Християнство.бгНа 29 септмеври (понеделник) в присъствието на главите на пет православни църкви и президента на Република Гърция беше открита научната конференция за 100 години списание „Теология“, издавано от Светия Синод на Гръцката църква. На откриването присъстваха Вселенският патриарх Вартоломей; Българският патриарх Даниил; Атинският архиепископ Йероним; Кипърският архиепископ Георги; Албанският архиепископ Йоан, както и много други йерарси.
На конференцията Вселенският патриарх Вартоломей отправи встъпително слово към организаторите на конференцията, участниците и присъстващите. Наред с други важние моменти, патриархът подчерта, че целта на теологията е да предаде евангелското послание непокътнато. Той добави, че използването на възможностите, предлагани от културата, е индикация за жизнеността на теологията. Публикуваме словото на патриарх Вартоломей, произнесено на откриването на Международната конференция в Солун:
Встъпително слово на Негово Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей на Втората международна научна конференция на списание „Теология“, свикана от Светия Синод на Пресветата Църква на Гърция,
на тема: „Православното богословие и ‘онтологията’ на технологията: антропологически, политически, икономически, социални и културни последици“ (Солун, 29 септември 2025 г.)
Ваше Превъзходителство, г-н Президент на Република Гърция,
Негово Блаженство Архиепископ на Атина и цяла Гърция, г-н Йероним, председател на Организационния комитет на конференцията,
Ваши Блаженства, Братя, Предстоятели на Православните Църкви,
Ваше Светейшество и Преосвещени Братя Йерарси,
Ваши Превъзходителства и уважаеми представители на властите,
Уважаеми архонти,
Ваше Превъзходителство, господин Ректор,
Уважаеми декани, президенти, професори, скъпи студенти,
Най-уважаеми делегати,
Уважаеми гости,
Списанието „Теология“, световноизвестният научен орган на Светия синод на Пресветата църква на Гърция, навлезе преди две години във втория си век живот и донесе със себе си наследство, което се оказа модел за богословска работа през 20-ти век: богословското свидетелство на великите Отци на Църквата, едно църковно-диалогично богословие, което свързва вярата с живота, винаги насочено към съвременния човек, с отвореност към културата и без защитни или страхови синдроми.
От особен интерес е, че Отците на Първия Вселенски събор в Никея, чиято 1700-годишнина Църквата отбелязва тази година, въпреки учението на Арий, което представлява „рязко елинизиране на християнството“, са въвели философските термини „същност“ и „омоусиос“ в Символа на вярата, без страх да обвържат учението в елинистични ментални схеми. Философската терминология тук е функционирала като удобно средство за изразяване на църковния опит.
В срещата с всяка култура целта на богословието е „да предаде посланието на Евангелието непокътнато, цялостно, неизкривено; и да го представи чрез най-превъзходните средства за комуникация, които една културна среда може да осигури“. Използването на възможностите, предоставяни от културата, е знак за жизнеността и динамизма на богословието. Уместността и отговорността на богословието да формулира истината на Евангелието в историческия момент не противоречи на универсалността и вечния характер на евангелското слово. Въпросът винаги е не това, а как – начинът на уместност. Смело и категорично заявяваме, че общо взето защитната позиция на Православната църква към цивилизацията, сякаш всички развития на епохата са насочени срещу нея, не съответства на духа на Православието и на мисията на Църквата в света. Затвореното, мрачно и безплътно Православие е светилник „под слънцето“.
След това идва окопаването на Църквата, изолацията ѝ от цивилизацията и свиването ѝ „в малкото остатъци от истинското Православие“. Истинското, меко казано! Свидетелството на Църквата „в света“, нейната секуларизация, не означава непременно „секуларизация“ за самата Църква. Всички учения, животът на Църквата, Божествената литургия и нейният етос съдържат и изразяват жизненоважни истини за човешкото съществуване, за земния живот и неговата вечна перспектива.
