Ренета Трифонова
“Сектантството и духовният тоталитаризъм – външен или вътрешен проблем на Православната църква в България”
Доклад, изнесен на международната конференция „Защита на вярата – предизвикателства и проблеми”, София, 7–8 юни, в Софийската св. митрополия
Ваше високопреосвещенство, всечестни отци, уважаеми гости, скъпи братя и сестри,
Преди всичко бих искал да направя едно важно методологическо уточнение – заглавието, което съм подбрал е премисляно многократно. В него не трябва да бъде привиждан опит за оскандаляване, без да притъпявам остротата на звученето му. На първо място, защото като обект на този анализ е предпочетено наименованието Православна църква в България, а не БПЦ, за да не бъдат свеждани или стеснявани разглежданите проблеми като институционални. Те са по-скоро екзистенциални, хоризонтално, а не вертикално разположени. Поради това аз бих искал да предложа едно изложение, което по жанра си не е тъкмо доклад, а да споделя елементи от критичното осмисляне на някои опитно преживени и преживявани реалности.
Едно от първите неща, които биха направили впечатление в църковния живот в България, е почти пълното отсъствие на проблематика, свързана с някаква сектантска дейност. Фокусът е другаде. Мнозина, а и аз в това число, сме си задавали въпроса дали подобна дейност не е сведена до някакъв, ако не безопасен, то поне търпим минимум. Тази мисъл е изкушаваща – малко по-възрастните сред нас си спомнят ранните 90 години на ХХ в. Това беше време на безпрецедентна сектантска инвазия – случи се в годините на студентството ми и нямаше как да не бъдем впечатлени и респектирани като минимум, но по-скоро бяхме ужасени. „Давидова клонка”, Воини на Христа”, лама Оле Нюдал, сциентолози, пастор Улф Екман, „Трансцендентална медитация”, Шри Нирмала Деви, Шри Чинмой, всевъзможни неопетдесятници (а това са само малка част от тези „нашественици”).
НДК, където се събираха поради множеството зали, до днес за мен има направо радиоактивна аура. Не мога да не спомена педагогическата мъдрост на покойния проф. Тотю Коев, който, като наш преподавател по инославни изповедания ни поощряваше да ходим там и да се запознаем от първа ръка с тази реалност. Аз лично съм му признателен, защото видях неща, които никога няма да забравя, изпитах усещания, които до ден днешен ми помагат, доколкото е възможно, да разбера ефекта на агресивното религиозно вербуване. Тогава той благородно премълча „благочестивата” реакция на неколцина наши колеги, които го обвиниха в подстрекателство към икуменизъм. Забележително е как подобна нагласа се оказва жизнена и без промени – и днес за мнозина църковни люде съпротивата срещу нуждата да познаваш религиозната другост се счита за отстояване на вярата. Ще се върнем към това малко по-късно.
Тези дни обаче са минало. Тогава беше трудно да си представиш, че изобщо ще има нещо по-различно от тази лавина от чужда и често враждебна на православието религиозност. Сега е трудно да си представиш, че изобщо е съществувала. Днес най-често се сблъскваме с някоя квартална протестантска община, с тревогата какво представлява йогата в детските градини или изразяваме надеждата последните дни на август на Рилските езера да бъдат дъждовни заради паневритмията на дъновистите. Имаме ли основание да си мислим, че опасността по-скоро е отминала? Преодолели ли сме това изпитание, или сме по-скоро нечувствителни към него?
На първо място, сравненията с останалите православни църкви не говорят в наша полза. В Гърция и Румъния например новите религиозни движения имат много по-осезаемо и солидно присъствие, но и срещат също толкова осезаем и солиден отпор. Това обаче са две църкви, които никак не страдат от богословска немощ, дори напротив. Убеден съм, че не може да бъде изведена само една причина за значителната липса на интерес към сектите в България. Затова ще се опитам в рамките на предоставеното ми време да откроя комплекс от причини.
Изкушаващо е да предположим, че като цяло чуждата на православието духовност е изгубила енергията си и като цяло е преодоляна – с няколко съществени изключения. Ако трябва лично да дам довод в тази насока, аз бих могъл да изтъкна факта, че се сблъсквам достатъчно рядко (става въпрос за близо двадесетгодишен период от време) с опити за религиозно вмешателство от страна на секти. Два пъти получени писма в храма, в които някой моли да бъде заличен от кръщелния регистър, защото е „избрал друга религиозна общност”, без да уточняват каква, няколко десетки случая на молба за помощ за близък, попаднал в секта, най-вече при протестанти неохаризматици.
