Ренета Трифонова
Д-р Стефка Кънчева е преподавател по старозаветна библеистика към катедра „Библейско и систематическо богословие“ на Православния богословски факултет при Великотърновския университет. Специализирала е в Гръцкия православен институт „Св. Кръст“ (Бостън, САЩ) като Фулбрайтов стипендиант. Участник е в научни форуми в страната и в чужбина. Научните й интереси са в областта на тълкуванието на Стария Завет в богослужението на Църквата, библейска археология и история. Автор е на монографията „За кого говори пророкът? (екзегеза на Ис. 52:13-53:12)“ (УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2013) и на редица публикации. През 2018 г. излезе от печат сборникът „Свещеното Писание. Херменевтика – Богослужение – Диалог“, в който са включени и нейни изследвания. Д-р Стефка Кънчева е изпълнителен директор на фондация „Дякония и мисия“, която работи за установяване на връзки между академичните среди и църковните енории.
„Защото сиромаси ще има винаги в земята ти…“
Грижата за бедните – библейски аспекти и дейността на св. Василий Велики
“Защото сиромаси ще има винаги в земята (ти); затова ти и заповядвам: отваряй ръката си за твоя брат, за твоя беден и твоя сиромах…” (Второз. 15:11) – така казва Господ на Своя избран народ преди хилядолетия… Според статистиките всеки ден в света умират между 27 000 и 30 000 деца… Едно дете на всеки 3 секунди… 20 деца за 1 минута…”Тихите убийци” са бедността, гладът, болести… някои от които отдавна лечими за “цивилизования” свят…[1] Потресаващо звучи тази статистика в началото на 21-и век.
Както се казва в книга Второзаконие “сиромаси ще има винаги в земята ти” – и преди хилядолетия и сега проблемът с бедността си остава еднакво актуален. Какви са библейските аспекти по отношение на бедността и как един от тримата светители – св. Василий Велики е въплътил на дело в живота си библейските повели?
През всички периоди на израилската история има много бедни хора и това е причината в Закона да е отделено място за наредби, които имат за цел да облекчат положението на изпадналите в бедност – най-често това са вдовиците, сираците и пришълците. За разлика от западното мислене, което поставя ударение върху икономическия аспект на бедността, в древния Близък Изток бедността се разглежда и разбира в контекста на честта и личното достойнство на отделната личност.[2] В библейския еврейски език се използват няколко думи, с които се описва състоянието на бедност:
1. ‘ānî (yni[) е най-често използваната лексема със значение на беден, потиснат. Най-често описва хора, които са без собствена земя и които имат постоянна нужда от икономическа закрила.[3] Близка до ‘ānî (yni[) е и ‘ānāw (wn“[‘) със значение потиснат, измъчен, опечален. Думата отразява връзката между бедността и потиснатостта. Едновременно и ‘ānî (yni[) и ‘ānāw (wn“[‘) са социално зависими от някого с по-голяма сила и власт. Много често тази зависимост е резултат от потисничество, при което човекът е обеднял, а някой друг е забогатял за негова сметка.[4] Друга дума в семантичното поле на понятието „бедност” е ’ebyôn (!Ayb.a,) и подобно на споменатите носи идеята за потиснат, злочест, окаян човек. Използва се както за отделен човек, така и за целия народ по отношение на робството (напр. Ис. 41:17). Лексемата се използва по отношение на тези, които са в действителност мизерстващи и зависими от останалите в своето ежедневно оцеляване. В следпленния период навлиза и употребата на miskēn (!Kes.mi), вероятно заимствана от арабския, със значение на беден, злочест, най-беден след бедните. Среща се предимно в премъдростната литература (Екл. 4:13, 9:15, 16).
Моисеевият закон закриля бедните. Те са под Божието покровителство и Бог е представен като имащ особена грижа за тях. След излагането на поредица от наредби, които трябва да облекчат съдбата на бедните, Божията закрила над тях се илюстрира с избавлението на народа от Египетското робство и това никога не бива да се забравя: “и помни, че ти беше роб в Египетската земя: затуй ти и заповядвам да правиш това” (Второз. 24:22). Сам Бог е Пазител и Спасител на бедните – “Ни вдовица, ни сираче не притеснявайте; ако ли ги притесниш, кога завикат към Мене, ще чуя вика им.” (Изход 22:22–23).
В Закона са предвидени различни разпоредби, които трябва да облекчат съдбата на бедните и да запазят тяхното човешко достойнство.
