Християнство.бг
Марян Николовски
Синодът на МПЦ-ОА ще вземе историческо решение днес. Характерът му на „историческо“ няма са се промени от това дали ще бъде взето, или не. Каквото и да се случи на днешната синодална сесия в пълен състав, ще има историческо значение. Избирането на нов Охридски митрополит ще отбележи исторически поврат в развитието на Църквата и тя ще премине от етап на растеж към етап на упадък. Неуспехът да бъде избран Охридски митрополит пък ще означава исторически процес на промяна, който ще сложи край на произвола на отделни лица в Църквата. Няма да има друг резултат от днешното заседание на Синода.
През последните две седмици стотици хора ме питат защо не съм написал нищо, защо не съм коментирал нищо, дали съм наясно, че това е исторически момент, а нямам позиция по най-важните събития в Църквата. Не че нямам мнение, напротив, някак си ден след ден ми харесва моментът, в който много хора искат да знаят, но не виждат/четат какво мисля аз. И някак си осъзнавам, че в Македония най-добрият начин да си изградиш авторитет, репутация – нещо, което е важно за успеха, е да си мълчиш. Този, който никога не се е изказвал, никога не е влизал в конфронтация, не е публично достъпен, тих е, мирува си, отдръпнат е, има най-високата репутация и авторитет… Е, и аз така реших да се наслаждавам на изграждането на репутацията си в продължение на две седмици. Сега да оставим настрана нескромността.
Не коментирах нищо по простата причина, че достатъчно написах и казах в коментара си „Срамът от Охрид, който обиколи православния свят“ в деня на погребението на митрополит Тимотей. Въпреки че мнозина гледаха на този текст с недоверие, обвинявайки ме в разпространяването на лъжливи конспиративни теории, омаловажаваха моя текст и ми слагаха редица нелицепрятни квалификации, шест месеца по-късно обществеността има ясна представа за всичко, което беше написано тогава. В онази статия всеки, който искаше и знаеше как да чете, щеше да прочете, че Партений е бил елиминиран от надпреварата за Охридски митрополит още в деня, в който Тимотей почина.
Шест месеца, през които се паднаха поредица от празници – Коледа, Великден, Богоявление, тържества, служби, възпоменания, временно управляващия епархията, на която днес ще се избере митрополит, не намери за необходимо нито веднъж викарният епископ на същата тази епархия да оглави някоя празнична литургия. Напротив, той изпращаше там няколко други епископи, които да служат по време на тези празници. Някои от тях дори интерпретираха подобна чест, в необмислени разговори, като сигнал, че са в списъка за поста на тамошен митрополит…
Но да се върнем към началото…
При избора на четвъртия митрополит на Дебърско-Кичевската епархия след създаването ѝ през 1968 г., има две фиксирани отправни точки. Първата е, че митрополит Петър в никакъв случай няма да позволи на епископ Партений да влезе в Синода с право на глас. Втората фиксирана отправна точка е, че архиепископ Стефан няма смелостта да му се противопостави. Межзу тези две фиксирани точки има една обща: и двамата споменати имат желание да придобият влияние в епархията, която Тимотей управляваше. Те тримата заедно през цялата история на МПЦ-ОА бяха най-влиятелните хора в Църквата и винаги бяха в центъра на всички големи сътресения. С тази разлика, че Тимотей в определени моменти знаеше как да се дръпне назад, или да смени страната във вечното разделение, което съществуваше в Синода. Той умееше да балансира. От една страна бяха Петър, Стефан и Тимотей, понякога подкрепени от Горазд. На другата страна бяха Кирил, Михаил и Гавриил. Тимотей беше непредсказуемият глас в Синода. Сега, след смъртта му, се води битка за върховенство над митрополитския му трон.