Виждал съм официални покани, изпращани на предстоятели на храмове и на епархийски архиереи, за някакви форуми за мир и просперитет с мъгляво формулирана религиозна насоченост. Направих проучване, което ми показа, че става въпрос за фондации, свързани с Църквата на Мун. Изпадането на много млади хора в наркотична зависимост или чисто битова проблематика са нещата, които тревожат хората, посещаващи храма. И отново – сектите не са в центъра на интереса както на духовенството, така и на вярващите. Дали пък не можем иронично да обобщим с думите на св. Йоан Лествичник, че „там, където има по-голямо зло, от по-малко няма нужда”? Станали ли са сектите безопасни? Една социологическа справка би могла да помогне да избистрим подобно предположение. Тя е от 2018 г. и е част от общоевропейско изследване, наречено EVS, или Европейско изследване на ценностите, към което официално са привлечени български университетски преподаватели. То е много подробно и многостранно, затова ще цитирам някои от най-важните данни. Първо, броят на хората, заявяващи себе си като вярващи, стабилно нараства.
На фона на това обаче едва 2,4 % заявяват, че ходят на религиозна служба повече от веднъж седмично; 63,3 % не вярват в задгробен живот, 43 % вярват, че съществува личен Бог; 24,3 % от запитваните никога не се молят, за 20,2 % от тях Бог е много важен в живота им. Почти 80 % от запитаните са се заявили като православни, 18,3 % са мюсюлмани, незначителен процент са католици и протестанти. Нека към това добавим и твърде важния факт, че всеки втори българин вярва в магии и посещава ясновидци и екзорцисти. Това донякъде обяснява факта, че голям брой българи не са жертва на тоталитарни секти, но също така и показва, че те не са близо до православието.
Ако мога да си позволя едно етнокултурно съждение, аз смятам, че като цяло идеологията е трудно продаваема стока в България, за разлика от, да речем, Русия. Основен интерес представляват „духовните” продукти, които гарантират бърза практическа полза – развалянето на магии, парацърковни ритуали като отварянето на храмове, „за да ти се отвори късметът”, паленето на определен брой свещи на определено място и какво ли още не. Затова, предполагам, големи религиозни секти като „Църква на сциентологията” не успяха тук. Изискването за бърза и мащабна печалба не се оправдава; постигането на висок „духовен” статус не съблазнява почти никого, не и срещу хиляди долари.
Личното ми наблюдение е, че православното църковно съзнание в България по-скоро се адаптира към реалността, която изразяват посочените статистически данни, като няма засега адекватен отговор. В тях същинската църковност, литургичната църковност, както се вижда, не е ръководен фактор, а по-скоро е в скоби и се измерва с тези малко над 2 %. В заключение – имаме ли право да твърдим, че опасността от сектантска дейност е преодоляна и затова тя категорично стои на заден план спрямо другите проблеми, които занимават църковното съзнание? Моят отговор е – категорично не. Проблемът е изместен, но не и решен.
Казаното дотук в донякъде схематичен и ограничен вид беше опит да се опише проблематиката на феномени, външни на българското православие. Що се касае до вътрешния живот на Православната ни църква, аз направо ще констатирам, че сектантският етос и тягата към тоталитарна духовност в някаква степен са навлезли вътре в нея. Какво имам предвид? На първо място, изземването на функциите на църковни говорители от страна на зилотстващи християни. Те до голяма степен задават и диктуват дискусионните теми сред църковните хора, като въпросът за присъствието на опасна сектантска дейност, която, както стана ясно, никога не е преставала, просто отсъства. Вместо това истинската опасност бива привиждана в един много зле и криво артикулиран „либерализъм”, а като врагове на православието биват стилизирани всички, за които темите на зилотстващите не са на дневен ред – опасността от масонството (отварям скоба и казвам, че масонството в България не е повече от играчка за новобогаташи и не можем да гледаме сериозно на него), от римокатолицизма (особено), от някакви „джендър идеологии”, Събора в Крит, Националната стратегия за детето, Истанбулската конвенция, стария и новия стил и какво ли още не.
Тук искам да отбележа, че след посещението на папа Франциск зачести броят на хората, които споделяха с мен, че се чувстват в опасност дори от това, че са го видели на екрана, като всеки опит да се насочим към нормалната църковност в духовния им живот биваше блокиран. Това не може да бъде определено другояче, освен като психотично въздействие – зилотизмът присъства като генератор на точно такова въздействие и това е едно от най-силните му оръжия. Нека добавя и откровеното възползване от фалшиви новини, като буквално преди дни СЗО беше набедена, че в свой документ твърди, че трябвало да се поощрява мастурбацията при подрастващите.
В действителност няма нищо такова, във въпросния документ се призовава на децата, жертва на подобен проблем, да не се натрапва чувство на вина и да бъдат наказвани, защото отрицателният ефект от това е безспорен. Всъщност всички ние знаем, че това са темите, които прокарват много отчетлива и дълбока разделителна линия в църковния живот. Една знакова статия на Вл. Лоски – „Съблазните на църковното съзнание”, в която той описва двата типа духовност в Църквата – радикалисткия и осветскостения, си остава актуална.