Вдовиците, сираците и пришълците имат право на поберките (всичко, което остане след събирането на реколтата) – ъглите на нивите не трябва да се жънат, падналите класове не бива да се събират (Лев. 19:9), лозята не трябва да се обират напълно, нито изпадалите зърна да се вземат, защото те са за сиромасите и пришълците (Лев. 19:10); забравен сноп не трябва да се прибира от нивата (Второз. 24:19) и маслиновите дървета не бива да бъдат дообирани (Второз. 24:20).
В съботната година всичко, което роди земята е за бедните (Изх. 23:11, Лев. 25:5). Законите за съботната и юбилейната година имат за цел възстановяване на социалната правда и облекчаване съдбата на безимотните. Съботна е всяка седма година. Шест години земята трябва да бъда обработвана и да дава плодове, а на седмата – да бъде оставена да почива и всичко, което израсте остава, за “да се хранят сиромасите от твоя народ” (Изх. 23:11, Лев. 25:26). В съботната година се освобождават робите (Изх. 21:2). Както посочва проф. протопрезв. Николай Шиваров “в старозаветните исторически книги няма данни доколко този закон е прилаган. Единствено в 1 Мак. 6:49 и сл. се споменава за спазване на съботната година, в която припасите намалели значително поради почивката на земята.”[5] Според някои учени съботната година все пак е спазвана, но не е изпълнявана едновременно от всички в един регион. Вероятно всяко семейство е изчислявало съботната година за своята земя и я оставяло да почива. Други учени предполагат, че семействата са разделяли земята си на седем части и са оставяли всяка част да почива по една година, а те подред са обработвали останалите части, за да си осигурят прехрана. Какъвто и да е бил начинът на изпълнение, бедните хора имат възможност да намерят земя, оставена за тях в един или друг район, и се местят до тези места, където събират храна и така оцеляват.[6]
Юбилейната година е всяка петдесета година и е наречена така, защото началото й се оповестява с тръбене на рог yôbhēl (lbeAy) в десетия ден от седмия месец на празника Очищение (Лев. 25:9). В юбилейната година, подобно на съботната, земята се оставя да почива. Нивите и къщите се връщат на първия им притежател или на семейството му (Лев. 25:13), освен къщите в града (Лев. 25:30), и дълговете се опрощават. “С други думи тази година би трябвало да бъде време за социално изравняване, за установяване на социална справедливост. Спори се, дали предписанието за юбилейната година се е прилагало. Данни за изпълняването му в историческите старозаветни книги няма… В такъв случай този единствен по рода си в древността закон е опит на религиозна основа да се преодолее натрупването на имоти в ръцете на малцина и обедняването на народа.”[7] В същото време законите са съботната и юбилейната година имат връзка и със споменатото вече разбиране на бедността в Близкия Изток във връзка с честта и достойнството на личността или по-скоро в липсата на такава. С връщането на земята, къщата, имота на човека, се възстановява неговото достойнство на човек, създаден по образ Божий.[8]
За да се предотврати изпадането в бедност, в Закона е забранено лихварството. Залог не може да бъде взет насилствено – никой няма право да влезе в чужда къща и да вземе оттам вещ в залог (Второз. 24:10–11), а ако е сиромах, взетото трябва да се върне до залез слънце: “ако пък той бъде сиромах, недей си ляга да спиш със залога му: върни му залога при залез-слънце, за да легне да спи с дрехата си и да те благославя; това ще ти се сметне за праведност пред Господа, твоя Бог.” (Второз. 24:12–13).
Даването на заем дори и при наближаваща съботна година е наложително – “Ако пък имаш някой брат сиромах в едно от твоите жилища, в земята си, която Господ, Бог твой, ти дава, не ожесточавай сърцето си и не стискай ръката си пред твоя брат сиромах, но отвори му ръката си и дай му назаем, колкото му трябва, според нуждата му; пази се, да не влезе в сърцето ти беззаконна мисъл: „наближава седмата година, година на опрощаването“, и да не би окото ти да стане от това немилостиво спрямо твоя брат сиромах, и ти да му откажеш; защото той ще викне против тебе пред Господа, и ще падне върху ти (голям) грях; дай му (и заеми му, колкото иска, и колкото му трябва), и кога му даваш, да ти се не свива сърцето, понеже Господ, Бог твой, ще те благослови за това във всичките ти работи и във всичко, що извършват ръцете ти; защото сиромаси ще има винаги в земята (ти); затова ти и заповядвам: отваряй ръката си за твоя брат, за твоя беден и твоя сиромах в земята ти.” (Второз. 15:7–11)
Поробеният поради дългове единородец трябва да бъде освободен в съботната година (Второз. 15:12), но е добавена още една много хуманна наредба: “кога пък го отпущаш на свобода, не отпущай го с празни ръце, но го дари с нещо от стадата си, от гумното си и от лина си: дай му, с каквото те е благословил Господ, Бог твой” (Второз. 15:13–14). След тези заповеди отново се напомня, че израилтяните не трябва да забравят, че самите те са били роби в Египетската земя и Господ ги е избавил и затова трябва да бъдат особено благоразположени към бедните. (Второз. 15:15).
