Християнство.бг
Слава Янакиева
Преди време с о. Сава Кокудев направихме проект за християнството и тоталитаризма към СУ. Тогава се запознах с християнското съпротивително движение „Бялата роза“. Знаех, че в него участват най-вече протестанти и католици. По това време не попаднах на сведения за Александър Шморел – този новоканонизиран светец на РПЗЦ.
Попаднах обаче на една доста нелицеприятна картина на православна колаборация с нацизма. За това не се говори. Няма публично покаяние. Не знам дали въобще има някакво покаяние. Знаем обичайното оправдание „такива бяха времената“. Времената винаги са едни и същи. Да прегърнеш нацизма, за да се бориш с болшевизма в името на Бога е ужасяващо удебеляване на съвестта. А го е имало навсякъде в православния свят (включително на окупираните територии на СССР, на Света Гора, в Югославия, в Румъния, из цяла Западна Европа, за България нямам информация). За днешната „православна“ и „свещена“ война няма да отварям дума, защото сега дори враг не съществува – той е измислен за целта на диктаторските амбиции.
На днешния ден се почита паметта на новомъченика Александър Шморел. Както става ясно, той е само местночтим за Задграничната църква. Но ми се иска тук да споделя житийните думи на о. Иоанн Бурдин:
„…Единственият съвременен миротворец, който би могъл да ни бъде наследен от РПЦЗ (Александър Шморел), се прославя само в Берлинско-германската епархия на РПЦЗ като местен светец“.
***
Александър Шморел е роден на 16 септември 1917 г. в Оренбург в семейството на натурализиран в Русия немец и дъщеря на православен свещеник. Майка му умира от тиф, когато той е на две години, а баща му се жени повторно за дъщерята на собственик на пивоварна, също германец по произход. Двамата успяват да избягат от Русия в Германия през 1921 г. Александър е отгледан като християнин от бавачката си Феодосия Лапшина: именно с нея той посещава мюнхенската православна църква от ранно детство (сега тя е погребана до него; на надгробната плоча е написано просто Няня).
Детството и младостта му преминават в Мюнхен, люлката на германския нацизъм. Александър е на 15 години, когато Адолф Хитлер, председател на НСДАП (Националсоциалистическата германска работническа партия), която държи мнозинството от местата в германския Райхстаг, е назначен за канцлер на Германия. Изненадващо, бъдещият създател на антифашисткото движение „Бяла роза“, канонизиран като миротворец, като дете с удоволствие участва в паравоенните детски организации „Шарнхорст“, „Млади баварци“ (които по-късно се превръщат в Хитлерюгенд, Юнгфолк) и „Млади стоманени каски“ (по-късно реформирани в SA – щурмови отряди).
Самият Александър се опитва да стане „щурмовак“, като мечтае да постъпи в кавалерийска част (по това време е на 16 години). Когато го връщат от „щурмоваците“ в Хитлерюгенд, той е ужасно разстроен. Но го очаква много по-голямо разочарование: той търси романтиката на другарството, а получава скучно дисциплиниране с тренировки и идеологическа обработка. Всъщност на него му е потръгнало по изключителен начин: още от ранно детство той приема християнството със сърцето си, а не с ума си. Може би дори без да го осъзнава, той гледа на света през призмата на Евангелието и това му помага да преодолее съблазънта на „силата и властта“.
Любовта към хората, саможертвата, уважението към човешката личност и свободата – евангелските заповеди били несъвместими с онова, което виждал от самото начало в Хитлерюгенд, а след това и в трудовите лагери, където постъпва веднага след като завършва училище, без да дочака задължителния набор. Постоянните тренировки, изискването за безпрекословно подчинение, постоянното наблюдение, отношението на началниците към подчинените като към добитък потрисат Александър.
„На лицето на нашето висше командване – при всички – имаше по-скоро гримаса на диви зверове и със сигурност не човешко изражение“ – пише той оттам на приятелите си. Въпреки това и той се записва в армията като доброволец. Трудно е да се разберат всички движения на душата му: буквално след няколко седмици този „доброволец“ отказва да се закълне във вярност на Хитлер и иска разрешение да напусне службата. Той заявява това публично пред командира на отряда си. Командирът оставя въпроса да отпадне и в крайна сметка Александър наистина полага клетва.
Заедно със своите колеги той се оказва част от войските, въведени в Австрия през 1938 г., за да я „обединят“ с Райха. Шест месеца по-късно той участва в германското нахлуване в Судетската област. Еврейските погроми в Линц и убийствата на чехи в Судетите го ужасяват. Записва се в училище за санитари, а след това напуска армията под претекст да стане лекар. По този начин се надява да избегне мобилизацията при евентуално избухване на война.
Това, разбира се, не го спасява от участие във военните действия. През пролетта на 1940 г., по време на инвазията във Франция, той попада в мюнхенската санитарна рота. Но само за шест месеца: връща се, за да продължи обучението си в университета. Всичко, което се случва, го прави все по-затворен в себе си. Само Руската православна църква му оказва вътрешна духовна подкрепа.
Той силно идеализира Русия (но не и болшевишкия СССР), а особеното му възхищение е към православните му сънародници, които са загубили родината си, но са запазили вярата си въпреки двете десетилетия на изпитания:
„Намерете един човек, който да вярва повече от тези, които запазиха вярата си след 22 години безплодни молитви! Те не вярват в справедливостта. Но вярват в молитвата си, че Господ ще я чуе, и никога няма да спрат да вярват“.