И още нещо – църковният фундаментализъм се намира в удобна симбиоза с все по-набиращия скорост национализъм. Чуждите секти биват гледани именно през неговата призма – като „рушители на изконните български ценности”, а не като пряка опасност за душите на хората. Така едно неоевразийството на Александър Дугин например бива припознато от мнозина православни като автентично църковно учение именно поради геополитическия му патос на славяно-православно обединение против Запада, като остават незабелязани съвършено чуждите на християнството негови тези, като една от най-скандалните е припознаването на исляма като много по-близък на православието, отколкото западното християнство, което според него е повредено от радикалното автономизиране на човека и по такъв начин отпадането му от Бога.
Бяха виждани православни свещеници на митинги на националистически формации, аз лично познавам един такъв, който в неделя, вместо да служи в храма си, води религиозно-политическо предаване в телевизията на една от националистическите партии.
За мен е безспорно, че секуларизмът и фундаментализмът са Сцила и Харибда пред кораба на Църквата. Оставям на вас да видите кой е гълъбът с откъсната опашка, едва успяващ да прелети помежду им. Вероятно това са съвременните богослови, набеждавани в отстъпление от вярата.
Налага се един определено фундаменталистки начин на интерпретиране на текстове и събития, който, по проницателните думи на прот. Василиос Термос, „оценява не чрез истината, а чрез обичая”, невярно описван като „традиция”. „Църквата е обсадена крепост – казват ни тези църковни фундаменталисти – и ние сме единствените й защитници. Другите са или наши врагове, или жертви на този либерално разтлян свят, но никога наши приятели”. И всичко това на фона на едно престъпно незамисляне какво точно означава думата „приятелство”. Това е подозрително нецърковна дума, затова просто е изключена от живота ни. Това не е необходимо да бъде доказвано; достатъчно е да отчетем глухата, но категорична съпротива на много духовници спрямо желанието на много от верните (избягвам умишлено компрометираната и вътрешно неприсъща на православието дума „мирянин”) да участват по-задълбочено в светотайнския живот на Църквата. Литургията си остава до голяма степен несподелена реалност. Точно противоположното на името си. С това, разбира се, не целя да провокирам за пореден път дебата за честото причастяване, а регистрирам факт от църковния живот.
И така, какво може да се направи?
Твърдението ми е, че църковният живот е ущърбен или направо невъзможен без базисно, нормално човешко приятелство. Опитът сочи, че единствено то примирява противоречията, без да ги свежда до безпринципно съглашателство. Още повече че на приятелството е отделено централно място в Новия завет. Има едни такива думи в Евангелието според св. Йоан Богослов: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан. 15:15). Самите ние подбираме така приятелите си. Това са хората, които притежават чувствителността да чуят онова, което казваме. Апостолите не са клуб на изключителни избраници, свръхчовеци със специално предназначение, а са малцината, съхранили чувствителността си към онова, което Божият Син им казва. Само в приятелството има пространство за искрено християнство.
Така е лесно да видим, че консолидирането пред обща заплаха, фиксирането върху външни на Църквата явления, които – исторически е потвърдено – никога не са й ставали присъщи в дълбочина, стапя ценната енергия на свидетелството на християнството пред този свят. Сърцето на всеки човек се възражда в слава в Кръщението, която слава е присъща на царете и свещениците, за каквито сме поставени по думите на св. ап. Петър. Именно в слава са изречени и думите на Божия Син в Евангелието според св. Йоан Богослов: „И ако някой чуе думите ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света” (Иоан. 12:47).
Накрая, в тази придобиваща все по-голям ръст група православни християни възприемането на външния свят просто като заплаха, и то единствена заплаха, ce превръща на езика на психоанализата, който трябва да признаем за богословски легитимен, в обективирана агресия срещу всяко различно мнение и всяка другост. Дори и с цената на парадоксалното приравняване на „външни” и „вътрешни”, които не пазят „чистотата на вярата”, просто като врагове. И тази агресия поражда желанието за тоталитарна духовност – безкомпромисна акривия спрямо всички, които не покриват критериите за „вярност”, абсолютен монопол върху тълкуването и прилагането на канона, узаконена враждебност срещу несъгласните. Все белези на тоталитарно сектантство.
Звучи наистина ужасяващо, но всичко това трябва да бъде наистина разпознато и лекувано. Тялото на Църквата, разбира се, подлежи на разболяване, защото според един находчив израз „здраво е само мъртвото тяло”, тъй като в него всички жизнени процеси са спрели, а и ако погледнем Евангелието, най-жестоките врагове на човека не са тъкмо бесовете, а тези, които настояват, че те не могат да бъдат изгонвани в събота. Законникът може и да не вреди повече от неприятеля, но определено може да „затвори царството небесно”. Просто и ние, както и всички християни, имаме право на своите изпитания, защото само чрез преодоляването им бихме могли да бъдем на висотата на претенциите за истинност на православието. Честността днес е инвестиция в това да не бъдем лъгани утре.
Това са мислите, които исках да споделя, и благодаря на възможността да го направя, както и за вашето внимание. Те бяха преди всичко не изискване за непременно съгласие, а покана за размисъл и да се надяваме, за братска дискусия.
Източник: Християнство и култура