На всеки три години пришълецът, сирачето и вдовицата имат право на дял от десятъка след левитите (Второз. 14:28–29; Второз. 26:12–13).
Всеки, който е гладен може да изяде плод или узряло жито от нива, но нищо не трябва да се изнася “Кога влезеш в лозето на ближния си, можеш да ядеш грозде до насита, колкото ти душа иска, но в съдината си не туряй. Кога влезеш в нивата на ближния си, късай класове с ръце, но не жъни със сърп нивата на ближния си.” (Второз. 23:24–25).
Старозаветното законодателство включва разпоредби, които трябва да облекчат участта на бедните, но не се говори за милостиня. Чрез религиозни правила се цели облекчаването на участта на нямащите и постигането на социална справедливост.
Моисеевото законодателство не иска съжаление към нямащите – там всичко е поставено на основата на закона и разпоредбите. Да дадеш на бедния, на сиромаха, вдовицата или пришълецът е било норма – не е съществувало разбирането за жертва, или за милостинята като опрощаваща сторените грехове. С течение на времето обаче, идеята за милостинята към бедните придобива друга форма. Например в Притчи 11:4 се казва, че ”Богатството няма да помогне в деня на гнева, а правдата ще избави от смърт.” (срв. Притчи 16:6). Интересно е и разбирането, изложено в книга Товит, която е урок за даване на милостиня и значението й като очистваща сила (Товит 1:3,16; 2:14).[9] В книга Товит вече съществува разбирането, че “милостинята избавя от смърт” (Товит 4:10). Товит напътства сина си Товия така: “От имота си давай милостиня, и да не жали окото ти, кога правиш милостиня. От никой сиромах не отвръщай лицето си, тогава и от тебе не ще се отвърне Божието лице. Кога имаш много, давай от него милостиня, и кога малко имаш, не бой се да правиш милостиня и по малко: ти ще си сбереш богато съкровище за в ден на нужда, защото милостинята[10] избавя от смърт и не допуска да се слезе в тъмата. Милостинята е богат дар за всички, които я правят пред Всевишния.”(4:7–11). Думите, че “милостинята избавя от смърт и може да очисти от всеки грях” (12:9) повтаря и Ангелът пред Товит и Товия.
Псалмите описват идеалния управник, „който ще бъде милосърден към бедния и сиромаха и ще спаси душите на бедните” (Пс. 71:14, вж. 71:3).
Просията е практика позната сред евреите едва след Плена (586–539 г. пр. Хр.). Във всеки град се раздавала милостиня под два вида: 1. “милостиня на ковчежето” – пари, събрани в синагогалните ковчежета всяка събота, които били само за бедните от града и 2. “милостиня на дискоса” храна и пари, която е била за всички нуждаещи се.[11] Тя се събирала в кошници, в които храна и хляб били оставяни за всички бедни. Тези дарения се събирали от врата на врата от трима мъже и се развали от трима.[12]
По времето на Христос милостинята придобила една донякъде формална, външна страна и вече се утвърдило разбирането, че опрощава грехове. В Своята Проповед на планината Спасителят издига по-високо разбирането за милостинята от това, което проявяват книжниците и фарисеите, “защото, казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно” (Мат. 5:20). В следващите стихове Господ Иисус Христос поставя и основния принцип на християнската милостиня – да не бъде показна като милостинята на фарисеите: “Гледайте да не проявявате своята праведност[13] пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец.” (Мат. 6:1). Този стих стои във връзка със следващите: “И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:2–4).