Първата жертва – Гавриил Велички
Въпреки, че настоящият състав на Синода на МПЦ-ОА включва 12 епископи с право на глас, ключовото влияние все още се държи от Стефан и Петър. В края на 80-те и началото на 90-те години в МПЦ настъпват първите сериозни сътресения. Кирил става обект на линч. В тази битка, която се разиграва на гърба на тогавашния архиепископ Гаврил, в опит да си осигурят повече гласове в Синода – Петър, Стефан и Тимотей решават да направят епископ игумена на Лесновския манастир архимандрит Гавриил. Тимотей обаче се оттегля в последния момент, като се позовава на това, че няма легитимно решение на Синода за неговата хиротония, но Петър и Стефан отиват в Лесново и го ръкополагат за епископ с титлата „Велички“. Няколко дни по-късно Гавриил идва в Скопие, за да участва в синодално заседание, но портиерът на Архиепископията не го допуска вътре с мотива, че не е епископ. Осъзнал, че е жертва на измама, той разочарован се връща в манастира си и живее само още шест месеца.
Този първи голям смут в МПЦ завърши с преждевременното пенсиониране на архиепископ Гавриил и избирането на Михаил за нов архиепископ. Привидният мир между Кирил и Петър продължи да тлее.
Народът не може да избере митрополит, но партията може да избере лидер
Няколко години по-късно МПЦ се сдоби с още трима митрополити: Наум, Агатангел и Йоан. Разпределението на силите в Синода се усложни, но паралелно с това линията на партийните влияния в Църквата стана все по-отчетлива. Смъртта на Михаил отново разпали апетитите на Петър, особено след като се случи в политически период, когато на власт беше близката до него ВМРО-ДПМНЕ. С изключение на Кирил, Горазд и Тимотей, които се смятаха за близки до СДСМ, останалите епископи в Синода бяха политически обвързани с ВМРО-ДПМНЕ.
Изборът на ръководител на МПЦ преминава през два филтъра. Първият е Синодът, който изпраща двама кандидати за избора на Църковно-народен събор. Петър бе почти сигурен, че при тези политически обстоятелства е безспорният фаворит. Но се случи точно обратното. Кирил, предимно поради нуждата да се защити, тъй като в случай че Петър станеше архиепископ, примката около него би се затегнала окончателно, реши, че Стефан трябва да бъде следващият църковен глава. Млад, близък до ВМРО-ДПМНЕ, амбициозен, но същевременно отзивчив и подходящ за своеобразен компромисен вариант, той от една страна би бил откъснат от влиянието и интересите на Петър – което от своя страна би задълбочило конфликта Петър-Кирил, но от друга би могло да се очаква този конфликт да се трансформира в друг, в Петър-Стефан. За да бъде избран Стефан на Църковно-народния събор, беше необходимо Петър да бъде елиминиран при синодалното гласуване. Което и се случи и Стефан и Тимотей се явиха на Църковно-народния събор. Там изборът беше в ръцете на миряните – до един членове на ВМРО-ДПМНЕ, и логично Стефан беше избран за нов Архиепископ.
Втората жертва – Йоан
Само четири години по-късно се случи второто и досега най-сериозно сътресение в МПЦ. Йоан, вероятно съзнателно, стана жертва на тогавашното развитие на процесите. Ако анализираме събитията от дистанцията на днешния ден става ясно, че преговорните процеси, довели до Нишкото споразумение, са продължили почти четири години като голяма част от обсъжданото на тях все още е тайна за обществеността. Целият Синод на МПЦ е ангажиран в тези процеси и те са много подобни на случващото се през последните шест-седем години преди решението за признаване на МПЦ. Всички тези истории за някакво манипулиране на документи и дори подписи от страна на Сръбската православна църква са приказки за малки деца. Целият Синод, и особено главните действащи лица, включително тогавашният предстоятел Стефан, знаят предварително какъв резултат ще има от работата на Комисията за преговорите след срещата в Ниш. Независимо от това, спорната част от споразумението, която не предвижда ясен срок за признаването и представянето пред Вселенската патриаршия от страна на Сръбската православна църква на предложение за даване на автокефален статут на Македонската православна църква, е от решаващо значение за масовата съпротива на обществеността, както и на някои църковни структури, срещу Нишкото споразумение. Защо тази част от договора не е била добре дефинирана е въпрос към създателите му, които впоследствие се отдръпнаха, въпреки че някои от тях публично го защитаваха/нападаха, а други правиха това с мълчанието си. За разлика от тях, Йоан бе допуснал най-кардинална грешка, вероятно воден от илюзията, че има подкрепата на народа и монашеството, защото това бяха години, когато той се е радваше на силен и широк авторитет в обществото, което от своя страна създаваше реална заплаха за положението на силните в Синода. Решението на Йоан да им се противопостави, мислейки си, че е достатъчно могъщ, накара хората да се обърнат срещу него за една нощ. В случая с него, на народа беше дадено да го съди, а Синодът просто утвърди това, което уж искаше народът.
