Маргарита Генчева
Според протойерей Александър Шмеман християнското смирение преди всичко е: „чувството за истина и на първо място, за истината за самия себе си. А истината никога не унижава и не принизява, а възвисява и очиства. Сетне, смирението е честност в тази истина. То е отказ от всякакво доукрасяване на самия себе си, отвращение от хвърляния прах в чуждите очи…Накрая смирението е знание за собственото място, за своите възможности и ограничения, мъжествено приемане на себе си такъв, какъвто аз съм…“1
Цялата мъка в отношенията между хората идва от това, че си слагат маски и не са истински.
Често искам да напиша като публицист текст, който да се хареса на останалите, да събера овациите им, да кажа нещо много мъдро и дълбокомислено. В отношенията с другите, с приятелите, със семейството и дори с Бога ми е навик да си слагам маски, да се скрия зад някакъв измислен образ на самата себе си. Такъв тип общуване много изтощава. Не мога да живея по този начин, защото това не е живот в истината.
Защо ви пиша всичко това? Защото ми е трудно да се смиря, че нищо друго освен да се моля, не мога да направя за отец Иван Янков от Сливен.
Признавам си – не вярвам в чудеса. Вярата ми в Божия благ промисъл също почти липсва и това личи особено в моменти на изпитания.
За съжаление, съм изгубила истинския смисъл на молитвата. На дълбокия разговор с Бога, когато Той тайнствено променя собственото ти сърце, ако молитвата е с истина. Е, добре: не знам как да се помоля! Трудно ми е да кажа на Бога и на хората, че съм объркана, да призная това и пред себе си!
Смирението е „знание за собственото място“. Трябва да осъзная, че не мога да спася света или да спра войните. Не мога да спася живота на отец Иван.
Ако видим и със смирение приемем реалните си възможности, мисля, че ще можем да направим много повече за света около нас. Да зарадваме някого с усмивка, подадена ръка, разговор или дори добра дума, да изпипваме това, с което се захванем. Да развиваме даровете, които Бог ни е дал за Негова слава.
Да приемем реалността, че сме слаби да спасим всички или да помогнем на всички. Шмеман твърди, че злото е „разпад, разделение, разложение на изначалната цялостност“, когато обяснява в какво се състои целомъдрието.
Наистина – горделивостта, която води след себе си и тревожност, разпилява човека. Отнема му всичките жизнени сили. Не му остава време за важното и ценното – това, за което Бог му дава тези сили, това, което може да промени и да направи по-добро и красиво.
Великопостната молитва на св. Ефрем Сирин обхваща всички слабости на човешката природа. Затова тя повече от всякога е актуална. Ако върнем целостта на живота си, ако се съберем, ще се успокоим и всяка тревожност ще отмине.
Случват се тъжни неща, страшни, трагични. Но ако се опитаме да променим това, което зависи от нас, вярвам, че светът ще бъде много по-добро място. Християнинът е призован да освещава всичко около себе си с добротата, милосърдието и кротостта си.
Не е чудно, че времето на пост е време на изпитания. Но Господ не очаква от нас да носим кръстовете и на другите (аз се опитах и, не мога, ще се счупя).
В молитвата на св. Ефрем Сирин ние молим Бога да ни дарува „дух на търпение“. А този дух се състои в доверието към човека.
„Колкото и човекът да пада, колкото и да предава той най-доброто в себе си, християнството ни призовава да вярваме, че не това – не злото, нито падението – са същността на човека. То вярва, че човекът винаги може да се изправи и да се върне към истинската си светла същност…“2– коментира прот. Александър Шмеман значението на тези думи от молитвата.
О, дано да придобием този дар на търпението да виждаме доброто в човека! Вярвам и се надявам, че и в бурята, в която БПЦ навлезе напоследък, доброто ще победи. И в казуса с отец Иван от Сливен, и в истерията около предстоящите избори, и в разделението и отчуждението между хората в една енория.
Но, за да се случи това, е нужна и нашата добра воля, да осъзнаем дълбоката нужда от Христос. До болка да видим, че само Той може да спаси нашия разцелостен живот и да го съедини обратно в Себе Си! И тогава в дъното на отчаянието, когато ние като удавник за сламка се захванем за Него, викнем, превърнем нашето отчаяние в опора, от която да се оттласнем нагоре, ще дойде Той и ще ни извади от бездната, в която сме паднали.
Както Луис отбелязва във „Великата раздяла“, адът е една прашинка и Само Един е толкова голям, че да се смали и да слезе в него заради спасението на човека. А Той е обещал: „силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9).
–––––