Господ Иисус Христос проповядва любов към бедните и Сам Господ е милостив към всички хора: “Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (І Коринт. 8:9). Иисус Христо започва своята проповед от Назаретската синагога като цитира откъс от книга Исаия – “защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение и на затворници – отваряне на тъмница.”(Ис. 61:1)
Спасителят насърчава богатите да не забравят бедните – “Но, кога даваш гощавка, кани бедни, маломощни, хроми, слепи, и ще бъдеш блажен, задето те не могат да ти се отплатят, понеже ще ти бъде отплатено, кога възкръснат праведните.” (Лука 14:13–14); Закхей казва като свое оправдание, че дава половината си имот на сиромасите (Лука 19:8). В първите години на Църквата са назначени служители (дякони), които да съблюдават справедливото разпределение на дажбите сред вдовиците (Деян. 6). Св. ап. Павел насърчава християните да отделят пари за бедните всяка седмица (І Кор. 16:1).
За Христос и апостолите милостинята не е въпрос на даване от излишъка, а предполага възможността всичко да се даде за нуждаещите се. Това е радикален принцип. Според Спасителя няма граница на споделянето на имота с бедните. Това учение е невъзприемливо за богатите от онези дни. Христос подчертава този принцип на благотворителността и когато Закхей обещава да върне взетото четворно и петорно на бедните, защото това е правда и свидетелство за спасението на Закхей (Лука 19:1–10).[14]
Въпреки проповядваната и очаквана любов и състрадание към бедните, никъде в Писанието не се поощрява просията и леността. Особено ясно това проличава от посланията на св. ап. Павел. Апостолът насърчава солуняни да живеят тихо, да си гледат работата и да работят със собствените си ръце (1 Сол. 4:11); към ефесяни отправя напътствието, който е изкарвал прехраната си по нечестен начин чрез кражба, вече да не краде, а “да се труди, като върши с ръце полезното, за да има що да отделя ономува, който се нуждае” (Ефес. 4:28). Във второто си послания до солуняни казва, че “който не иска да се труди, не бива и да яде” (ІІ Сол. 3:10), а на тези, които живеят безчинно и нищо не работят заповядва да започнат да работят безшумно и “свой си хляб да ядат” (ІІ Сол. 3:12).
Ранната Църква полагала грижа за изпадналите в бедност. Епохата, в която християнството се появява на историческата сцена се характеризира с пълен морален упадък и крайно изострено социално неравенство. Тази социална трагедия тогава светите отци си обясняват с неограничените политически права на властващите, с ненаситната алчност за натрупване на все по-големи богатства от страна на някои, и без това богати хора, и с неутолимата жажда за охолство и разкош в живота. Всичко това спомагало всекидневно да се удвоява материалното състояние на определени кръгове от обществото, за чиято сметка се увеличавал броят на бедните и бездомните, които постоянно губели своята свобода и самостоятелност, попадайки в пълна икономическа зависимост от богатите.
В пределите на Римската империя наред със съсловието на богатите съществувала и прослойка от крайно изпаднали в бедност хора.[15] Недъзите на езическото общество се пренасяли понякога и сред живота на християните, срещу каквито прояви църковните отци и писатели водели постоянна борба.[16] Св. Йоан Златоуст, св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски и много други отци на Църквата са обръщали внимание на социалните несправедливости на своето време, проповядвали са състрадание към бедните и са заостряли вниманието на богатите към тяхната отговорност за участта на нямащите. Като пример за особена грижа към страдащите и закрилник на бедните в историята на Църквата е останал св. Василий Велики.
