Християнство.бг
Слово на Негово Светейшество Вселенския патриарх г-н г-н Вартоломей на юбилейната конференция на Вселенската патриаршия на тема „Светият и Велик събор (2016–2026): Равносметка и перспективи“ (Шантили, 5–8 октомври 2026 г.)
Ваше Високопреосвещенство, Халкедонски митрополите г-н Емануил, председател на Организационния комитет на Конференцията, Ваше Превъзходителство, г-н посланик, всепочтени братя архиереи, преподобни отци и монаси, достопочтени архонти, уважаеми докладчици, скъпо събрание!
С голяма радост участваме в тази юбилейна конференция, посветена на десетата годишнина от провеждането на Светия и Велик събор на Православната църква в Православната академия на Крит през юни 2016 г. – едно решаващо за самосъзнанието и пътя на съвременното православие църковно събитие.
От сърце приветстваме всички вас и ви благодарим за отзивчивостта и за вашето присъствие. Много благодарности дължим на онези, които положиха усилия за подготовката на конференцията. Чрез неговия председател изразяваме нашето Патриаршеско благоволение към членовете на Организационния комитет и към Секретариата. Те действително извършиха добро дело.
В началото на нашето слово желаем да си спомним за всички онези, които бяха главни действащи лица в подготовката на Събора, които се утвърдиха като емблематични личности на своите Църкви, да почетем тяхната памет и да се помолим на Господа на славата да ги упокои в Страната на живите и в обителите на праведните.
По-възрастните сред нас имат знание и съзнание за трудностите на цялото начинание, тъй като мнозинството от православните се намираше зад т.нар. Желязна завеса, а впоследствие, в продължение на две десетилетия, преживя различни изпитания след падането на комунистическите режими.
Трудностите забавиха, но не прекъснаха пътя към желаната цел. Вселенската патриаршия работи неуморно и жертвоготовно, не пестеше нито усилия, нито средства, винаги устремена към целта – свикването на Светия и Велик събор. И когато настъпи часът, имахме неотменната подкрепа на гръцката държава, на Критската църква, на местните власти, на Православната академия на Крит и на други институции и организации на острова.
От това място благодарим на всички за техния принос към решаването на многобройните технически и организационни въпроси, на въпросите, свързани със сигурността и комуникациите, както и за всички предоставени улеснения. Изразяваме също нашето Патриаршеско благоволение към всички, които по различни начини и с щедрост допринесоха за успешното завършване на това начинание.
Прославяме Триединния Бог, Който удостои Своята Църква да осъществи своя Свети и Велик събор. Той изпълни делото си в духа и според буквата на православната съборна и канонична традиция и даде свидетелство за Христа пред Божия народ и пред целия свят.
Светият и Велик събор бе организиран с общото участие на Православните автокефални църкви, под председателството, координиращата отговорност и неуморната грижа на Вселенската патриаршия. Самият факт на провеждането на Критския събор, както и неговите решения, представляват важна глава от съборната идентичност и история на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, а също така сигурно и изключително ценно наследство за идващите поколения православни.
По време на дългия път към Събора всеправославните конференции, специалните подготвителни комисии, предсъборните всеправославни конференции, както и събранията на православните предстоятели — въведени от наше смирение още с възкачването ни на Вселенския престол – представляваха жизнен израз на църковното самосъзнание и живота на Православието в нашата епоха. Те бяха огледало на сътрудничеството и напреженията в междуправославните отношения, на богословските дискусии и противопоставяния, както и на перипетиите на икуменическото движение.
Православните вярващи и останалият християнски свят с основание възлагаха надежди, че очакваният Събор няма да бъде едно затворено в себе си събрание, а убедително свидетелство за живото християнско присъствие в съвременния свят. Решението на четири Православни автокефални църкви – а именно на Антиохийската, Руската, Българската и Грузинската патриаршии – взето въз основа на извънцърковни критерии и обявено в последния момент, да не участват в работата на Събора, предизвика голяма скръб и подложи на изпитание функционирането на съборността в Православието, но по никакъв начин не засегна неговата съборна идентичност.
Наистина, не съществуваше нито една богословска или еклисиологична причина Съборът да не се състои. Несъмнено отлагането на неговото свикване би означавало окончателното му осуетяване – а може би именно това желаеха и към това се стремяха някои.
Светият и Велик събор на Православната църква се състоя и осъществи своето дело в братско сътрудничество. Текстовете на Събора автентично и с богословска пълнота изразяват верността на Православната църква към Преданието на Истината, което непрестанно е било и продължава да бъде живяно в нея, и представляват скъпоценно духовно съкровище за православните по целия свят.
