Ренета Трифонова
За това, как трябва да се отнасяме към погиващите грешници. Слово за юношата, когото св. Йоан Богослов спаси
Когато ние се срещнем с погиващи грешници, то по-голямата част от нас сме такива: едни от нас въобще не им обръщат ни най-малко внимание; други се отнасят към тях с презрение и злословие; други понякога дори със злорадство гледат на тяхната погибел; четвърти, макар накрая да се обръщат към тях със спасително слово, но по-често то е слово на сурово разобличение, което в по-голямата си част води само до взаимно недоволство между разобличителите и разобличаващите.
Как мислите вие, братя, така ли трябва да се отнасяме ние към грешниците или не? Разбира се, че не, а трябва да се отнасяме по друг начин. „А как?“, ще попитате. На този въпрос нека ви даде отговор следният по-долу пример.
Веднъж, св. апостол Йоан Богослов, пристигнал в Асийския град Ефес, срещнал един юноша, когото обикнал и употребил особени усилия да го направи свят и благочестив. А когато за Богослова дошло време да иде да проповядва Евангелието в други страни, той повикал при себе си Асийския епископ, поверил му грижата за юношата и поискал клетва от него, че той особено ще се погрижи за спасението му. Епископът се погрижил за юношата, кръстил го, но юношата останал неблагодарен. Той се събрал с лоши приятели, станал развратен, пияница и в края на краищата, отишъл в планината и станал главатар на разбойниците.
Минала една година, Йоан отново дошъл в Ефес и като пристигнал, тозчас повикал при себе си епископа и му казал: „Отдай ми моето съкровище, което ти поверих, за да го пазиш“. Епископът не разбрал думите на апостола. Тогава Йоан му казал:
– Доведи ми юношата, когото проверих на твоите грижи.
– Уви, – отговорил на тези думи епископът, – юношата умря.
– От каква смърт, – попитал апостолът, – от душевна или от телесна?
– От душевна, – отговорил архийереят, – той стана убиец и разбойник.
Йоан строго укорил епископа, поискал кон и се отправил в планината да търси юношата. Когато достигнал планината, срещнал разбойническата стража и започнал да ги умолява да го отведат при техния началник. Стражите го отвели, и Йоан видял напълно въоръжен юноша. Но какво станало? Юношата само като видял апостола, стремглаво се хвърлил да бяга от него. Йоан, забравяйки за своята старост, побързал да го настигне. И когато започнал да настига юношата, тогава завикал:
– Защо бягаш от мен? Чедо, защо така затрудняваш своя отец? Защо така ме изнуряваш, сине мой? Спри се, съжали се над мен, странният и немощен старец! Спри се, не бой се, за теб надеждата за спасението не е изгубена: аз ще отговарям за теб пред Бога; аз ще положа душата си за теб, както Христос е положил душата Си за всички нас. Не бой се, сине мой! Сам Господ ме изпрати, за да ти обявя прошка за греховете. Самият аз ще пострадам за теб, и нека от мен се изиска кръвта, която ти си пролял, и аз сам върху себе си ще понеса бремето на твоите грехове!
Като чул това, юношата се спрял, захвърлил оръжието и застанал, проливайки горчиви сълзи. После паднал с ридание при нозете на Богослова и го умолявал за прошка. Йоан го взел със себе си и го довел в Ефес, въвел го в църквата, и юношата бил спасен. Този пример ясно показва, че към погиващите грешници трябва да се отнасяме не така, както се отнася по-голямата част от нас – тоест не с невнимание към тях, не с насмешка, не с презрение и злохуление, не със злорадство, не със слово на сурово разобличение – но трябва да се отнасяме с горещо желание да ги отклоним от греха, с любов към тях, с кротост, със слово на милосърдие, със състрадание.
Ето това последното е наистина и дължимото отношение към тях. А то е дължимо, защото, първо, както видяхте от примера, за грешниците е спасително, а се превръща в спасително и за нас самите. Защото какво казва словото Господне: „Ако някой между вас, братя, се отклони от истината, и друг го обърне, нека тоя знае, че, който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове“ (Яков 5:19-20).
–––
Превод: Виктор Дора
Източник: „Пролог с поучения за всеки ден от годината“, Свето-Успенска Почаевска лавра, 2007 г. Съставил прот. Виктор Гурев, 1888 г.