Както пише проф. Цоневски, св. Василий е “велик предимно в областта на практическото християнство”[17]. През целия си живот се стреми да бъде в помощ на страдащите и непрестанно в проповедите си напомня на богатите за техните задължения към онеправданите, защото това е пътят на осъществяване на истинската любов и истинското християнство. Особената грижа на св. Василий Велики към бедните се проявява по време на големия глад в Кесария през 368–9 г. и по-късно с построяването на “новия град” или както е известен “Василиада”. По негов пример са създадени подобни институции и в други диоцези. [18]
През 368 г. Кесария и околностите й са сполетени от голям глад, причинен от суша, по време на който проличават големите социални неправди в съвременното на св. Василий общество. В една от своите беседи светителят описва страшното бедствие: зимата била студена, посевите измръзнали, а пролетта и лятото донесли суша – цялата реколта загинала, реките пресъхнали… “Земеделците, като седят на нивите със сложени на коленете ръце, оплакват изгубения напразно свой труд; поглеждат малолетните деца и започват да ридаят; отправят поглед към съпругите и се заливат със сълзи; попипват сухите листа на израсналите стъбла и високо заридават като бащи, които са загубили достигналите цветуща възраст свои синове”.[19] Положението на гладуващите се утежнява и от това, че имащите запаси от храни умишлено ги задържат, за да се повиши достатъчно цената им.[20]
В този момент св.Василий се проявява като истински пастир, който не оставя бедстващото си паство и произнася слово, в което изтъква причините за бедствието[21] и призовава богатите да не търсят бърза печалба от нещастието на съгражданите си и по думите на св. Григорий Богослов “отворил със слово и увещание хранилищата на имащите”[22]. В проповедите си св. Василий Велики непрестанно увещава богатите да отделят от имуществото си за бедните и нуждаещите се. Когато разглежда въпроса за богатството, той ясно подчертава, че в собствен смисъл на думата само Бог е Господар, Владетел на всичко, а човек няма нищо свое, освен душата. Чрез правилно употребеното богатство може да се получи небесна награда. “Нима Бог е справедлив, като разпределя тъй неравномерно необходимите за живеене блага? Защо ти си богат, а онзи беден? Не за това ли, разбира се, за да получиш и ти своята награда за своята доброта и управление (на имуществото), а бедният да бъде почетен с големи награди за търпение?”[23]…
По-нататък св. Василий оприличава на алчни грабители и крадци богатите, които не споделят повереното им от Бога имущество в помощ на бедните: “Не си ли грабител, когато обръщаш в своя собственост това, което е дадено само за да го управляваш? Този, който съблича някому дрехата и я взема, се нарича крадец; който обаче не облича голия човек, макар и да би могъл да стори това, заслужава ли всякакво друго име? На гладния принадлежи хлябът, който ти задържаш у себе си; на голия – дрехата, която пазиш в своите хранилища; на босия – обувките, които гният у тебе; на нуждаещия се среброто, което си закопал, следователно на всички тези люде ти нанасяш обида, когато би могъл да им помогнеш.”[24] Но грижата на св. Василий не спира до тук – не само със слово той се опитва да помогне на страдащите, а и на дело изпълнява закона на любовта и правдата, защото както отбелязва св. Григорий Богослов в своето надгробно слово за св. Василий “както делото без словото, така и словото без делото са еднакво несъвършени. Затова той прибавя към словото и съдействието на самите дела”.[25]
Св. Василий употребява цялото си наследено имущество в полза на нуждаещите се – живее в пълна доброволна нищета, като така дава пример на богатите, към които често се обръща в своите слова. Както пише св. Григорий Богослов, св. Василий е нямал нищо за себе си и е живеел с един единствен кръст “който за него бил по-скъп, отколкото много придобивки… Св. Василий е имал всичко един хитон и една връхна дреха; а сънят на голата земя, бдението били неговото украшение. Най-вкусната вечеря и храна са били за него хлябът и солта…”[26] В надгробното слово, св. Григорий Богослов описва какво е сторил светителят, за да облекчи участта на гладуващите си съграждани: “Той събира на едно място жертвите на глада, някои дори едва дишащи мъже, жени, деца, старци,… изпросва всякакъв вид храни, с каквито само може да бъде утолен гладът, доставя съдове пълни с плодове и осолени хранителни припаси, с каквито се хранят у нас бедните; след това, като подражава на служението на самия Христос, Който, като препасал престилка не се погнусил да умие нозете на учениците Си, ( и св.Василий), при съдействието на своите служители полага всестранни грижи за нуждаещите се.”[27]
Голямото дело на св.Василий, с което той остава в историята на Църквата като помощник на страдащите, започва една година след глада в Кесария. През 369 г. в околностите на града св.Василий поставя началото на един комплекс от благотворителни заведения, останал в историята с името – Василиада. В центъра на града е построен храм, а около него са издигнати голяма болница, страноприемница с различни приюти, работилници, училища, в които хората се учат на занаят, жилища за свещеници, лекари, служители. В този град на милосърдието намират убежище и подслон болни от всякакви болести, недъгави, бедни, бездомни, пришълци, сираци, без оглед на национална или верска принадлежност. Особени грижи св.Василий полага за прокажените – тези презрени и отхвърлени от обществото хора, които в повечето случаи умират напълно безпомощни и изоставени от всички.[28]
Св. Григорий Богослов в Надгробното си слово за св. Василий описва Василиадата така: “Иди вън от града и виж новия град, това хранилище на благочестието, това общо вместилище на съкровищата на имащите в излишък, в което по увещанията на Василия се внасят не само излишъка от богатство, но дори и последните имущества и тук те нито допускат до себе си, нито крадци ги застрашават, но се спасяват от нападенията на завистта и от разрушителното време. Тук се учим на любомъдрие от болестта, ублажава се нещастието, изпитва се усърдието. В сравнение с това заведение какво са за мене седемвратните и египатската Тива, и Вавилонските стени и Карийските гробници на Мавзола, и пирамидите и несчетното количество мед в Колоса, или величието и красотата на несъществуващите вече храмове, но състоящи предмет на удивление за хората и описвани в историите, макар и да не са принесли на своите строители никаква полза освен незначителна слава.