Третата жертва – Партений?
20 години по-късно, Йоан се завърна в MПЦ-OA. Същите хора, които го съдеха, днес са му простили, приели са го, интегрирали са го, защото поради нуждата от по-голямо единство, така са поискали точно тези епископи, които преди това го преследваха. И точно сега, когато МПЦ-ОА след 55 години спечели битката си за истината, когато в името на мира и единството, и народът, и Църквата се помириха с Йоан, но и Йоан се помири и със своите гонители, когато МПЦ-ОА трябва да продължи да укрепва единството си, да расте като Църква, а не като партийно-политически комитет, някой в Църквата отново жадува за жертвоприношения. Този същият отново е жаден за конфликти, за посочване на врагове и изобличаване на предателства, като всичко това е мотивирано от необходимостта да оцелее на върха на властта в църковната среда, където се решават процесите. Защото в една мирна Църква, в църковна общност, в която ясно се виждат плодовете на делата, кръвожадният е маловажен и незначителен, бидейки неспособен да издигне благодатните си дела до мащаба, в който обществото ще може да ги оцени. И точно затова, за да не потъне, за да не изчезне, за да се задържи на повърхността, той се нуждае от нови врагове, които да прогласи за предатели, а себе си да покаже защитник на Църквата и нацията.
Сценарият за елиминирането на Партений има две части. Първата е да се предотврати избирането му за митрополит, което очевидно се постига. Но втората, по-опасна част предстои след това, а именно – процесът на разпускане на монашеската общност на Партений, пълното му дискредитиране и довеждането му до ситуация, в която самият той да обърне нещата срещу себе си. Осъзнаването на този сценарий се предполага да бъде съпроводено с много изкушения, които би трябвало да го сломят и да го принудят да направи това, което някога Йоан направи. А след нова всичко ще бъде лесно. Тогава работата ще бъде приключена в рамките на 24 часа. Ами това не беше ли „пророкувано“ от един от нашите владици, докато бяха в Цариград през 2022 г.?
Но този замислен сценарий за разправа с Партений ще бъде много по-тежък, както може да се види от оркестрираното му преследване от един център през последните две седмици. Основната цел на атаките е да го набедят за бугараш-гръкоман, основавайки се на две-три негови изявления и някои събития отпреди няколко години, които по онова време имаха свои собствени цели и определени намерения, свързани с процесите за признаването на МПЦ-ОА.
Ако някои от владиците си мислят, че днес ще оближат маслото от филията, т.е. ще оберат всички лаври за успешния финал на онзи процес, който завърши на 9 май 2022 г. с признаването на каноничността на МПЦ, а пък и с издаването на онзи „Томос“ от СПЦ, който някои искат да представят като окончателен, а Партений, който участваше пряко в процесите, да стане изкупителна жертва, да бъде напълно изхвърлен – те трябва да знаят, че обществеността ще има достъп до цялата, засега секретна кореспонденция, под която стоят подписите на всички владици, с изключение на подписа на Партений. Тези, които тогава се криеха, а сега искат да си припишат заслугите за това, докато Партений и още двама-трима трябваше да обират общественото недоволство, могат да разказват детски приказки за някакви си българо-гръцки пристрастия в местните комитети, тъй на тях не вярват дори в централата. Всички в Синода знаят много добре, че изфабрикуваните компромати срещу Партений са чиста лъжа и са основен коз на сценаристите в очернянето му. Те не разполагат с друго, нямат друга чернилка, която да хвърлят върху него.
