Ренета Трифонова
Публикуваме мислите на Сергей Чапнин, изказани в социалната мрежа относно писмото на митрополита на Сидирокастро Макарий до Андреас Конанос относно неговото решение да се откаже от сана си, както и едно от писмата на преп. Софроний от Есекс до Дейвид Балфур по същия повод.
„Явно пред очите ни в църковния живот се връща епистоларния жанр. Наистина ли това е следствие от коронавируса? Или е просто някаква „нова църковна искреност“.
Митрополит Кирил (Наконечни) пише пространни и доста интересни писма на ексигумена Сергий (Романов), а митрополитът на Сидирокастро Макарий написа пространно писмо до ексархимандрита Андрей (Конанос).
Тези писма са важен източник по практическо богословие. Както знаем, епископите много рядко говорят искрено, и това именно у тях е трудно да се проумее – има твърде много шаблони и нищо неозначаващи фрази в техните речи.
Епископските писма са опит да изглеждат добре, опит да говорят душевно, по-човешки, и затова трябва да ги четем внимателно, от горе до долу. Не претендирам за пълнота, когато споделям своите първи впечатления.
***
При всички добри намерения, писмото на митрополит Макарий е много лош по своето послание текст. Гръцкият епископ демонстрира „жреческо“, а не евангелско разбиране за свещенството.
Ръкоположението според него е пропуск за „свещената корпорация“, която е невъзможно да напуснеш. Кръщението? Това е шега за профани. За истинските младежи е свещенството. Именно то е „незаличимо“, именно свещенството е печат завинаги.
***
Страшни заплахи се сипят от устата на митрополита леко и непринудено по адрес на този, който е снел сана си. Но всички те не са заради изпълнението на заповедите, не за живот според Евангелието, а за „свещенодействието“, за управлението на тайнствата и хората. Митрополитът искрено недоумява: как може да се откажеш от това доброволно? Цялата власт, която получава свещеникът над хората е така упойваща, така прекрасна! На този фон напълно логично (и много по-епископски) звучи още един упрек – ние винаги сме ви плащали („Вие си тръгвате от нас с препълнена душа и не с празни ръце“) , как смеете сега да се отказвате от всичко?
И по-нататък митрополитът неочаквано започва да хленчи, прощавайте за сравнението – наистина като малко кученце: „Ако ние Ви пипнем с пръст, Вашите последователи ще ни разкъсат. Те ще ни нарекат изостанали, мракобесници, ще ни обвинят, че ние не искаме нови умове, нови идеи“.
Проблемът е в това, че в тези думи наистина звучи признание: ние не искаме нито нови умове, нито нови идеи. Ние искаме всичко да бъде стабилно и нищо да не се променя. Ако са ръкоположили човека в свещен сан – нека да служи до самата си смърт. За мен не е интересно какви са му проблемите, тежко ли му е или лошо. Свещеникът е кон, което трябва да се язди, докато не издъхне. Ако конят започне да рита, трябва да свисти камшик. А камшикът на епископа е дълъг и винаги готов: „Архим. Андрей Конанос, Вие бяхте велик и изключителен богослов, който сам омаловажи и съкрати името си. И сега този отец Андрей, който познавахме преди като ярко светило на небосклона на богословските науки, се превърна в жалка звезда джуде, просто Андрей… Не мислете, че аз или други Ваши критици искат да Ви оскърбят“.
Не, най-страшното в това писмо въобще не е оскърблението. В него изобщо няма интерес към човека, няма желание той да бъде разбран и пожален. Няма и капчица желание за състрадание с любов, макар и мъничка поддръжка в това трудно решение.
Това е писмо на безусловен началник към безусловен, макар и непряк подчинен.
Ето такава Църква не е нужна никому, а и това не е Църквата, а просто едно название.
И аз отново мисля за това, че демонтажът на тази „клерикална корпорация“ е неминуем. Дори реформите няма да помогнат.
***
Но има и други примери за епистоларни послания към този, който е снел от себе си сан и монашество. Трябва да си спомним за писмото на преп. Софроний от Есекс към Давид Балфур. Тази спокойна кореспонденция в продължение на десетилетия говори за мирното и щедро устроение на душата на истинския монах. Писмата на о. Софроний преди 20 години просто ме потресоха.
Струва си да се прочетат от всички“.
Писмо до Балфур от преп. Софроний (Сахаров)
Християнството и Църквата
И така – мислиш, че няма да те разбера. Първото, което, както ми се струва, съм длъжен да разбера – това е твоето желание да се освободиш от тези вериги, които ти е налагало йерейството и монашеството. И това е нещо, което е така лесно за разбиране. Та колко пъти сам съм преживявал и все още преживявам теснотата и тежестта на тези окови. Достатъчно е и най-повърхностното запознаване с каноните на Църквата и със законите на държавата по отношение на монашеството и свещенството, за да разбереш колко притеснени сме до последната степен, до формата на гонение. Отричане от света – светът ни отмъщава с отхвърляне и изгнание, и ненавист. Особено на монашеството. Монашеството е гонено даже от църковните власти. Иска ти се да запиташ – на какви основания, поради каква ли причина всичко това е предприето против нас? Нима са ни дадени някакви особени права и преимущества, та да бъдем свързани със съответните на тях задължения? И на мен са ми известни случаи, когато йереи и монаси, възмутени от безсмислените садистични издевателства на владици и други църковни власти, са се отказвали от свещенството и от расото, но не и от Христос. Правили са го, за да живеят свободно в Христос, за да стоят в онази свобода, в която – както казва св. апостол Павел – ни е изкупил Христос. И ако това го усещат гърците и руснаците, то още повече ти, – който си англичанин – трябва да го преживяваш още по-остро и болезнено.