Днес Църквата и нейното богословие се намират пред условия, формирани предимно от удивителните развития в областта на технологиите. Блаженият митрополит Йоан Пергамски отбелязва, че това, което за Отците на Църквата е била гръцката философия, т.е. светът, с който тогава е трябвало да се занимава богословието, „за днешното Православие е галопиращата техническа цивилизация на нашата епоха“[1].
Уверени сме, че експертните презентации ще осветлят важни измерения и аспекти от срещата между православното богословие и „онтологията на технологията“, „същността на технологията“, както би казал философът Мартин Хайдегер, която според него „не съвпада с технологията“[2]. Поздравяваме Организационния комитет за избора на тази изключително подходяща тема.
Несъмнено впечатляващото развитие на технологиите променя и дълбоко влияе на живота ни. Никога в миналото човечеството не е преживявало за толкова кратък период толкова радикални промени в начина на живот на хората и обществата, както в нашата епоха. Както беше казано, абсолютното господство на технологиите, „технополисът“[3], задушава други форми на култура, преформулира функциите на политиката, етиката, религията, образованието, изкуството и има каталитичен ефект върху социалните ни отношения, личния ни живот и психиката ни. Характерно е, че се говори за началото на нова „аксиална ера“ в историята на човечеството.
През последните години станахме свидетели на разпространението и обхвата на „изкуствения интелект“, който се смята за върховно постижение на технологичния прогрес. Приложенията му обхващат всички области на човешкия живот. Дори се твърди, че сега трябва да говорим за периода „преди изкуствения интелект“ и „след него“ в хода на цивилизацията.
Никой разумен ум не може напълно да оспори ползите от науката и технологиите. Неоспоримо е обаче и това, че науката, въпреки мнението, че „би било заблуда да вярваме, че можем да намерим другаде това, което тя не може да ни даде“[4], не може да предложи отговори и решения на големите екзистенциални и социални проблеми, които измъчват човечеството – насилие, несправедливост, религиозен фундаментализъм, безизходицата на човешките отношения и най-вече „върховният враг“ – смъртта. Отговори на тези проблеми обаче се предлагат от други сили, на първо място религиозната вяра. Сигурно е, че наред с науката и технологиите, съвременната „суперсила“, бъдещето на човечеството е свързано с духовната „велика сила“ – религията. Без позоваване на религията не бихме могли да разберем миналото, да анализираме съвременната ситуация, да си представим бъдещето и да придадем смисъл на съществуването си.
Що се отнася до наличието на религии, нашата епоха се характеризира с едновременната поява на две тенденции: завръщането им на преден план в историята и появата на изкривявания на религиозния феномен, които не само променят автентичния израз на религиозната вяра, но и заплашват мира и сътрудничеството между народите. Такъв феномен е религиозният фундаментализъм, който се ражда от страх, несигурност и неспособност за творческо справяне с бързите промени и предизвикателства на съвременната епоха и няма връзка с автентичния опит на вярата.
Съвременните технологични постижения и разработки не отменят това, което знаем за човека и conditio humana. Въпреки „чудесата на науката“, а и днес „екзистенциалните противоречия“ на човека, пропастта между небето и земята и дилемите на свободата остават. Човечеството не е самоочевидно; то винаги ще бъде застрашено, винаги ще се преодолява чрез лична борба и самотрансцендентиране. Човекът продължава да търси автентичен смисъл на живота, ценности, да философства, да се вдъхновява от красотата, да се вслушва в гласа на небето.
Технологичната цивилизация е динамичен опит на човека да отговори на централния въпрос: „Какво е човекът?“ В бъдеще търсенето на нови отговори ще продължи, отвъд постигнатото от човека като homo technologicus. Никоя цивилизация не представлява окончателно решение на човешката загадка, никоя не създава земен рай за човека. Цивилизациите са двусмислени, защото техният създател е и остава „най-лошото“ от съществата. Управлението на постиженията на цивилизацията е по-сложно и трудно от тяхното производство. Сега правилно се изразява загриженост, че научният прогрес не е допринесъл съществено за укрепването на нравственото чувство на човека, който, въпреки че знае, продължава да действа сякаш не знае. Забравяме, че прилагането на неопрометеевския „технологичен императив“, който изисква да произвеждаме всичко, което е технически възможно, независимо от последствията за човека и творението, не допринася за прогреса. Истинският прогрес се постига не само чрез действията ни, но и чрез това, което отговорно не правим.
