирик финализира този юридически състав и поражда своето канонично действие. Отговорът е отрицателен. Юридическият състав, включващ тези две действия по одобряване на искането за преминаване на служение в друга епархия, не е достатъчен. Вярно е, че съгласието е налице, но юридическият състав се завършва с решение на Св. Синод. Това означава, че независимо от постигнатото между архиереите съгласие като необходимо условие за преминаване на клирик, щом не се е произнесъл върховният орган на Поместната църква, това съгласие, макар и изразено с необходимите актове, не може да породи целеното канонично действие. В гражданското право завършването на един юридически състав предполага окончателна валидация от орган, който е овластен за това по силата на предварително издаден нормативен акт от по-висока степен. В БПЦ този орган е Св. Синод, който е овластен от нейния Устав.

От систематичната връзка между трите алинеи на чл. 138 УБПЦ следва, че молбата по ал. 1 се подава до предполагаемия приемащ митрополит. Именно той преценява дали съществува възможност за служение в неговата епархия и при положителна предварителна преценка отправя официалното искане до досегашния архиерей. Това разбиране се подкрепя и от обстоятелството, че документите по ал. 3 се изпращат обратно на приемащия митрополит, а не се предават непосредствено на клирика.

Докъде се разпростират пределите на архиерейската преценка? При тълкуването на чл. 138 УБПЦ може да бъде използвано и утвърденото в административноправната теория разграничение между възприетите правни понятия „обвързана компетентност“ и „оперативна самостоятелност“. Те принадлежат на публичното право и затова не могат да бъдат механично пренесени върху вътрешното устройство на Църквата. И това е така, защото епархийският митрополит не е държавен административен орган, а носител на църковна власт, чиито основания и предели се определят както от църковните канони, така и от устройствения правилник на дадената Поместна църква. След това уточнение посоченото разграничение може да бъде използвано само като аналитичен способ, чрез който по-ясно да се установи в кои случаи Уставът на БПЦ предписва точно определено поведение и в кои предоставя възможност за самостоятелна архиерейска преценка.

Обвързана компетентност е налице, когато приложимата норма предварително определя единственото допустимо поведение и при осъществяване на предвидените предпоставки компетентният орган е длъжен да извърши съответното действие. При оперативната самостоятелност, напротив, на органа е предоставена възможност да избере между две или повече допустими решения, като съобрази конкретните обстоятелства и целта на предоставеното му правомощие. Оперативната самостоятелност обаче не означава произвол, нито освобождава носителя на властта от задължението да действа в пределите на установения ред [Лазаров, 2000, с. 22-30].

Приложено към процедурата по чл. 138, това разграничение разкрива различния характер на действията, възложени на двамата епархийски митрополити. Получилият молбата приемащ митрополит „отправя писмо“ до митрополита на молителя. Употребената в Устава повелителна формулировка, а не изразът „може да отправи“, дава основание това процесуално действие да бъде разглеждано като проява на обвързана компетентност. Такъв характер има и последващото задължение на приемащия митрополит да уведоми Св. Синод след получаването на документите [чл. 138, ал. 2-3 УБПЦ].

По-различно е положението на митрополита на епархията, към която клирикът принадлежи. Изразът „който при съгласие издава заповед за освобождаване и отпусно свидетелство“ показва, че Уставът му предоставя правото да прецени дали да даде съгласие за преминаването. В тази част правомощието носи белезите на оперативна самостоятелност. Следователно подаването на молба и отправянето на писмо от приемащия митрополит не пораждат безусловно право на клирика да получи отпусно свидетелство. Те обаче пораждат необходимост искането да бъде разгледано и по него да бъде формирана действителна архиерейска воля.

Предоставената самостоятелност следва да бъде упражнявана с оглед на каноничния ред и интереса на Поместната църква. Основания за несъгласие биха могли да бъдат например висящо църковно-наказателно производство, неуредени служебни или имуществени отношения, неизпълнени задължения или друго конкретно канонично препятствие. Обратно, субективното отрицателно отношение, несвързани с каноничния ред съображения или използването на отпусното свидетелство като средство за натиск биха излезли извън разумните предели на предоставената преценка. Макар чл. 138 да не определя срок за произнасяне и да не урежда изрично формата на отказа, мълчанието за неопределено време не следва да се приравнява на надлежно упражнена оперативна самостоятелност.

Ако епархийският митрополит даде съгласие, последващото издаване на заповедта за освобождаване и на отпусното свидетелство вече няма дискреционен характер. Уставът свързва съгласието едновременно с издаването на двата документа, поради което след неговото формиране митрополитът действа при условия, сходни с обвързаната компетентност. Той не би могъл да изрази съгласие, но впоследствие да задържа документите или да отлага издаването им без канонично основание.

Това разграничение позволява да се достигне до балансиран извод: клирикът няма безусловно право сам да определи новата си епархийска принадлежност, но има право неговото волеизявление да бъде разгледано, а предоставената на архиерея преценка да не се превръща в средство за неопределено задържане или фактическа принуда.

Следователно преминаването не се осъществява чрез едно-единствено волеизявление. Той представлява сложен каноничен фактически състав, в който участват свещенослужителят, досегашният митрополит, приемащият митрополит и, в предвидения от Устава информационен ред, Св. Синод. Волята на клирика поставя началото на процедурата, но не може сама да породи право на служение в чужда епархия. Съгласието на досегашния архиерей освобождава, но не задължава другия архиерей да приеме. Готовността на приемащия митрополит открива възможност за преминаване, но не може да обезсили каноничната власт на досегашния.

Това е особено важно при разграничаването на няколко възможни положения. Когато става дума за преминаване между две епархии на БПЦ, чл. 138 намира пряко приложение. Когато клирикът желае да премине към друга канонична Поместна църква, процедурата не може да се изчерпи само с вътрешното общуване между двама епархийски архиереи. Необходимо е да бъдат съобразени правилата на приемащата Църква, наличието на канонично общение, правомощията на съответните синодални органи и установеният ред за междуюрисдикционно приемане. А ако лицето желае да служи в религиозна общност, която БПЦ не признава за намираща се в канонично общение с нея, не може да се изисква от БПЦ чрез отпусното свидетелство да придаде канонична легитимност на служение, което тя не признава. Гражданската свобода за напускане остава ненакърнима, но каноничният ефект е различен.

В светлината на разграничението между обвързана компетентност и оперативна самостоятелност формулата „при съгласие“ по чл. 138, ал. 2 УБПЦ придобива решаващо значение. Тя показва, че Уставът не установява автоматично задължение за издаване на отпусно свидетелство при всяко подадено искане. Досегашният митрополит разполага с правомощие да извърши канонична и пастирска преценка, основана на конкретни обстоятелства, отнасящи се до положението на клирика. Такива могат да бъдат наличието на висящо църковно-наказателно или църковно-съдебно производство, наложено запрещение, неприключило предаване на църковно имущество, документация или архив, неуредена отчетност, неверни данни в молбата или оттегляне на заявената от приемащия митрополит готовност да приеме клирика. Наличието на подобни обстоятелства обаче не винаги обосновава окончателен отказ, а може да наложи само временно отлагане до отпадането на съответната канонична или служебна пречка. Оперативната самостоятелност не може да бъде разбирана като право на произвол или на неопределено оставяне на молбата без отговор.