И все пак, при тези и такива отношения вътре в МПЦ-ОА, както и предвид политическата ситуация, избирането на Партений за митрополит на цялата Дебърско-Кичевска епархия беше просто една невъзможна мисия. Затова протестите в негова подкрепа бяха изключително контрапродуктивни. Независимо от факта, че някои негови поддръжници измежду вярващите си въобразяват, че му правят услуга с това. Но е добре, че те приключиха.
Георги има шанс да докаже, че е достоен
Решението на професор Гьоко да стане монах и да служи на Църквата като Георги е негов личен избор и никой няма право да го съди, да оценява или да преценява подвига му. Но напредването в монашеската йерархия е процес, подлежащ на обществена оценка, тъй като едно е да си монах в монашеската си килия, а съвсем друго е да си митрополит, чиито решения понякога засягат цялото (църковно) общество. И тук той не би трябвало да се съмнява, че публичната критика ще бъде негов ежедневен спътник за в бъдеще, за разлика от годините, когато като професор можеше да избира дали да присъства публично или не. Нямам намерение да оценявам неговите качества, капацитет или подготвеност, защото това не е моя работа, но процесът, пътят, по който тъй бързо се движи неговата монашеска кариера, и избирането му за епископ и митрополит, подлежи на анализ.
През последните почти две десетилетия, дори когато беше в разкол, МПЦ-ОА показа, че е жива Църква и че знае как да върви по утъпкания каноничен път. Избирането на последните десетина епископи беше най-голямото доказателство за това. Всички те излязоха от монашеското съсловие, някои след повече от двадесет години монашески опит. Това беше стълбът на бъдещето на църквата ни, на който дори някои съседни църкви завиждаха. Избирането на Георги за митрополит само 16 дни след пострижението му за монах, е завръщане на МПЦ-ОА към 60-те и 70-те години на миналия век, когато имаше реално оправдание за подобни стъпки. Обидно и самоунищожително е за самата Църква някой да бъде избран едновременно за архимандрит, епископ и митрополит на едно и също синодално заседание. Няма значение дали тези избори са редовни от канонична и уставна гледна точка. Един от въпросите е: защо се бърза толкова, или кому е спешна толкова много работата?
Аз обаче гледам на този избор по различен начин и стигам до личното заключение, че неговият избор вероятно е компромисът, който архиепископът е трябвало да направи между невъзможното, след като всички предишни опити да се осигури мнозинство за някакво друго име са се провалили. Защото, ако Гьоко беше изборът на Стефан от самото начало, пострижението му щеше да се случи много по-рано. Вероятно той е бил план „Б“.
Именно поради тези причини искам да вярвам, че Георги ще се превърне в буфер срещу прилагането на втората част от сценария на Разсипника за унищожаването на всякакво плодоносно клонче в MПЦ-ОА. Неговото достойнство ще зависи и от действията му като митрополит. Много му се даде отведнъж, много ще се иска от него, за да оправдае доверието.
Георги ще участва наравно с останалите 12 епархийски митрополити в пълния състав на Синода занапред. Той, както и останалите, които са станали митрополити през последните три десетилетия, ще носи отговорност за бъдещето на църквата. Сега всичко, което се случва в МПЦ-ОА, става пред погледа на останалите поместни православни църкви. В името на своето достойнство нашите митрополити трябва да се откажат от меркантилността, а заедно с това и от сервилността и послушанието към онези, които ще продължат да дърпат Църквата надолу. Тяхното мнозинство е голямо, силата им е безценна и всяка заплаха срещу тях ще бъде празна пушка, отдавна изстреляла своите патрони.
––––––––––––––––––
Източник: Религия.мк