За образец и източник на вдъхновение в съборното дело и при оценката на текстовете послужи богословието на Отците на Църквата. Богословие екзистенциално във всичките му проявления, винаги опитно и конкретно, никога отвлечено и абстрактно. Богословие, което свързваше вярата с живота, съзерцанието с праксиса; отговор на Църквата към тревогите, страховете, въпросите, породени от свободата и надеждите на човека.
В този смисъл текстовете на Светия и Велик събор представляват актуална формулировка на „живяното Предание“ на Църквата, което остава неизменно през вековете.
Чрез своите решения на Събора в Крит Православната църква се явява като Църква на непоколебима вярност към преданието на съборността – предание, което е осезаем израз на нейната съборност и източник на нейното свидетелство в света.
Тези текстове се отнасят до устройството, каноничната структура и богослужебния живот на Църквата, както и до православната духовност, и по-специално до православната диаспора, автономията, тайнството Брак и значението на поста — тоест до въпросите, свързани с дома на Църквата, — а също и до нейните отношения с останалия християнски свят, както и до нейната мисия и пастирското ѝ свидетелство днес.
Те представят самосъзнанието на Православната църква като Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква, нейната чувствителност и богоугодната ѝ грижа за човека и за неговия живот в Христа и според Христа, и подчертават интереса на Православието към творението, към обществото и към културата. По този начин, въз основа на основополагащите богословски истини на нашата вяра, те дават отговор на всички онези, които обвиняват Православната църква в безразличие към света и историята в името на небето и вечността.
Съборните текстове служат като източник на вдъхновение и ценностна ориентация за православните вярващи, които се стремят да съчетаят в своя живот верността към отеческите традиции с принадлежността си към съвременния човек. Богословски издържаните в най-висока степен съборни текстове предварително обезсилват и шумните самопровъзгласили се съдници на Светия и Велик събор, които, водени от своето неразумно усърдие, оспорват неговата каноничност още преди свикването му, както и православността на неговите решения, като по този начин съблазняват и разделят Божия народ.
В словото си по време на Божествената литургия в храм „Свети апостол Павел“ в Ханя на 26 юни 2016 г., в последния ден на Светия и Велик събор, казахме следното:
„Съборните решения трябва да бъдат въведени в живота на поместните православни църкви, да бъдат доведени до знанието на енориите, свещените архиепископии и митрополии, до светите манастири, да бъдат обсъждани в богословските и църковните училища, да бъдат включени в катехизацията и възпитанието на младежта, да дадат плод в пастирското служение и в дейността на Църквата в света. Процесът на приемане и прилагане на постановленията на Светия и Велик събор на Православната църква представлява съществен израз на тази съборна идентичност, един вид „събор след Събора“.
Какъв облик придоби през първото десетилетие след Критския събор този процес на приемане и на богословско и пастирско осмисляне и прилагане на съборните решения?
Текстовете на Събора бяха преведени на различни езици от Църквите, които участваха в него, както и от други богословски и църковни институции. Бяха организирани множество конференции, посветени на Критския събор, като най-голяма сред тях бе тази в Солун (21–25 май 2018 г.). В богословските факултети на Гърция в учебните програми бяха включени курсове, посветени на Светия и Велик събор. Същото се случи и в нашия Институт за следдипломни изследвания по православно богословие в Шамбези, Женева. В богословските факултети бяха написани множество дипломни и магистърски работи, посветени на Критския събор, както и докторски дисертации. Бяха публикувани също така значими монографии за Светия и Велик събор. Конгресите, научните конференции, многобройните публикации, специалните броеве на научни списания и свързаните с тях дискусии откроиха богословските, еклисиологичните и антропологичните принципи, върху които се основават текстовете на Събора. Беше изтъкнато богодаруваното свидетелство на Събора и неговата ценност като предложение за живот в Христа и според Христа, като послание за свобода, вкоренена в Църквата.
Решенията на Критския събор послужиха като вдъхновение за съставянето на текста на Вселенската патриаршия „За живота на света. Социалният етос на Православната църква“, изготвен от комисия от богослови, определена от Светия и Свещен Синод, начело с преподобния архидякон на Вселенския престол проф. д-р Джон Хрисавгис. Както знаете, на настоящата конференция е посветено специално заседание на този текст.