Тези правомощия обаче не превръщат съгласието в недосегаема област на лична воля. Уставът подчинява църковно-административните актове на изисквания за компетентност, спазване на материалните и процесуалните правила, съответствие с каноните и Устава и истинност на фактите, въз основа на които е издаден актът [чл. 196 УБПЦ]. Ето защо и дискреционната власт трябва да бъде упражнявана в рамките на целта, за която е предоставена. Тя не може да се използва за уреждане на лични конфликти, за отмъщение или като средство за фактическо наказване без църковно-съдебно производство.

Уставът изрично признава правото на енорийския свещеник да се ползва с правата на служението и сана си, докато те не са му отнети по църковно-съдебен ред [чл. 135, т. 19 УБПЦ]. Наред с това църковно-наказателната отговорност е лична, а наказанието трябва да съответства на тежестта на извършеното провинение, формата на вината и причинената вреда [чл. 192 УБПЦ]. Ако отказът да се издаде отпусно свидетелство се използва така, че без формално производство и без присъда клирикът да бъде лишен от всяка реална възможност да упражнява служението си, възниква основателният въпрос дали чрез административно бездействие не се постига резултат, равностоен на непостановено църковно наказание.

Каноничната зависимост не заличава свободната воля на клирика. Тя определя условията, при които неговата воля може да породи църковно-служебни последици. По същия начин епископската власт не е власт над личността, а служение, ограничено от каноните, Устава и собствената си пастирска цел.

2. Клирикът като носител на основни права

В публичното пространство отказът да бъде издадено отпусно свидетелство нерядко се определя като нарушение на свободата на придвижване. Това твърдение е разбираемо като израз на фактическото положение, в което може да се окаже клирикът, но от юридическа гледна точка се нуждае от съществено уточнение.

Член 35, ал. 1 от Конституцията гарантира на всеки, който се намира законно на територията на страната, правото свободно да избира местожителството си, да се придвижва по територията на Република България, както и да напуска нейните предели. Сходна защита съдържат чл. 2 от Протокол № 4 към Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ; Конвенцията) и чл. 12 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП; Пакта). И в трите акта предмет на закрила е пространствената свобода на човека: придвижване, избор на местопребиваване, напускане на държава и, при съответните условия, завръщане в собствената държава [Registry of the ECtHR, 2026a, pp. 9-10, 18-19].

Отпусното свидетелство не представлява паспорт, разрешение за пътуване или административна забрана за промяна на адреса. Отказът да бъде издадено не може законно да възпрепятства клирикът да се премести в друго населено място, да напусне пределите на дадена епархия или да замине в чужбина. Дори разпоредбите на чл. 135, т. 15 и 16 УБПЦ, според които енорийският свещеник следва да живее в енорията си и да не я напуска без разрешение на митрополита, имат църковно-служебен характер. Те гарантират изпълнението на пастирските задължения и не предоставят на църковния орган правомощия за физическо задържане или за ограничаване на конституционната свобода на движение.

Следователно неиздаването на отпусно свидетелство по правило не представлява пряко нарушение на свободата на придвижване. Аргументът е, че то не „задържа“ тялото на човека, но може да блокира каноничното продължаване на неговото призвание. Тази последица не е маловажна. Тя засяга професионалния и личния живот на клирика, неговите доходи, обществената му репутация, семейното установяване и възможността да следва избрания от него жизнен път. Поради това спорът следва да бъде поставен преди всичко в полето на личната и професионалната автономия, свободата на съвестта и правото на труд, а не само в това на териториалното придвижване.

Конституцията признава правото на всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа и забранява принудителния труд [чл. 48, ал. 3 и 4 КРБ]. При свещенослужителя обаче изборът на професия не може да бъде напълно отделен от автономията на религиозната институция. Държавата не би могла да задължи една църква да ръкоположи определено лице, да му възложи енория или да го приеме за канонично достоен да извършва тайнства. Правото на труд не включва субективно право човек да заеме конкретно духовно служение против волята и вътрешния ред на съответната религиозна общност.

Уставът на БПЦ поставя лицата с духовно звание под особен режим. Правното им положение, взаимоотношенията с църковното ръководство, придобиването и освобождаването от духовно звание, както и отговорността по сан се уреждат преди всичко от каноните и Устава [чл. 222-225 УБПЦ]. Показателно е, че в Устава Кодексът на труда е изрично посочен като приложим единствено спрямо църковнослужителите миряни, докато за свещенослужителите е установен специален каноничен режим [чл. 227 УБПЦ].

Това обаче не означава, че всички отношения между духовника и съответната църковна институция остават извън приложното поле на държавното право. Възможно е наред с каноничната връзка да съществуват отделими имуществени, осигурителни, договорни или трудови елементи. Спор за неизплатено възнаграждение, за дължими осигурителни вноски, за собственост, за ползване на жилище или за причинени вреди не се превръща автоматично в каноничен само защото едната страна е клирик или митрополия. Решаващо е дали гражданският съд може да разреши конкретното светско правоотношение, без да се произнася кой е канонично достоен, кой може да свещенодейства и кой следва да бъде приет в дадена епархия.

Подобно разграничение е направено в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ; Съдът). По делото Dudová and Duda v. the Czech Republic националните съдилища разглеждат претенциите на двама бивши свещеници за неизплатени възнаграждения, но отказват да ревизират по същество автономното решение на църковните органи за освобождаването им. Съдът приема, че оплакването относно самото църковно решение не засяга гражданско право, подлежащо на защита от държавата, и обявява жалбата им за недопустима [Registry of the ECtHR, 2026b, p. 96].

Още по-внимателно трябва да се употребява понятието „принудителен труд“. Съгласно Конвенция № 29 на Международната организация на труда принудителен или задължителен труд е „всяка работа или услуга, изисквана от лице под заплаха от наказание и за чието извършване то не се е предложило доброволно“. Следователно трябва да съществуват едновременно недоброволност на труда и реална заплаха от неблагоприятна санкция, чрез която лицето е заставено да продължи да работи.

Самото канонично положение, че клирикът не може да служи в друга епархия без освобождение, обаче не е равнозначно на задължение насила да продължи служението си в досегашната. Клирикът може да преустанови фактическото изпълнение на своите задължения, макар това да има канонични, служебни и икономически последици. За да се говори за принудителен труд в юридическия смисъл на понятието, следва да бъдат установени допълнителни обстоятелства: реална и незаконна заплаха, задържане на документи за самоличност, физическа или тежка икономическа принуда, лишаване от всяка действителна възможност за прекратяване и изискване работата да продължи против волята на лицето.

Неиздаването на отпусно свидетелство не съставлява само по себе си принудителен труд. То би могло да бъде част от механизъм на принуда само ако е съчетано с други действия, чрез които клирикът действително е заставен да работи против волята си.