За мен е много по-удивителен този кратък път към спасението, това най-удобно възхождане към небето. Няма вече пред нашите погледи тежко и жалко зрелище; няма вече пред нас люде, умрели още преди смъртта и умъртвили по-голямата част от своите членове, гонени от градовете, от домовете, от пазарищата, от водите, от людете, от близките най-вече узнавани само по имената, а не по телесните части. Тях не ги поставят приятелите и домашните при местата на народните събрания и сборищата, за да причиняват със своята болест не толкова съжаление, отколкото отвращение, като съчиняват жалки песни, ако у някого е останал още глас. Но защо да описвам всички наши злострадания, когато е недостатъчно за това словото? Василий предимно пред всички убеждаваше, че ние като хора, не трябва да презираме хората, с безчовечието си към страдащите да не безчестим Христа – един Глава на всички, но чрез бедствията на другите да благоустройваме своето спасение и като имаме нужда в милосърдие, своето милосърдие да даваме в заем на Бога. Затова този благороден и роден от благородни и сияещ със слава мъж не се гнусял и с целувка почитал болните, прегръщал недъгавите като братя не от тщеславие (както би помисли някой, но кой е бил толкова далече от тази страст като Василий?), но за да научи чрез своето любомъдрие да не се оставят без услуга страдащите тела. Това е било красноречиво и безмълвно увещание. И не само градът се е ползвал от това благодеяние… Напротив, на всички предстоятели на народа той предложил общ подвиг – човеколюбието и великодушието към нещастните.”[29] С делата си св.Василий има една цел – да научи пасомите си, че проявеното човеколюбие умножава човеколюбието.[30]
Св. Василий живее кратко… Изнурителната и непрестанна архипастирска дейност и големите грижи и страдания изчерпват твърде рано силите му: той почива, след като извършил св. литургия, едва достигнал 49 години[31]… Голяма скръб покосява Кесария на 1 януари 379 г. – за своя епископ скърбят не само християните, но дори езичниците и юдеите, защото за св. Василий нямало разлика в страданието на хората… Хиляди се събрали в този тъжен ден, за да оплачат своя закрилник и помощник в скръбта. От риданията не се чували псалмопенията, както пише св. Григорий Богослов.[32] Любовта на кесарийци към св. Василий се дължала на неговия истински християнски живот, на състраданието, всеотдайността, предаността и усърдието, с които служел на Бога и на ближните.
Грижата за бедните и страдащите хора е неразделно свързана с мисията на Църквата. Много хора са готови да дадат част от богатството си и го правят – но това е акт от чисто хуманитарни подбуди. Днес в света има хиляди благотворителни организации и институции, които безспорно облекчават участта на страдащите хора. Но грижата за бедните е задължение на християнина, защото не може да посветиш живота си на Христос, ако не си готов да го посветиш и на другите. Животът на св. Василий Велики е пример за това. А евангелският разказ за лептата на вдовицата (Лука 21:1–4) е отговор на честото оправдание, че благотворителността е задължение на богатите… Подвигът не е да дадеш от излишъка си, а да споделиш залъка си “защото сиромаси ще има винаги в земята (ти); затова ти и заповядвам: отваряй ръката си за твоя брат, за твоя беден и твоя сиромах…”
Текстът е публикуван в: „Свидетелства на традицията“ (Сборник материали от научноизследователски проекти на ПБФ). Велико Търново, 2011, с. 292–304. ISBN 978-954-524-801-6.