Войната със СССР се превръща за него в нов тежък шок. От приятели научава за концентрационните лагери и масовото изтребление на десетки хиляди евреи в тях, за разстрелните отряди и наказателните части. „Защо духовенството мълчи? – пита той приятелите си от време на време. – Не разбирам защо точно сега църквата остава в сянка? Сега, когато нейното място е в първите редици на борците срещу военната машина на Хитлер“. Уви! Църквата изобщо не е замълчала (в Телеграм отец Иоан Бурдин има публикация и за църковните колаборанти).
„Христолюбивият Вожд на германския народ призова своята победоносна армия на нова борба, на борба, за която ние отдавна копнеем – на свещена борба срещу богоборците, палачите и насилниците, които се намират в Московския Кремъл“, обявява пред паството си през юни 1941 г. Берлинският и на Германската РПЦЗ митрополит Серафим (Лиаде).
„Нека Всевишният благослови великия Вожд на германския народ, който е вдигнал меч срещу враговете на самия Бог“, повтаря след него митрополит Серафим (Лукянов) от Западноевропейската РПЦЗ. И тогава това, което иска, но не може да чуе от Църквата, Александър започва да говори сам. Отначало – насаме със своя приятел протестант Ханс Шол. После към тях се присъединяват сестрата на Шол – Софи, католикът Вили Граф и некръстеният Кристоф Пробст. „Кой от нас може да предположи мащабите на срама, който ще се стовари върху нас и нашите деца, когато завесата падне от очите ни и наяве излязат най-ужасните, безкрайно надхвърлящи всички граници престъпления“.
Те изпращат първата листовка по пощата на няколкостотин адреса, които намират в мюнхенския телефонен указател. По-късно разпространяват своите прокламации в хиляди екземпляри: разпращат ги, пускат ги в пощенски кутии и ги доставят в различни градове. Преди да бъдат арестувани през февруари 1943 г., те успяват да напишат и издадат шест листовки. В тях се призовава към пасивна съпротива и саботаж, говори се за геноцида над еврейския народ и се призовава да „образоват“ своите познати, ученици и клиенти:
„Наистина ли искате да бъдете измервани със същия критерий като вашите лидери? Наистина ли искаме да се превърнем в народ, завинаги отхвърлен и мразен от целия свят? (…) Не крийте малодушието си под маската на благоразумие! Защото с всеки изминал ден, докато отлагате, докато не се изправите срещу този ад, вината ви расте, ставайки, подобно на парабола, все по-висока и по-висока“.
„Предложете пасивна съпротива … където и да се намирате; предотвратете по-нататъшното разгръщане на тази атеистична военна машина, докато не стане твърде късно, преди последните градове да са превърнати в купчина руини … и преди остатъците от младежта на нашата нация да изкървят някъде заради наглото високомерие на недочовека“. Те не са бойци, не са революционери. Те са гласът на съвестта на една нация, която е потънала в тежък припадъчен сън и не иска да се събуди.
„Ние не мълчим, ние сме вашата гузна съвест. „Бялата роза“ няма да ви даде покой“ – тези думи от четвъртата листовка най-точно предават смисъла на техния подвиг. В него няма никакъв практически смисъл. Няма силата да промени действителността: да спре войната или да предотврати убийствата. Това е само една мъничка светлинка, която не позволява на мрака да се затвори окончателно. Това е викът на християнското сърце в момент, когато вече не е възможно да се мълчи.
***
Удивителни са писмата на Александър от затвора и свидетелствата за последните му часове. „Сигурно ще се изненадаш – пише той на сестра си десет дни преди екзекуцията си, – че от ден на ден ставам все по-спокоен, дори по-радостен, че настроението ми тук често е много по-добро от преди, когато бях на свобода!“. Цялото това ужасно „нещастие“ беше необходимо, за да ме вкара в истинския път, и затова то всъщност изобщо не е „нещастие“. Преди всичко съм щастлив и благодаря на Господ, че ме накара да осъзная този Божи знак и да следвам правилната посока. Какво знаех преди това за вярата, за истинската, искрена вяра, за истината, за Бога? – Толкова малко!… Цялото това нещастие беше необходимо, за да ми отвори очите“.
„Не се страхувам от смъртта“, пише той на родителите си. – Затова не се измъчвайте! Знам, че ни очаква друг, по-красив живот и със сигурност ще се срещнем отново… Разберете, че смъртта не означава край на живота. Напротив, тя е раждане, преход към нов живот, великолепен и вечен! Не смъртта е страшна. Страшна е раздялата… Едва сега, когато сме разделени, когато ще загубя всички вас, осъзнавам колко много съм ви обичал“. На адвоката, който идва при него два часа преди екзекуцията, за да му съобщи, че апелацията му е отхвърлена, той казва: „Щсе изненадате, че ме виждате с така бодър и светъл дух. Но аз изпълних делото на живота си. Ако ми бяхте казали, че ще бъда освободен, аз сам нямаше да го искам. Ако бях освободен, нямаше да знам какво друго да правя на този свят“.
В последното си писмо, написано малко преди екзекуцията, той моли родителите си: „След няколко часа ще бъда в друг, по-добър свят, при мама. Няма да ви забравя и ще моля Господа за утешение и покой за вас. Ще ви чакам! За едно нещо ви моля: не забравяйте Бога!“.
По време на екзекуцията си Александър Шморел е на 25 години. Най-младият член на „Бялата роза“, Софи Шол, е на 22 години.
***
Александър Шморел е прославен още след обединението на РПЦЗ с Московската патриаршия… Въпреки това Александър Шморел не е включен в богослужебния календар на РПЦ МП. Паметта му трябваше да се чества на 13 (26) юли“.