Нашето Смирение във всички свои енциклики, празнични послания и официални слова се е обръщало към Критския събор и е препращало към неговите текстове. Освен това и в живота на Светата Христова Велика Църква, както и в православието по целия свят, през цялото десетилетие 2016–2026 г. присъстват дъхът и печатът на решенията на Светия и Велик събор — действително като „събор след Събора“. Благодарим и благославяме всички, които допринесоха за това присъствие и това свидетелство. Ще продължим да работим за по-нататъшното приемане, за по-систематичния богословски анализ и за по-широкото пастирско осмисляне и прилагане на решенията на Критския събор, както и за оценката на цялостното му дело.
В това усилие значителен принос ще има и неотдавнашното издание на актовете на Светия и Велик събор, което прави съборните текстове лесно достъпни. Актовете дават възможност на всеки, който проявява интерес, да открие богословската дълбочина и процеса на формиране на текстовете, както и да оцени труда на всички, допринесли за възможно най-сполучливото и богословски най-издържаното формулиране на съдържанието на всеки един от тях.
Изразяваме нашето Патриаршеско благоволение и заслужената си похвала към отговорните лица и неуморно трудилите се за подготовката на текста на Актовете от самото начало до предаването им за издаване: тогавашния Главен секретар на Светия и Свещен Синод, а днес Негово Високопреосвещенство Смирненския митрополит г-н Вартоломей, Високоуважаемия професор г-н Власий Фидас и нашата Първа патриаршеска канцелария, начело с Високоуважаемия архонт и професор г-н Константин Деликовстантис.
От сърце благодарим също на Негово Високопреосвещенство Фанарския митрополит г-н Агатангел, генерален директор на Апостолската служба на Църквата на Гърция, както и на неговите всеотдайни сътрудници за това успешно и благословено, полезно и необходимо издателско начинание.
Съборността е друго понятие за начина на осъществяване на църковния живот във вярност към Преданието на Истината. Богословието говори за „съборната природа“ на Църквата, за „съборната онтология на Църквата в целостта на нейното битие и живот“ (А. Шмеман, Мисията на Църквата в съвременния свят, изд. „Акритас“, Атина, 1983, с. 200 и 201). Целият живот на Църквата е „съборен“. Божественото богослужение, учението и проповедта, пастирското и общественото свидетелство в света изразяват съборната тъкан на Църквата. Съборността е начинът на съществуване и действие на Църквата, тя е нейният „етос“. От само себе си се разбира, че съборността не се изчерпва със свикването и провеждането на събори. Завършването на съборната работа като вътрешен институционален процес не означава изпълнение на съборното дело като основополагащо служение на Църквата. Прилагането на съборните решения в живота на Божия народ в света представлява важен аспект на съборното служение и изисква, наред със съборния дух, задълбочено познаване на областта на тяхното прилагане.
В този смисъл, когато говорим за „Перспективите“ на Светия и Велик събор след изтичането на първото десетилетие от неговото свикване, имаме предвид по-широкото осъществяване на църковния живот чрез приемането и осъвременяването на основни измерения на неговите решения в рамките на цялостното църковно дело, с непоколебимата увереност, че човеколюбиво промислящият за всичко Бог на нашите отци, Който насочи стъпките на православните към Светия и Велик събор и благослови неговото провеждане, ще укрепи и плодоносното осъществяване на съборното дело и ще насърчи сътрудничеството между Православните църкви и тяхното общо свидетелство в съвременния свят – за доброто на Неговия народ и за слава на Неговото пресвято име.
Жизненото свидетелство за спасението на човека в Христа, за обновлението на всичко и за очакването на есхатологичното Царство на Триединния Бог не може да бъде дадено от една „затворена“ и мрачна Православна църква. Делото на Църквата е застрашено както от крайностите на секуларизацията, така и от безплодната затвореност в себе си. Светилникът, поставен „под крина“, не свети. Никога в своя път в света затвореността не е изразявала автентично Църквата и никога не ѝ е била от полза, тъй като затвореността в себе си не представлява правилно разбиране на нейния характер „не от света“. Христовата Църква е „чудото на новото“ в света, тя е „освободителят“ на историята, а не нейният „противник“. Напълно уместно е казаното: „Православието е светлина и само онова, което е светлина, е православно“.
В духа на Критския събор свидетелството на Църквата трябва да бъде свидетелство за свобода. Христос е Освободителят, а Неговата Църква е движение и място на „живяна свобода“. Цялата истина за свободата се съдържа в осевата фраза на свети апостол Павел: „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго“ (Гал. 5:1).
Тя се живее в Църквата като свобода заедно с другия, като общение на лицата и като „истинстване в любов“. И евангелист Йоан поставя особен акцент върху истината като свобода и върху свободата като истина, която е Христос: „Ако вие пребъдете в Моето слово, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:31–32).