Публикации на гл. ас. д-р Стефка Кънчева на сайта на Великотърновски университет
Фондация „Дякония и мисия“ и нейните дейности през 2020 година
„Дяконията и мисията на Църквата“
„За кого говори пророкът?“
Източник на изображенята: Православный паломник
[1] Shah, Anur. Today, over 27,000 children died around the world, Economic Issues – < http://www.globalissues.org/TradeRelated/Poverty/death/> 28.1.2008.
[2] Domeris, W. R. ’ebyôn. // New International Dictionary of Old Testament Theology and Exegesis, vol. 1, ed. W. VanGemern. Michigan, 1997, p. 228.
[3] Ibid., p. 228.
[4] Ibid.
[5] Шиваров, Н. Библейска археология. С., 1992, с. 363.
[6] Basker Jeryaraj, Jesudason. Charity and Stewardship: Biblical Foundations. // Evangelical Review of Theology, Vol. 28, 2004, p. 167.
[7] Шиваров, Н. Цит. съч., с. 363.
[8] вж. Domeris, W. R. Op. cit., p. 229.
[9] вж. Eager, George B. Op.cit.
[10] в Septuaginta е употребена думата evlehmosu,nh за милостиня.
[11] Fausset, Andrew R. Alms. // Fausset’s Bible Dictionary, BibleWorks 6.
[12] John Lightfoot’s New Testament Bible Commentary – <http://eword.gospelcom.net/comments/matthew/light/matthew6.htm > 28.1.2008.
[13] “Тъй като в тези стихове се говори за милостинята, ще трябва да се допусне, че и в първия стих става въпрос за нея; значи, в този стих трябва да стои думата evlehmosu,nh. Тази дума се изисква и от употребения във въпросния стих глагол “правя” – poiei/n. Ако остане думата праведност, тогава ще трябва да се промени прякото значение на глагола poiei/n, каквато промяна е направена в българския синодален превод, в който стои не “да не правите”, а “да не проявявате”.– Гяуров, Хр. Проповедта на Иисуса Христа на планината, част ІІ. // ГДА, т. ХХVІІ, 1950–1951, с. 3.
[14] Basker Jeryaraj, J. Op. cit., p. 167.
[15] Петев, Ив. Социалната справедливост в светоотеческо осветление. // Вяра и живот, В. Търново, 1994, с. 150.
[16] Пак там.
[17] Цоневски, Ил. Социалните възгледи на св.Отци: ІІ. Св.Василий Велики. // ГБФ, 1951, т. ХХVІІ, с. 3.
[18] По въпроса за социалните домове във Византия вж. Иванова, Златина. Социалните домове във Византия: отвъд стените на страха – <http://www.dveri.bg/content/view/437/320/> 28.1.2008.
[19] S. Basilius Magnus: Hom. Dicta tempore famis siccitatis, 2; Migne, PG 31, col. 308. Цит. по: Цоневски, Ил. Цит. съч., с. 4; всички цитати от св.Василий Велики и св. Григорий Богослов са използвани в превод на проф. Цоневски и превод на руски от Библиотека святоотеческий литературы (Православная Гимназия во имя Преподобного Сергия Радонежского, Новосибирск) – http://www.orthlib.ru/
[20] S. Grigorius Nazianz: Or. 43, 34; Migne, PG 36, col. 544.
[21] вж. S. Basilius Magnus: Hom. Dicta tempore famis siccitatis, 4; Migne, PG 31, col. 313.
[22] S. Grigorius Nazianz: Orat.43, 35; Migne, PG 36, col. 544.
[23] S. Basilius Magnus: Hom. In illud: Destrum horea mea (Luc.12:18),7; Migne, PG 31., col. 276.
[24] Ibid.
[25] S.Grigorius Nazianz: Orat.43, 43; Migne, PG 36, col.553. Цит. по: Цоневски, Ил. Пос. съч., с. 5.
[26] S.Grigorius Nazianz: Orat.43, 61; Migne, PG 36, col.576.
[27] S.Grigorius Nazianz: Orat.43, 35; Migne, PG 36, col.544.
[28] Цоневски, Ил. Социалните възгледи на св.Отци…, с. 6.
[29] S.Grigorius Nazianz: Orat. 43,69; Migne, PG 36, col. 577,580.
[30] S.Grigorius Nazianz: Orat. 43, 36; Migne, PG 36, col. 544.
[31] Цоневски, Ил. Патрология…, с. 248.
[32] S.Grigorius Nazianz: Orat. 43, 36; Migne, PG 36.