Същата предпазливост се налага и при наказателноправната принуда по чл. 143 от Наказателния кодекс. Престъпният състав изисква деецът да принуди другиго да извърши, пропусне или претърпи нещо против волята си чрез сила, заплашване или злоупотреба с власт. Съзнателният отказ на архиерей да издаде документ не покрива автоматично тези признаци. Необходимо е да се установят конкретният резултат, който лицето е било заставено да търпи или извърши, използваното принудително средство, причинната връзка и умисълът. Едва когато отказът е съпроводен с конкретна заплаха или с използване на властта за налагане на поведение, което няма канонично и законно основание, може да се постави въпросът за евентуална наказателноправна оценка.

Не всяка несправедливост е издигната от законодателя в престъпление. Същевременно не всяко позоваване на канонична власт е достатъчно, за да оправдае оказвания натиск. Наказателното право следва да остане крайно средство за защита и да се прилага само когато са доказани всички признаци на съответния престъпен състав по безспорен начин, а не въз основа на публицистичната сила на израза „задържан клирик“ против волята му.

Самостоятелно трябва да бъде разгледан и въпросът за дискриминацията. Чл. 6 от Конституцията установява принципа на равенство и не допуска ограничения на правата или привилегии, основани на защитени признаци. Чл. 4 от Закона за защита от дискриминация развива забраната за пряка и непряка дискриминация по признаци като религия или вяра, убеждения, лично и обществено положение, етническа принадлежност, увреждане, възраст и пол. ЗВ също постановява, че никой не може да бъде ограничаван в правата си поради религиозни убеждения, принадлежност или отказ от религиозна принадлежност [чл. 3 ЗВ].

Отказът да се издаде отпусно свидетелство може да бъде немотивиран, несправедлив или произволен, без непременно да представлява дискриминация. За да се установи пряка дискриминация, трябва да е налице причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и защитен признак. При непряката дискриминация следва да се докаже, че привидно неутрално правило или практика поставя определена група лица в особено неблагоприятно положение и не може да бъде обективно оправдано с легитимна цел и подходящи средства.

Такъв въпрос би възникнал, ако сходно поставени клирици обичайно получават освобождение, но на определен клирик е отказано поради неговия етнически произход, възраст, увреждане или друго защитено качество. Индиции за дискриминация могат да бъдат унизителни изказвания, свързани със защитения признак, системна практика спрямо определена група или неблагоприятно третиране в отговор на подадена жалба за дискриминация. Обратно, висящо църковно производство, неуредена отчетност, наложено канонично запрещение или липса на приемащ архиерей могат да представляват обективно обяснение, стига да са действително установени, да се прилагат последователно и да не служат като претекст.

Съзнателният характер на отказа не е достатъчен, за да се установи дискриминация. Законът изследва не само дали решението е причинило вреда, но и дали неблагоприятното третиране е свързано със защитен признак. Умисълът може да има доказателствено значение, но не замества необходимостта от установяване на дискриминационната причина или ефект.

3. Граници на архиерейския отказ и средствата за защита

За правилната оценка на конкретния случай е необходимо преди всичко да бъде установено какво точно се разбира под „задържане“ на отпусното свидетелство. В практиката зад една и съща фраза могат да стоят съществени различия.

Възможно е клирикът да е заявил единствено пред досегашния митрополит, че желае да напусне, без да е намерил приемащ архиерей и без да е образувана процедура по чл. 138 УБПЦ. В такава хипотеза все още не е възникнало конкретно задължение за издаване на свидетелството, защото липсва официалното искане на приемащия митрополит. Възможно е също приемащият архиерей да е отправил писмено искане, но досегашният изрично да е отказал да даде съгласие. Тогава вече е налице отрицателен църковно-административен акт, чиито основания могат да бъдат проверявани по вътрешноцърковния ред.

По-различно е положението при продължително мълчание. Уставът не определя срок, в който досегашният митрополит е длъжен да се произнесе по искането по чл. 138, ал. 2, и не урежда изрично последиците от непроизнасянето. Тази празнота създава възможност процедурата да остане висяща за неопределено време, без формален отказ, който клирикът да може да обжалва. Още по-различен е случаят, когато съгласието вече е дадено и е издадена заповед за освобождаване, но отпусното свидетелство не се изпраща на приемащия архиерей. Тук спорът вече не е относно правото на преценка, а относно изпълнението на взето църковно-административно решение.

Най-сериозен проблем възниква, когато отказът или мълчанието се използват като средство за персонален натиск. Пастирската необходимост или временната нужда от свещенослужител в определена енория могат да бъдат съобразени при решението, но трудно биха оправдали безсрочното му задържане против категорично изразената воля. Интересът на епархията от кадрово обезпечаване не може да бъде превърнат в основание един човек пожизнено да бъде лишен от възможност да продължи служението си другаде.

Канонично основателният отказ трябва да има разпознаваема канонична цел, да почива на истинни факти и да бъде съразмерен на установената пречка. Ако причината е неуредена отчетност или непредадено църковно имущество, на клирика следва да бъде посочено какво конкретно трябва да изпълни. Ако е образувано църковно-наказателно производство, то трябва да се развие в разумен срок при гарантиране на правото на защита. Ако съществува канонично запрещение, то следва да бъде постановено по установения ред, а не да се подразбира от мълчанието на администрацията.

Макар чл. 138 да не съдържа изрично задължение за мотивиране, писмените мотиви са необходими за действителното упражняване на правото на защита. Без тях клирикът не може да разбере дали отказът се основава на дисциплинарна пречка, на пастирска целесъобразност, на липса на документи или на лична преценка, която няма отношение към каноничния му статус. Липсата на мотиви затруднява и контрола по чл. 196 УБПЦ, защото не позволява да бъде проверена истинността на фактите и съответствието на акта с Устава и каноните.

Мотивираният отказ не отслабва архиерейската власт. Той я прави разбираема, проверима и разсейва съмнението, че е упражнена произволно.

Уставът на БПЦ предоставя вътрешни средства за защита. На църковните съдилища са подведомствени не само църковно-наказателните дела и споровете между клирици, но и жалбите срещу актове и решения на църковно-административните органи [чл. 181 УБПЦ]. Св. Синод в намален състав разглежда като първа инстанция постъпили жалби срещу административни актове и решения на органите на църковната власт [чл. 183, ал. 1, т. 1 УБПЦ]. Отделно от това чл. 195 включва сред подсъдните на църковния съд спорове между клирици за материални и нематериални права, възникнали при или по повод изпълнението на служебните им задължения.

Съгласно чл. 198 УБПЦ жалба срещу църковно-административен акт е допустима, когато жалбоподателят има личен и пряк интерес и не съществува друг ред за неговата отмяна. Жалбата се подава в 14-дневен срок чрез органа, издал обжалвания акт. Този орган може сам да го отмени или да изпрати жалбата на висшестоящия църковен орган. Ако висшестоящият орган не се произнесе в предвидения 14-дневен срок или не уважи жалбата, заинтересованата страна може да сезира Св. Синод в намален състав, който се произнася в двумесечен срок [чл. 198, ал. 1-5 УБПЦ]. Влезлите в сила решения на църковните съдилища са задължителни за страните и за църковно-административните органи [чл. 199-200 УБПЦ].