И ако трябва да кажа за себе си, защо аз досега търпя всичко това или какво ми е давало силата да търпя, или по какъв начин се боря, подобно на тебе, за вътрешната си духовна свобода, то изповядвам ти и това. Според моето дълбоко убеждение (а не само вяра) – независимо дали ще разглеждаме Църквата като мистично тяло на Христос или като историческо явление, – християнството не може да бъде безцърковно общество от християни. Състоянието на членовете на последното, т. е. на обществото от християни, неизбежно налага и известни задължения – и вътрешни, и външни. Неизбежно е да се съобразяваме със състоянието и с изискванията на съ-членовете. Моят метод в борбата за свобода, това е пределно възможното за мен отдалечаване и самоограничаване, т. е. връзвам се толкова здраво, че да не усещам налаганите ми от Църквата и от обществото окови. И смятам за нужно да го правя, за да не загубя това, което със сигурност ми дава Църквата, запазвайки при това възможната свобода. А какво ми дава Църквата ли? Тя ми дава тайнствата: Кръщението, Покаянието, Причастяването, Свещенството и всичко останало.
Чрез Църквата, в достъпната за мен мяра, аз ставам наследник на най-великата в историята на човечеството култура. Чрез Църквата и в Църквата аз постоянно чувствам най-жива връзка със свети Йоан Богослов и апостол Павел, и останалите от апостолите, със св. Атанасий Велики и Василий, и останалите от Отците, с преподобните Антоний и Сисой, с преподобните Макарий и Исаак, с преподобните Максим и Симеон Нови Богослов, със свети Григорий Паламà и преподобния Серафим Саровски. Те са ми като роднини, но тях съм ги приел чрез Църквата – вън от Църквата връзката с тях отслабва. Макар и в по-малка степен, но аз живея един живот с тях. Чрез Църквата в съзнанието си аз нося образа на Христос – заради нашите грехове разпнатия, поради безкрайната Си любов.
Образ, който постоянно – кротко, но силно – влече към себе си душата! И ето че всичко това ми дава сила да търпя многото уродливо и извратено, което ние постоянно срещаме в църковните среди. Говорих за моето отдалечаване от църковното общество. Нерядко обаче ние виждаме в историята на Църквата връщащи се в тази необразована среда, та – по примера на Христос – да положат душите си за своите братя. Което пък означава – отново в Църквата. Много е отрицателното, уродливото и обвързващото – и, все пак, много повече е онова, което е положителното. Струва ми се, че излизането от Църквата заради свободата в крайна сметка довежда до вреда. Лично от себе си мога да констатирам, че, в крайния си стремеж да придобие любовта Христова, душата остава свободна – при всичките окови, налагани на монаха от Църквата, и на обществото – от света.
Ти казваш така: „Чрез вътрешната борба, аз придобих някаква духовна свобода”. Дръзвам да кажа – не мисли, че твоята свобода е била по-голяма от тази, която имам аз в пустинята. Когато обаче се въртя сред други монаси, действително се приспособявам към техния ред на живот… Но и дълбоко преживявам най-тясната, неразривна връзка на нашия аскетичен живот с основните догматически положения. Когато, например, се запознавам с римокатолическата доктрина на Йоан Кръстни [de la Croix], аз виждам в нея връзката с августиновото учение за последствията от грехопадението. Когато пък се запозная с Шлайермахер – не мога да не обърна внимание на това, че бездогматичното му християнство, бездогматическата му вяра са го довели до това, да охарактеризира пантеистичното светоусещане на Спиноза като класически израз на религиозен живот (подразбира се – живот, който е автентичен и истинен). Въобще опитът и изучаването ясно показват най-тясната връзка между вътрешния духовен живот и догматическите възгледи (теории).
Лично аз смятам за необходимо да бъда много внимателен. Аз вярвам в Христос. Аз вярвам на Христос. Свързан съм чрез любовта с Христос. Доверявам се на Христос – на Него, Когото аз съм познал в Църквата. Някога търсенето на „истинното битие” ме е довело на Атон. Сега аз с всички сили на душата си желая да се уподобя, дори и в най-малката степен, на Христос, защото в Него за мене се съдържа автентичният, вечният и божественият живот – престанах да търся.
8 (21) август 1945 г.
Давид Балфур (1903—1989) — католически священник, монах в православен манастир, богослов, дипломат.
След дълбока душевна криза, той оставя монашеството и православната вяра. Жени се и става успешен дипломат.
Има запазени много писма от св. Софроний (Сахаров), с които бива духовно наставляван.
Останалите писма можете да прочетете в Живо предание