В живота на Църквата тайната на свободата се разкрива в цялата си екзистенциална и обществена дълбочина. Върховната свобода на християнина е „краят на правото“, доколкото то се отъждествява с „търсенето на своето“. Свободата в Христа е, както е било казано, „не само жертва на притежанието, но преди всичко на самото наше битие“. Христос отхвърля „трупането на съкровища за себе си“ от безумния богаташ (Лука 12:16–21), но и самооправдателното тщеславие на фарисея (Лука 18:9–14). Даруваната от Христа свобода е „новото вино“, което разкъсва „старите мехове“ (Мат. 9:17).
В нашата епоха – епоха на множество свободи – Църквата е явяване на онази свобода, която не е човешко постижение, а дар на Божията благодат, gratia gratis data; тя не е „притежание, а отношение“. Това е свобода, която окриля творческите сили на човека, разширява и укрепва неговото добро свидетелство в света и освобождава живота и делата му от белега на суетата.
В центъра на наследството на Светия и Велик събор стои грижата за младежта. Младите хора са призвани да се включат дейно в живота на Църквата, чиято сърцевина са вярата в Бога и любовта към ближния, към другия човек, към брата. Да бъдеш в Църквата означава да бъдеш заедно с другите – общение на взаимоотнотношения. „Новото“ е „общото“ – „обща свобода“, обща надежда за „общото царство“. Това е съвместно вървене с братята и съпътстване на Господа, според Неговите думи: „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). Христос, както пише свети Николай Кавасила, пръв и единствен „показа истинския човек, съвършен във всичко – в нравите, в живота и във всичко останало“ (Николай Кавасила, За живота в Христа, VI, PG 150, 680).
В Църквата новото поколение придобива правилния поглед към обществените процеси и културните развития, към смисъла на научния и технологичния прогрес и може да изгради своето бъдеще върху здрава основа. Ентусиазмът на младите, техният устрем и склонността им към действие се обогатяват с нови подбуди чрез участието им в живота на Църквата и придобиват нова посока и перспектива. Църквата предлага на младите „не просто „помощ“, а „истината“ на богочовешкия нов живот в Христа“. Съборните отци на Крит призовават младите „да осъзнаят, че са носители на многовековното и благословено Предание на Православната църква, но същевременно и негови продължители“, „смело да пазят и с устрем да развиват вечните ценности на Православието“ като „дейното изражение на бого- и човеколюбивия живот на Църквата в настоящето“ (Окръжно послание, § 8).
Високоуважаеми събрани участници,
Надяваме се и уповаваме на бъдещето, защото бъдещето е Самият Христос, Който е казал: „И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на века“ (Мат. 28:20). Православната Църква, с Божията помощ, ще остане непоколебимо вярна на Преданието на апостолите и отците, място на освещение и дух на славословие, служител на мира и помирението, общение на свободата на Божиите чеда, дейно свидетелство за свещеността на човешката личност и пазител на основните права на човека и на Божието „твърде добро“ творение.
Ние сме длъжни да се борим не само за да не бъде забравен приносът на Църквата към културата и прогреса, но и за да създава култура, да влияе творчески върху развитието на обществото, да отстоява и да предава ценности, изпълнени с любов към човека. В продължение на много векове Вселенската патриаршия служи от Константиновия град на Божия народ и ще продължи да прави това, по благодатта на Всемогъщия и Всемилостив Господ на всичко, непоколебима в своята историческа катедра. Тя ще свидетелства за Истината, за вярата, действаща чрез любов, и за неразочароващата надежда на вечния живот в едно световно общество, което забравя, че без обръщане към живия Бог и към духовните ценности не е способно не само да съхрани своя хуманистичен устрем, но дори да осигури собственото си оцеляване. Великата Христова Църква неотклонно е прилагала и прилага принципа, формулиран от Светия и Велик събор: „Това, че „нашето гражданство е на небесата“ (Фил. 3:20), не отменя, а укрепва нашето свидетелство в света“ (Окръжно послание, Преамбюл).
Скъпоценно наследство на Светия и Велик събор на Православната църква е практическото признаване на ролята на богословието при изработването на съборните текстове, в дейността на Събора и, в по-широк план, в живота на Църквата. Светият и Велик събор разкри силата на богословието като мощна ръка на Църквата – като „богословие в диалог“, което тълкува Евангелието на Истината пред лицето на знаменията на времената и дава християнско свидетелство в един непрестанно развиващ се, а днес и стремително променящ се свят. Богословието в диалог с културата по никакъв начин не означава приспособяване към духа на времето и уподобяване на света. В този смисъл критичното виждане, че отварянето на Православната църква към съвременния свят, както се очертава в текстовете на Критския събор, е едно „контролирано отваряне“, изразява съвсем ясно намерението на съборните отци по отношение на неусловното приемане на съвременната култура от страна на Православната църква.