Тези разпоредби показват, че решенията на църковната администрация не са поставени извън всякакъв контрол. Правомощието на епархийския митрополит по чл. 138 е значително, но Уставът не го определя като необжалваемо или абсолютно. Когато е налице писмен отказ, клирикът би могъл да изложи пред църковния съд твърдения за превишаване на власт, нарушение на процедурата, несъответствие с Устава или каноните, включително и основаване на неверни фактически данни.

По-труден остава въпросът за мълчанието, защото Уставът не съдържа общ институт на мълчаливия отказ, аналогичен на този в държавното административно право. Практически оправдано е клирикът да поиска писмено произнасяне в разумен срок, да приложи доказателства за получаването на искането от приемащия митрополит и да сезира висшестоящия църковен орган с твърдение, че продължителното непроизнасяне осуетява целта на чл. 138 и правото на защита по чл. 198 УБПЦ.

Необходимо е обаче ясно да бъде разграничена компетентността на църковния съд от тази на държавните юрисдикции. Уставът постановява, че актовете и решенията, които според църковните правила са предоставени на органите на църковната власт, не могат да бъдат обжалвани пред държавен съд [чл. 197 УБПЦ]. Тази разпоредба изразява принципа на църковната автономия, но като вътрешноцърковна норма не може сама да отнеме компетентност, която Конституцията и държавният закон изрично предоставят на държавните съдилища. Отново решаващ е предметът на спора.

КС приема, че свободата на вероизповедание е основно лично право, което е непосредствено свързано с духовния свят на човека, а държавата не може да администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности извън изчерпателно установените конституционни основания за ограничение [Решение № 5 от 1992 г. на КС]. В Решение № 12 от 15.07.2003 г. по к.д. № 3/2003 г. този съд отново подчертава автономията на религиозните общности и недопустимостта държавният орган да решава вътрешни вероизповедни въпроси.

Същата линия следва и Върховният касационен съд в Решение № 214 от 16.12.2024 г. по т.д. № 563/2023 г. Той приема, че признаването от други Поместни църкви не може да бъде превърнато от съда в непредвидено от закона условие за регистрация на религиозна институция. Практиката не разрешава спор за отпусно свидетелство, но съдържа принципно важен извод: светският съд е длъжен да остане неутрален и не може да превърне собствената си оценка на каноничните правила в критерий за упражняване на граждански права.

ЕСПЧ също признава правото на религиозните общности самостоятелно да организират своето духовенство. В X v. Denmark Европейската комисия по правата на човека приема, че клирикът доброволно е приел църковната дисциплина и че свободата му на религия не включва право да наложи вътре в религиозната организация собственото си несъгласие с нейното учение. Той може да напусне общността, но държавата не е длъжна да му гарантира духовна длъжност в нея против волята на църковните органи [Registry of the ECtHR, 2026b, pp. 91-92].

В Sindicatul „Păstorul cel Bun“ v. Romania Голямата камара признава, че отношенията между клириците и религиозната институция могат да имат трудови и социални измерения. Същевременно Съдът подчертава автономията на религиозната общност, когато държавната намеса би създала действителен и съществен риск за вътрешното ѝ устройство. Позоваването на автономия обаче не действа автоматично. Националните органи трябва да проверят дали твърденият риск е реален и дали ограничението е пропорционално [ECtHR, Sindicatul „Păstorul cel Bun“ v. Romania [GC], no. 2330/09, judgment of 9 July 2013, §§ 159, 165-166].

Във Fernández Martínez v. Spain ЕСПЧ извършва конкретно балансиране между личния и професионалния живот на църковния служител и правото на религиозната институция да изисква лоялност от лица, които изпълняват функции, непосредствено свързани с нейното учение [ECtHR, Fernández Martínez v. Spain [GC], no. 56030/07, judgment of 12 June 2014, §§ 127-132]. Тази практика е особено важна, защото отхвърля и двете крайности: нито всяко църковно решение е недосегаемо, нито всяко неблагоприятно последствие за духовника позволява на държавата да замести вътрешната църковна преценка.

Оттук се налага изводът, че гражданският съд не може да разпореди на определен митрополит да приеме един клирик и да му предостави право да свещенодейства. Подобно решение би означавало светската власт да определи кой се намира в канонично общение, кой е достоен за служение и кой следва да бъде част от клира на дадена епархия. Съдът обаче е в правото си да защити светски права, които могат да бъдат отделени от каноничните въпроси – възнаграждение, осигуряване, собственост, обезщетение за доказани вреди, защита срещу насилие или заплаха и равенство в третирането – стига разрешаването на спора да не изисква произнасяне по догматически или каноничен въпрос.

Сравнителната църковна практика показва, че епископската преценка може да бъде съчетана с писмена процедура и ефективен вътрешен контрол. Насоките на Православната църква в Америка от 2013 г. изискват клирикът да не започва процедура за преминаване без знанието и благословението на своя епископ. Необходими са писмено изявление за намерението на досегашния архиерей да го освободи и писмена готовност на другия да го приеме. Процедурата завършва с писмено решение, което оставя ясна следа за волята на всички участници [Holy Synod of the OCA, 2013b, p. 1]. Насоките за клира от 2023 г. потвърждават, че назначенията и преминаването са в компетентността на епископа, но трябва да се извършват въз основа на писмени искания и официална комуникация [Holy Synod of the OCA, 2023, pp. 3-4, 7].

Полезен сравнителен модел съдържа и Кодексът на каноническото право на Римокатолическата църква. Канон 270 предвижда, че освобождаване може да бъде предоставено по справедливи причини, свързани с доброто на клирика или ползата за Църквата, а отказът се допуска само при сериозни основания. Клирикът, който е намерил приемащ епископ, разполага и с право да обжалва отказа [Codex Iuris Canonici, 1983, can. 267-271; pp. 106-108 of the Russian ed.]. Разбира се, тази уредба произтича от различна еклисиологична и правна система и няма пряко действие в БПЦ. Тя обаче показва, че наличието на мотиви и право на жалба не обезсилва епископската власт, а я поставя в ясно очертана канонична процедура.

Показателно е и решението на Висшия общоцърковен съд на Руската православна църква по делото на тогавашния дякон, впоследствие свещеник Димитрий Маширов, прието на заседание от 1 октомври 2025 г. и публикувано на 19 януари 2026 г. В него са дадени разпореждания относно изпращането на отпускна грамота и свързаната документация, както и относно последиците от запрещението [Высший Общецерковный суд Русской Православной Церкви, 2026; Владикавказка епархия, 2024]. Без това решение да може да бъде пренасяно механично към БПЦ, то показва, че спорът за освобождаващия документ може да бъде предмет на вътрешноцърковен съдебен контрол и на задължително за църковната администрация разпореждане.

