Младен Янев
Протопрезвитер Джордж Папаварнавас
Свети Аристовул се смятал за брат на апостол Варнава и член на събора на Седемдесетте апостоли на Христос, както и неговият брат. Освен това той бил спътник в пътуванията на апостол Павел, който го споменава в Посланието си до Римляните, където пише: „Поздравете онези от дома на Аристовул“. Като видял различните му дарби, и особено неговата мисионерска ревност и духовна смелост, апостол Павел го ръкоположил за епископ на Британия — страна, която, както ще видим по-късно, имала много особености и трудности.
Наистина, още от първия момент след пристигането си в Британия, свети Аристовул се сблъскал с много изкушения от страна на народ, известен със своята жестокост и обладан от множество суеверия. Свети Никодим Светогорец пише, че тогавашните жители на Британия били „звероподобни и диви хора“ и че „от тях (светецът) понякога бил бит, понякога влачен през пазара, и с други подобни мъчения и изтезания той успял да доведе мнозина до вярата в Христос“. Въпреки това, въпреки всички несгоди – „скърбите и страданията“ – свети Аристовул останал верен на своето дело. Той не изоставил паството, което Бог му поверил чрез Църквата, и резултатът наистина бил чудесен. По Божията благодат, която винаги го укрепявала, давала му сила и го утешавала, той възстановил няколко свети църкви и ръкоположил избрани свещеници, които станали негови съработници и помощници в пастирското му служение.
Паметта му се чества също и на 31 октомври, заедно с още четирима апостоли от събранието на Седемдесетте — Стахий, Апелий, Нарцис и Амплий.
Въпреки че животът му бил смятан за бурен и изпълнен със страдания, въпреки това „блаженият починал в мир“.
Неговият живот и поведение ни дават възможност да подчертаем следното:
Първо, когато човек се заеме да извършва Божие дело, тогава, както е естествено, той ще срещне трудности и изкушения, както мъдрият Сирах пише в Стария Завет. Това става, защото „вечният враг на човека“, тоест дяволът, „с различни средства и чрез хора“, над които има власт и които използва като свои оръдия, „ще се бори яростно против него“, понеже доброжелателните хора получават полза и се водят към покаяние и спасение. Но дяволът е слаб и изкушава хората само дотолкова, доколкото Бог допуска; и както казва свети Исаак Сириец, „Бог допуска Неговите светии да бъдат изкушавани с всякакви трудности, за да получат чрез тези изпитания Неговата помощ и промисъл и да придобият мъдрост и благоразумие, а не да останат в неведение.“
Затова човек трябва да се моли, да бъде търпелив и да не се отказва от своята борба, колкото и трудности да среща. Лесното решение в трудни времена е да си тръгнеш, „да избягаш“. В действителност обаче той не „избягва“, защото трудностите и изкушенията ще го следват навсякъде и винаги – до самия гроб. Носенето на кръста, който Бог допуска за всеки от нас, с нагласа на прослава към Бога до края, води до освещение и спасение не само на самия човек, но и на всички онези, които се вдъхновяват от неговата смелост и светлия му пример. Напротив, който изостави своята борба и откаже да носи лекия товар на Христовия Кръст, той става оръдие на дявола, който, възползвайки се от неговите страсти, го обременява със своето тежко безумие и със страстни помисли на богохулство, съмнение и неверие.
Христос, като останал на Кръста, въпреки че онези, които Го разпнали, Го приканвали да слезе, за да повярват, както казвали, че е Син Божи, по този начин научил Своите ученици през всички векове да не изоставят носенето на своя кръст. Със Своето разпятие Христос „осъди греха в Своята плът“, „измами“ смъртта и унищожи „онзи, който има властта над смъртта“, тоест дявола, и спаси човешкия род. Кръстът Христов е извор на истински живот и истинска радост. А раните на Кръста са „печатът на истинността“ за всички, които вярват в Христос.
Второ, важно е и казаното от свети Никодим Светогорец, че свети Аристовул чрез скърбите и страданията, които понесъл, „убедил мнозина да повярват в Христос“. Това разкрива великата истина, че светлият пример е най-пламенната проповед, която движи хората и ги води към истинската вяра и начина на живот, който тя изисква. С други думи, много от тези „коравосърдечни и непокорни“ хора, които той бил призван да пасе духовно, повярвали в Христос, повлияни от неговия сияен пример. Когато го виждали да посреща мъченията, униженията, непоносимите болки и скърбите с възхитителна смелост, храброст и търпение, с кротост, мир и спокойствие, те не оставали безучастни. И несъмнено, когато го гледали, виждали лицето му сияйно, защото той бил изпълнен от нетварната Божия светлина. Виждайки всичко това, добронамерените хора повярвали в истинския Бог и чрез Кръщението станали членове на Църквата, която е истинското Тяло Христово, а чрез Миропомазанието приели благодатта на Светия Дух. Някои от тях, както се казва, станали пастири и учители на Църквата.
Това трябва да бъде пример за всички нас и да ни учи да не се обезсърчаваме от греха и неверието, които съществуват в света, както и изобщо от отчуждението от Христос и Църквата на много млади хора. Защото, ако искаме да носим лекия товар на Христос до край, тогава, по Божията благодат, нашият светъл пример ще вдъхновява и ще поучава и без съмнение мнозина ще бъдат подтикнати да обикнат Христос и Църквата и ще намерят пътя към спасението и освещението чрез покаяние.
Най-действената мисия, както учи свети Серафим Саровски, е тази, която се извършва с усърдна молитва и чрез личния пример.
Източник: ORTHODOX CHRISTIANITY THEN AND NOW: Saint Aristobulus of Britain as a Model for our Lives