Срещата със света, винаги при непоколебима вярност към Преданието на Истината, включва изследване на духа на времето, осъзнаване на неговите безизходици и положителни перспективи, както и познаване на културния контекст, в който Църквата възвестява Евангелието и нейното богословие своевременно тълкува истината на православната вяра.
В съответствие с духа на Светия и Велик събор православното богословие трябва твърдо да се противопоставя на фундаментализма – тази „проява на болнава религиозност“ (Окръжно послание, § 17), която подхранва нетърпимостта и насилието „в името на Бога“ и предоставя удобни аргументи на онези, които Го отричат. Отговор на фундаменталистките нагласи дава трезвият междурелигиозен диалог, който, както се отбелязва в Посланието на Светия и Велик събор, „допринася съществено за утвърждаването на взаимното доверие, мира и помирението. Маслото на религиозния опит трябва да се използва за лекуване на рани, а не за разпалване на огъня на военните конфликти“ (§ 4).
Самият живот на Църквата представлява дейно опровержение на неподобаващите отъждествявания и изопачаванията на нейното учение, независимо дали те се разпространяват вътре в нейното пространство, или извън него. Показателно е, че възгледи, които представят Православната църква като поначало отрицателно настроена към диалога с останалия християнски свят и безразлична към срещата със съвременната култура, като по същество затворена в себе си и етноцентрична, се изразяват от едни като похвала за вярност към отеческите предания и като проява на истински православен дух, а от други – с критична насоченост, с цел да бъде заклеймена уж господстващата според тях в Православието затвореност („музейна Църква“). Доказателство за това е определянето на Светия и Велик събор на Православната църква от фундаменталистки среди сред нас като „икуменически“, както и твърдението на външни критици, че Критският събор не се е осмелил да вземе необходимите решения пред лицето на острите съвременни предизвикателства.
Значим призив към богословието съдържа и текстът „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“. Православната църква не е била само значим фактор в Икуменическото движение, но и един от неговите основатели. И днес звучат думите на блаженопочившия отец Георги Флоровски: „Трагедията на разделението е най-големият и най-същественият проблем в историята на християнството“ (о. Г. Флоровски, Библия, Църква, Предание, Солун 2018, с. 34). „Въпреки отчужденията и особеностите си християнският Изток и Запад принадлежат органично, заедно, към единството на християнството“ (с. 33).
Както подчертава и Критският събор, по въпроса за възстановяването на християнското единство Православната църква има особена компетентност и мисия като живо присъствие на едно неразкъсано Предание в богословската мисъл и богослужението. Тя представлява, както добавя отец Георги Флоровски, „не някакво определено, „особено“ предание, а Преданието на вековете, Преданието на неразделената Църква“ (пак там, с. 34).
И по въпроса за междухристиянските диалози богословската работа изисква неуморен духовен труд, изучаване, но и вътрешна ангажираност, доколкото тя никога не е безучастно информиране за Православното Предание, което, както би казал блаженопочившият Пергамски митрополит Йоан Зизиулас, не съдържа „археологически съкровища, които принадлежат на архив или музей“ (Й. Зизиулас, Пергамски митрополит, „Православната църква и третото хилядолетие“, в: Ст. Фотиу (съст.), Приемането на другия. Православни духовни ценности и модерност, Атина 2009, с. 121). Пергамският митрополит добавя, че „няма догмат на нашата Църква, който да няма какво да каже за действителните проблеми на човека“ (пак там).
Целият път към Светия и Велик събор на Православната църква показа, че тълкуването на нашето Предание поставя големи изисквания пред богословието. Постигнатото през почти шестте десетилетия на подготовка за Събора, записано в актовете на Предсъборните всеправославни конференции, в актовете на Критския събор и в неговите текстове, е резултат не само от систематичен и усърден богословски труд, но и от вярност към Преданието на Православието, чувствителност към човека и непоколебима увереност в значението на православното свидетелство за земния му живот и вечната му участ. С основание е казано, че „нито Преданието на Църквата е архив от готови отговори, нито съвременният човек е лесно достъпен“.
В този дух, като благодарим на всички вас за присъствието ви на тази международна юбилейна конференция и като призоваваме върху докладчиците и върху цялото наше събрание просветлението и благодатта на Пресветия Дух, Който всичко събира и съставя в едно и устроява институцията на Църквата, обявяваме конференцията за открита и ви благодарим за вниманието и търпението!
Източник: Ecumenical Patriarchate