В научната литература е застъпвано становището, че изискването за отпусно свидетелство ограничава свободата на движение и избора на местоживеене на клирика, като е подчертано, че документът се изпраща от епископ на епископ, а не се предоставя на самия клирик [Пибаев, 2019, с. 60-62]. Тази оценка е разбираема като описание на фактическата зависимост, но юридически е прекалено широка. Пространствената свобода на човека остава ненакърнима; ограничена е каноничната му възможност да служи в друга епархия. Затова по-точно е да се говори за конфликт между църковната автономия, от една страна, и личната и професионалната автономия, от друга, а не за класическа забрана на придвижването.

Слабостта на действащия чл. 138 УБПЦ не е в това, че признава правото на досегашния митрополит да даде или да откаже съгласие. Подобна преценка е необходима за опазването на каноничния ред. Проблемът е, че разпоредбата не определя срок за произнасяне, не изисква мотивиране, не урежда изрично непроизнасянето и не разграничава отказа от неизпълнението след вече дадено съгласие.

4. Казусът с архимандрит Никанор (Христо Христов Мишков)

Казусът с архимандрит Никанор представлява подходяща практическа проверка на направените дотук канонични и правни изводи. Неговото разглеждане обаче изисква предварителната уговорка, че не всички относими документи са публично достъпни. Не са публикувани в цялост молбата за освобождаване, кореспонденцията между Софийския и Русенския митрополит, протоколите от избора на нов игумен, актът за утвърждаване на избора или отказът той да бъде утвърден, както и пълният текст на ревизионния акт. Поради това анализът не може да реши спора вместо компетентните църковни органи, а само да разграничи приложимите правни положения.

На първо място, в случая се преплитат, но не се сливат няколко различни качества на архимандрит Никанор: клирик с презвитерски сан, монашестващ, член на манастирското братство, игумен и представител на манастира като юридическо лице, а при наличие на лично поверени парични средства и имущество – и отчетник, съответно материалноотговорно лице. Всяко от тези качества поражда самостоятелен кръг от права и задължения. Именно затова освобождаването от заеманата длъжност игумен, преминаването на служение в друга епархия и реализирането на имуществена отговорност не могат да бъдат третирани като един и същ правен акт.

Според публично разпространените сведения през януари 2025 г. архимандрит Никанор е заявил желанието си да се оттегли от игуменската длъжност, а манастирското братство е избрало за негов приемник йеромонах Захарий. Публикацията на БНР от 1 февруари 2025 г. съобщава, че протоколите от избора предстоят да бъдат представени за утвърждаване от епархийския митрополит [БНР, 2025]. Това уточнение е съществено. Съгласно чл. 166, ал. 1 УБПЦ изборът принадлежи на монасите от братството, но по силата на ал. 2 той подлежи на утвърждаване от епархийския митрополит. Следователно проведеният избор изразява канонично релевантната воля на братството, но сам по себе си не завършва процедурата по встъпване на новия игумен [чл. 161-167 УБПЦ].

Утвърждаването не е празна формалност, но не може да се превръща и в средство, чрез което волята на братството се обезсилва посредством неопределено мълчание. Епархийският митрополит има право да провери редовността на избора, наличието на необходимото мнозинство, качествата на избрания и приключването на предаването на манастирското управление. Ако обаче съществува пречка за утвърждаването, тя следва да бъде конкретно посочена. Публичните сведения относно статута на манастира остават противоречиви: докато през февруари 2025 г. е съобщено за оттеглянето на архимандрит Никанор и избора на йеромонах Захарий, в официалното изявление на Софийската митрополия от 29 юли 2026 г. архимандрит Никанор отново е назован „игумен“ на Църногорския манастир „Св. св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян Асийски“ [Софийска света митрополия, 2026]. Това показва, че от публичните източници не може да се установи дали процедурата по освобождаването и приемствеността в управлението е била окончателно завършена.

Провеждането на ревизия преди предаването на манастирското управление е принципно оправдано. Манастирът е самостоятелно юридическо лице, представлявано от игумена, а манастирското управление носи задължения за бюджета, имуществото, сметките, документацията и отчетността. През април 2025 г. патриарх Даниил публично свързва утвърждаването на новия игумен с извършването на ревизия и установяването на отчетността [Zapadno.com, 2025]. Такава ревизия може да бъде необходима предпоставка за надлежното освобождаване от управленската длъжност и за предаването на имуществото на новото управление. В Устава на БПЦ обаче няма изрична разпоредба, според която неприключилата ревизия автоматично препятства издаването на отпусно свидетелство по чл. 138.

В това отношение тезата на архимандрит Никанор е принципно основателна, макар да се нуждае от уточнение. Отпусното свидетелство урежда преминаването на клирика или монашестващия на служение в друга епархия. То не представлява акт за приемане на финансовия отчет, не заличава задължения, не освобождава от отговорност за вече причинени вреди и не съдържа отказ на манастира или митрополията от съществуващи имуществени претенции. За йеромонаха документът има едновременно значение за неговото свещеническо служение и за каноничното уреждане на монашеското му послушание, но не погасява отговорността му за периода, през който е управлявал и представлявал манастира.

Уставът предвижда самостоятелен ред за реализиране на тази отговорност. Свещенослужителите и църковнослужителите отговарят за виновно причинените на Църквата вреди, а материалноотговорните лица носят отчетническа отговорност в определените от Устава предели. Пълната имуществена отговорност на свещенослужителя се търси по съдебен ред въз основа на ревизионен акт за начет, докато при ограничената отговорност е предвидена мотивирана заповед и право на възражение. Отделно от това чл. 245 определя като отчетници лицата, на които е възложено да получават и разходват средства или да съхраняват материални ценности [чл. 215-221 и чл. 245-248 УБПЦ]. Следователно качеството на игумен само по себе си не освобождава проверяващия орган от задължението да установи какви парични средства и какво имущество са били лично поверени, каква вреда е настъпила, в какво се състои противоправното поведение и дали са налице причинна връзка и вина.

В публичното пространство беше изнесено твърдение, че при ревизията са установени разходи за приблизително един милион евро без необходимите оправдателни документи. Архимандрит Никанор не отрича, че част от документацията липсва, но противопоставя довода, че средствата са вложени във видими строителни и възстановителни дейности [NOVA, 2026]. Липсата на първични счетоводни документи е сериозна отчетна нередност, но не е автоматично равнозначна на липса на парични средства, присвояване или доказана имуществена вреда. Тези обстоятелства подлежат на установяване в предвиденото производство, при осигурено право на запознаване с ревизионния акт, възражение и защита.

Поради това отпусното свидетелство не следва да бъде превръщано в своеобразно обезпечение на имуществена претенция. Ако са налице вреди или липси, тяхното възстановяване може да бъде търсено независимо от последващото местослужение на клирика. Временното отлагане на освобождаването би могло да бъде обосновано, когато клирикът не е предал повереното имущество и документацията, възпрепятства ревизията или срещу него е образувано производство, което непосредствено засяга каноничното му положение. То обаче трябва да бъде мотивирано, ограничено във времето и съразмерно на конкретната пречка.