Уважаемо събрание,
Православната църква и нейното богословие ще продължат да се интересуват от научните разработки, от културата и цивилизациите, от социалните събития и историческите условия, в които се развива
животът на вярващите. Напреженията между християнската идентичност и съвременния живот трябва да се разглеждат като възможност за творческа среща, подчертавайки актуалността на християнското Евангелие и принципите и истините на православната традиция, жизненоважни за човека и света. Интровертността никога не е била от полза за Църквата и нейната свещена мисия. Тя е отклонение от духа на Отците, а не връщане към него.
Особено ни радва ангажираността на православното богословие с технологиите. В тази среща вярата и науката не участват като противници, а като сътрудници и партньори в служба на човека. Възгледът за неизбежен сблъсък между вярата и науката произтича от неразбиране на същността и целта на тези две велики духовни сили. В техния диалог се разкрива истината, че човешката личност винаги е „повече от това, което науката може да схване“, и че подходът към човека като божествено творение, по образ и подобие Божие, придава на съществуването му най-високата възможна стойност. Отричането на „Трансцендентното“ води до постепенно намаляване на уважението към човека, а забравата за „религиозната мистерия“ отслабва чувството за достойнство на човешката личност.
Нямаме съмнение, че списание „Теология“ ще остане барометър на богословските развития, че в рамките на глобалния „технополис“ ще представлява „културата на личността“, „икуменическата просторност“ на „диалектическата теология“, която ще продължи да освобождава творчески сили в християнския свят, ще подкрепя междухристиянския подход, ще подчертава социалното измерение на църковния етос и ще функционира като средство за предаване на гласа на гръкоезичната теология към света – глас, отразяващ духа на Отците, не като препратка към миналото, а като „свидетел“ на правилната вяра, която винаги е жива в Църквата, която, както пише блаженият отец Георги Флоровски, „е постоянният свидетел на Христос, гаранцията и откровението на Неговата победа и слава“[5].
След тези мисли и чувства, изразявайки искрената благодарност към нашите модератори за почетната покана, обявяваме началото на настоящата Международна научна конференция и, желаейки ѝ плодотворна и успешна работа във всяко отношение, прославяме чудното име на Бога на мъдростта и любовта, Който винаги обсипва Своя народ с богатствата на Небесните Си дарове и благословения.
Христос е сред нас!
[1] Ἰ. Ζηζιούλα, «Ἡ Ὀρθοδοξία σήμερα», Εὐθύνη 180 (Δεκ. 1986), σ. 582
[2] M. Heidegger, «Die Frage nach der Technik», εἰς τό ἔργον: M. Heidegger, Vorträge und Aufsätze I, ἐκδ. Neske, Pfullingen 1967, σ. 5.
[3] Βλ. N. Postman, Τεχνοπώλιο, Ἡ ὑποταγή τοῦ πολιτισμοῦ στήν τεχνολογία, μτφρ. Κ. Μεταξᾶ, ἐκδ. Καστανιώτη, Ἀθήνα 1999.
[4] S. Freud, Τό μέλλον μιᾶς αὐταπάτης, μτφρ. Θ. Παπακωνσταντίνου, ἐκδ. Γκοβόστη, Ἀθήνα χ.χρ., σ. 81.
[5] π. Γ. Φλωρόφσκυ, Τό σῶμα τοῦ ζῶντος Χριστοῦ. Μιά ὀρθόδοξη ἑρμηνεία τῆς Ἐκκλησίας, μτφρ. Ἰ. Κ. Παπαδοπούλου, ἐκδ. Ἁρμός, Ἀθήνα 1999, σ. 20.