Със Заповед № 134 от 28 юли 2026 г., считано от 29 юли 2026 г. на Българския патриарх Даниил, на архимандрит Никанор е наложен 15-дневен аргос – временно пълно запрещение от свещенослужение, а срещу него е образувано църковно-наказателно дело № 2/2026 г. Това ново обстоятелство може да има значение за последващата преценка на каноничното му положение, но не може със задна дата да обоснове липсата на произнасяне през предходния период. Освен това от официалното съобщение следва, че делото е свързано с неговото публично поведение и твърдяно подронване на авторитета на Църквата, а не непосредствено с резултатите от финансовата ревизия.

Накрая, задържането на отпусното свидетелство не ограничава непосредствено физическото придвижване на архимандрит Никанор и затова трудно може да бъде квалифицирано като пряко нарушение на свободата на придвижване по чл. 35 КРБ. То засяга преди всичко възможността му да осъществява канонично свещеническо служение в друга епархия, поради което по-близкият правозащитен контекст е свързан с личната автономия, свободата на съвестта и на религията и възможността за упражняване на служение. Също така различното третиране не представлява автоматично дискриминация. Необходимо е да бъдат установени сравними случаи, липса на обективно оправдание и връзка със защитен признак. Продължителното непроизнасяне без ясно посочени основания обаче може да бъде белег за произволно и неравно упражняване на архиерейската власт.

Така разгледан, казусът не позволява нито предварително оправдаване на действията на Софийската митрополия, нито предварително освобождаване на архимандрит Никанор от евентуална имуществена отговорност. Той показва нещо по-съществено: каноничното освобождаване, предаването на игуменската длъжност и имуществената отчетност са свързани, но самостоятелни производства. Нито едно от тях не може да бъде използвано като средство за неопределено задържане на останалите.

5. De lege ferenda – процедурни граници по чл. 138 УБПЦ

Едно бъдещо изменение на Устава на БПЦ би могло да предвиди разумен срок – например 30 дни – в който досегашният митрополит да се произнесе по официалното искане на приемащия архиерей. Когато фактическата или каноничната сложност на случая налага удължаване на този срок, то следва да бъде еднократно, изрично и мотивирано. Необходимо е да се предвидят писмена форма на отказа, задължение за посочване на конкретните канонични и фактически основания, както и възможност за обжалване както на изричния отказ, така и на непроизнасянето в определения срок. При подадена жалба цялата преписка следва да се изпраща служебно на компетентния църковен съд или на друг определен от Устава църковен орган.

Бъдещата уредба би следвало да предвиди и временно уреждане на служебното и материалното положение на клирика до окончателното разрешаване на спора. Това включва яснота относно правото му да служи, получаването на възнаграждение, ползването на църковно жилище, осигурителния му статус и задължението за предаване на повереното имущество, както и документацията и архива. Висящото производство не бива да превръща неопределеността в средство за фактическа принуда.

При преминаване към друга Поместна църква следва изрично да се уредят правомощията на Св. Синод, редът за удостоверяване на каноничното положение на клирика и официалната кореспонденция с приемащата църковна юрисдикция. По този начин междуюрисдикционното преминаване няма да зависи единствено от неформални контакти или от установена, но неписана практика.

Подобна уредба не би означавала секуларизиране на Църквата или механично пренасяне на институтите на държавното административно право във вътрешния ѝ живот. Тя би представлявала развитие на собственото църковно право в посока на по-голяма предвидимост, отговорност и съборност. Оперативната самостоятелност на архиерея не се обезсилва чрез въвеждането на срок, мотиви и контрол; тя се разграничава от произвола. Когато властта се упражнява въз основа на установени правила, при посочени мотиви и възможност за проверка, църковният авторитет не се накърнява. Напротив – той се освобождава от подозрението, че каноничното послушание може да бъде превърнато в средство за лична зависимост, неоправдано задържане в нежелано канонично подчинение или фактическа принуда спрямо съвестта и свободната воля на клирика.

Изводи и препоръки

Отпусното свидетелство не е разрешение клирикът да напусне определена епархия като територия. То е каноничен документ, чрез който се удостоверява освобождаването на клирика от досегашната му епископска подведомственост и се създава възможност той да бъде приет на служение другаде. Поради това личното волеизявление на клирика е необходимо, но не може едностранно да завърши преминаването. Необходими са освобождаващ акт на досегашния архиерей, готовност на приемащия и спазване на предвидения църковен ред.

Тази зависимост има канонично основание. Тя опазва единството на Църквата, отговорността на епископа за клира и доверието във валидното и достойно извършване на свещенодействията. Но това основание не превръща властта в неограничена. Формулата „при съгласие“ предоставя право на преценка, а не право на произвол.

Задържането на отпусното свидетелство не нарушава само по себе си свободата на придвижване по чл. 35 КРБ, чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ и чл. 12 МПГПП, защото не препятства физическото преминаване, избора на адрес или напускането на държавата. То може обаче сериозно да засегне личния и професионалния живот на клирика, неговото препитание, репутация и възможност да продължи избраното духовно призвание.

Неиздаването на документа не представлява автоматично принудителен труд или престъпна принуда. За това са необходими допълнителни признаци: недоброволен труд под реална заплаха, съответно сила, заплашване или злоупотреба с власт, чрез които човекът е заставен да извърши, пропусне или претърпи нещо против волята си. По същия начин не всеки необоснован отказ е дискриминационен. Дискриминация би имало, ако неблагоприятното третиране е причинно свързано със защитен признак или ако привидно неутрална практика поставя определена група в особено неблагоприятно положение без обективно оправдание.

Държавата не може да реши кой е канонично достоен да служи, да задължи определен митрополит да приеме клирик или да замести църковния съд. Тя обаче е длъжна да защитава онези светски права, които могат да бъдат отделени от каноничния спор – възнаграждение, осигуряване, собственост, лична неприкосновеност, защита от принуда и равенство в третирането.

Въпросът не може да бъде разрешен нито с твърдението, че епископът има абсолютна власт, нито с противоположното твърдение, че всеки отказ представлява нарушение на човешко право. Църквата има право да пази каноничния ред на служението, а клирикът има право да не бъде превръщан в предмет на безсрочно административно задържане.

Между тези две истини стои правото – канонично и гражданско. То не отнема от властта нейния духовен смисъл, но изисква тя да бъде упражнявана в съответствие с целта, за която е дадена. Каноничното послушание не е закрепостяване, а архиерейската власт не е собственост върху човека. Там, където липсват основание, разумен срок, мотиви и възможност за защита, църковният ред рискува да бъде подменен от административен произвол.

Към всеки клирик, изправен пред затруднение при преминаването в друга епархия, следва да бъде отправена една основна препоръка: да търси разрешение на възникналия спор в рамките на каноничния ред, но без да се отказва от правото волята му да бъде чута, разгледана и уважена като свободно човешко волеизявление. Каноничното послушание и личната свобода не са взаимно изключващи се начала. Послушанието не означава обезличаване, както и свободата не оправдава църковното самочиние. Едното предполага отговорност пред Църквата, а другото – отговорност пред собствената съвест.

Клирикът, който желае да премине на служение в друга епархия, следва да заяви волята си писмено, да получи предварително уверение за готовността на приемащия митрополит и да се увери, че официалното искане по чл. 138 УБПЦ е изпратено до досегашния му архиерей. Необходимо е да съхранява копия от молбите, входящите номера, кореспонденцията и всички постановени актове. Устните обещания и неформалните разговори могат да подпомогнат пастирското разрешаване на спора, но не могат да заместят писмената процедура, когато между страните вече съществува несъгласие.

От своя страна клирикът е длъжен добросъвестно да приключи възложените му служебни задължения, да предаде повереното църковно имущество, документацията и архива, както и да представи дължимата отчетност. Ако срещу него е образувано църковно-наказателно, църковно-съдебно или ревизионно производство, той следва да съдейства за неговото приключване и да упражни предоставените му средства за защита. Искането за свобода не освобождава от отговорност за миналото, но и отговорността за миналото не може да бъде използвана като неопределено основание за задържане на бъдещето.

При отказ или продължително непроизнасяне клирикът следва да поиска писмен отговор и конкретно посочване на каноничните и фактическите основания, които препятстват преминаването. Той може да сезира компетентния църковен орган или Св. Синод, когато Уставът допуска това. Когато спорът излезе извън областта на вътрешната църковна автономия и засегне граждански права и задължения, имуществена отговорност, възнаграждение или защита срещу доказуема принуда и дискриминация, следва да бъде потърсена квалифицирана правна помощ. Не всеки отказ представлява дискриминация и не всяко канонично изискване е принуда, но нито църковната автономия, нито архиерейската власт могат предварително да изключат необходимостта от мотиви, съразмерност и справедлива процедура.

Същевременно до получаването на надлежно канонично освобождаване клирикът не бива самоволно да започва служение в друга епархия или църковна юрисдикция. Подобно действие не разрешава спора, а създава ново канонично нарушение и поставя в затруднение и приемащия архиерей. Отпусното свидетелство не е разрешение човекът да бъде свободен, а удостоверение, че неговият свободен избор е приведен в съгласие с каноничния ред и църковното общение.

По отношение на казуса с архимандрит Никанор публично достъпните сведения не позволяват окончателна оценка нито за поведението на Софийската митрополия, нито за имуществената и каноничната отговорност на самия архимандрит. Те обаче позволяват да бъде формулирана ясна принципна препоръка. Ако съществуват данни за причинена имуществена вреда, те следва да бъдат установени в отделно производство, при връчване на съответния акт и осигуряване на право на възражение и защита. Ако са налице църковни провинения, те трябва да бъдат разгледани от компетентния църковен съд. Ако изборът на нов игумен не може да бъде утвърден, причините за това трябва да бъдат изрично посочени. А по искането за отпусно свидетелство следва да бъде постановен самостоятелен, писмен и мотивиран акт. Нито финансовата ревизия, нито църковно-наказателното производство, нито личният конфликт могат да останат в неопределено състояние, което замества дължимото канонично решение.

Казусът не бива да се превръща в спор за симпатии към една или друга личност. Той е изпитание за способността на църковното право да разрешава вътрешните конфликти чрез установени правила, съборна отговорност и справедливост. Клирикът не бива да бъде принуждаван да избира между съвестта си и каноничния ред, нито архиереят бива да бъде лишаван от възможността да защити единството и дисциплината на поверената му епархия. Решението не се намира нито в самоволието на едната страна, нито в мълчанието на другата, а в мотивирания църковен акт, който едновременно зачита канона, личността и истината.

Какво следва да направи клирикът? В обобщение ще посоча следните стъпки за предприемане. Практическият изход за него е да установи писмено, че официалното искане на приемащия митрополит е постъпило, и да поиска изрично произнасяне по него. При писмен отказ той следва да използва реда за вътрешноцърковна защита по чл. 198 УБПЦ, а при продължително мълчание – да сезира Българския патриарх и Св. Синод, като приложи цялата преписка и поиска спорът да бъде разрешен институционално. До окончателното произнасяне клирикът не бива самоволно да започва служение в друга епархия и е длъжен да уреди повереното имущество, документацията и отчетността си. Той няма безусловно право едностранно да промени епархийската си принадлежност, но има право да не бъде оставян безсрочно без решение. Ако съществува канонична пречка, тя трябва да бъде посочена и разгледана по установения ред; ако такава липсва, отпусното свидетелство следва да бъде издадено.

В заключение ще добавя, че властта, която посочва основанията за своите решения и допуска проверка, не губи авторитет. Послушанието, което не унищожава съвестта, не престава да бъде църковно. А свободата, осъществена в каноничен ред, не води към разрив, а запазва единството на Църквата.

Използвани източници

Нормативни и църковно-канонични източници

1. Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Рим, 4 ноември 1950 г., ETS No. 005. Ратифицирана със закон, ДВ, бр. 66 от 14 август 1992 г.; обнародвана, ДВ, бр. 80 от 2 октомври 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.
2. Закон за вероизповеданията. Приет от XXXIX Народно събрание на 20 декември 2002 г. Обн., ДВ, бр. 120 от 29 декември 2002 г.; в сила от 1 януари 2003 г.
3. Закон за защита от дискриминация. Обн., ДВ, бр. 86 от 30 септември 2003 г.; в сила от 1 януари 2004 г.
4. Кодекс на труда. Обн., ДВ, бр. 26 от 1 април 1986 г.; в сила от 1 януари 1987 г.
5. Конвенция № 29 на Международната организация на труда относно принудителния или задължителния труд. Приета в Женева на 28 юни 1930 г.; в сила от 1 май 1932 г.; ратифицирана от България на 22 септември 1932 г.
6. Конституция на Република България. Приета от VII Велико народно събрание на 12 юли 1991 г. Обн., ДВ, бр. 56 от 13 юли 1991 г.
7. Международен пакт за граждански и политически права. Приет с Резолюция 2200A (XXI) на Общото събрание на ООН от 16 декември 1966 г.; 999 UNTS 171. Ратифициран с Указ № 1199 от 23 юли 1970 г., ДВ, бр. 60 от 1970 г.; обн., ДВ, бр. 43 от 28 май 1976 г.; в сила от 23 март 1976 г.
8. Наказателен кодекс. Обн., ДВ, бр. 26 от 2 април 1968 г.; в сила от 1 май 1968 г.
9. Правила на светите апостоли: правила 12, 15 и 16. – В: Agapius [Agapios], Hieromonk, and Nicodemus [Nicodemos], Monk. The Rudder (Pedalion). Chicago: The Orthodox Christian Educational Society, 1957.
10. Протокол № 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи относно признаването на някои права и свободи, различни от вече включените в Конвенцията и в Първия протокол към нея. Страсбург, 16 септември 1963 г., ETS No. 046. Ратифициран със закон, ДВ, бр. 87 от 24 октомври 2000 г.; в сила за България от 4 ноември 2000 г.
11. Устав на Българската православна църква – Българска патриаршия. Приет от VI църковно-народен събор на 11 декември 2008 г. – Църковен вестник, извънреден брой, 9 януари 2009 г., с. 1-16.
12. Codex Iuris Canonici auctoritate Ioannis Pauli PP. II promulgatus. Città del Vaticano: Libreria Editrice Vaticana, 1983, cann. 267-272.

Научна и справочна литература

13. Ионов, А. С. „Отпускная грамота“. – В: Химина, Н. И. (съст.). Государственность России: словарь-справочник: в 6 книгах. Книга 6: Документация государственных и церковных учреждений, сословных органов, органов местного управления и частноправовые акты. В 2 частях. Часть 2: М-Я. Москва: Наука, 2009, с. 94-95.
14. Лазаров, Кино. Обвързана компетентност и оперативна самостоятелност. София: Фенея, 2000, с. 22-30.
15. Пибаев, И. А. Правовой статус священников Русской Православной Церкви и Римско-Католической Церкви: исторические и современные аспекты: монография. Москва: Проспект, 2019, с. 60-62.
16. Agapius [Agapios], Hieromonk, and Nicodemus [Nicodemos], Monk. The Rudder (Pedalion): Of the Metaphorical Ship of the One Holy Catholic and Apostolic Church of the Orthodox Christians, or All the Sacred and Divine Canons of the Holy and Renowned Apostles, of the Holy Councils, Ecumenical as well as Regional, and of Individual Divine Fathers. Translated by D. Cummings. Chicago: The Orthodox Christian Educational Society, 1957, pp. 124-125, 260-261.

Църковно-административни актове и официални указания

17. Даниил, Български патриарх и Софийски митрополит. Заповед № 134 от 28 юли 2026 г. за налагане на „аргос“ на архимандрит Никанор (Христо Христов Мишков). Софийска света митрополия, 2026 г.
18. Священный Синод Русской Православной Церкви. „О порядке перехода клириков Московского Патриархата в иные Поместные Церкви“. Прието на заседанията от 17-19 юли 2006 г., журнал № 53. – В: Журналы заседаний Священного Синода Русской Православной Церкви, 17-19 июля 2006 года.
19. Holy Synod of the Orthodox Church in America. Guidelines for the Ordination, Appointment and Transfer of Clergy. Approved at the Fall 2013 Meeting of the Holy Synod of Bishops. Syosset, NY: Orthodox Church in America, 2013a, pp. 4-7.
20. Holy Synod of the Orthodox Church in America. Guidelines for the Reception and Transfer of Clergy into the OCA. Approved at the Fall 2013 Holy Synod Meeting. Syosset, NY: Orthodox Church in America, 2013b, p. 1.
21. Holy Synod of the Orthodox Church in America. Guidelines for Clergy. Syosset, NY: Orthodox Church in America, Feast of the Meeting of the Lord, 2023, pp. 3-4, 7.

Официални ръководства по практиката на ЕСПЧ

22. Registry of the European Court of Human Rights. Guide on Article 2 of Protocol No. 4 to the European Convention on Human Rights: Freedom of Movement. Updated 28 February 2026. Strasbourg: Council of Europe/European Court of Human Rights, 2026a, pp. 9-10, 18-19.
23. Registry of the European Court of Human Rights. Guide on Article 9 of the European Convention on Human Rights: Freedom of Thought, Conscience and Religion. Updated 5 March 2026. Strasbourg: Council of Europe/European Court of Human Rights, 2026b, pp. 91-96.

Съдебна и църковно-канонична практика

24. Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, II търговско отделение. Решение № 214 от 16 декември 2024 г. по т.д. № 563/2023 г.
25. Высший Общецерковный суд Русской Православной Церкви. „Решение Высшего Общецерковного суда Русской Православной Церкви по делу иерея Димитрия Маширова“. Прието на заседание от 1 октомври 2025 г.; утвърдено от патриарха на Москва и цяла Русия Кирил; публикувано на 19 януари 2026 г.
26. Конституционен съд на Република България. Решение № 5 от 11 юни 1992 г. по к.д. № 11/1992 г. Обн., ДВ, бр. 49 от 16 юни 1992 г.
27. Конституционен съд на Република България. Решение № 12 от 15 юли 2003 г. по к.д. № 3/2003 г. Обн., ДВ, бр. 66 от 25 юли 2003 г. Вж. по-специално мотивите относно чл. 7, ал. 4 и чл. 10, ал. 2 ЗВ и § 1, т. 3 от Допълнителната разпоредба на ЗВ.

28. Dudová and Duda v. the Czech Republic (dec.), no. 40224/98, European Court of Human Rights, decision on admissibility of 30 January 2001.
29. Fernández Martínez v. Spain [GC], no. 56030/07, European Court of Human Rights, judgment of 12 June 2014, ECHR 2014 (extracts).
30. Sindicatul “Păstorul cel Bun” v. Romania [GC], no. 2330/09, European Court of Human Rights, judgment of 9 July 2013, ECHR 2013 (extracts).
31. X v. Denmark, no. 7374/76, European Commission of Human Rights, decision on admissibility of 8 March 1976, Decisions and Reports (DR), vol. 5, p. 157.

Документални и медийни източници по разгледаните казуси (последен достъп: 1 август 2026 г.)

32. „Архим. Никанор сезира Св. Синод за обвинения към него в медийна публикация“. – Християнство.бг, 9 декември 2025 г.
33. „Архимандрит Никанор моли патриарха за прошка – срещу преместване в друга епархия“. – Вяра News, 25 ноември 2025 г.
34. „БПЦ: Липсват документи за 1 000 000 евро, разходвани от Никанор“. – NOVA, 30 юли 2026 г.
35. „Иерей Димитрий Маширов“. – Официален портал на Владикавказската епархия на Руската православна църква, 6 декември 2024 г.
36. „Из жизни епархии: Март-май 2026 г.“ – Вестник Германской епархии Русской Православной Церкви Заграницей, 7 юли 2026 г. Вж. съобщението от 11/24 април 2026 г. за приемането на свещеник Димитрий Маширов въз основа на отпусна грамота.
37. „Изявление на Софийската света митрополия относно наложен ‚аргос‘ на архимандрит Никанор (Мишков)“. – Официален сайт на Софийската света митрополия, 29 юли 2026 г.
38. „Правят ревизия на Църногорския манастир над село Гигинци, за да може новият игумен да встъпи в длъжност“. – Zapadno.com, 6 април 2025 г.
39. Тодорова, Полина. „Архимандрит Никанор вече не е игумен на Църногорския манастир“. – БНР – Радио Благоевград, 1 февруари 2025 г.
40. Янкулова, Диана. „Архимандрит Никанор: Могат да ме отлъчат от БПЦ, не могат да ме отлъчат от Бога“. Интервю в предаването „12+3“. – БНР – Програма „Хоризонт“, 28 юли 2026 г. (Публикация: Наталия Кръстева).

Допълнителна литература

41. Кьосева, М. П. Гражданскоправен статус на Българската православна църква. София: Фондация „Наследство на Зографската света обител“, 2024.
42. Михайлов, М. Уставът на Българската православна църква – Българска Патриаршия и неговото приложение. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025.