Християнство.бг
Сергей Чапнин
На територията на храма „Свети Георги“ в подмосковското Нахабино1 тържествено бе открит и – кой би се съмнявал! – благословен и поръсен със светена вода – паметник на „падналите воини“. В телеграм канала на епархийския архиерей паметникът е наречен „символ на духовната връзка между поколенията“.
Както обикновено, на церемонията присъстваха представители на църковната и светската власт, енориаши и православни скаути. В официалния наратив прозвуча призив за почитане на „защитниците на Отечеството“, а в емоционалните реакции на вярващите се появи още един мотив – паметникът като утеха за онези, чиито близки са изчезнали безследно, и сега има място, където може „да се дойде, да се помолиш, да поплачеш за близък човек“.
Архиепископът на Одинцово и Красногорск Тома (Мосолов) лично пристигна в Нахабино, за да оглави „тържествата“. В краткото официално съобщение се подчертава, че той „възнесъл специална молитва за Света Рус“. След началото на руската агресия тази фраза се превърна в ритуален елемент на всяко изявление, в което трябва да се демонстрира идеологическа вярност към патриарх Кирил и режима на Путин. Архиепископ Тома показва, че и той, и духовенството в неговата епархия правят това леко и непринудено.
В рая с пистолет и граната
Историята с паметника започва преди няколко месеца. Популярният православен блогър и едновременно предстоятел на храма в Нахабино, свещеник Павел Островски, разказва така:
„Идеята за паметник на падналите воини ми дойде, след като през есента на миналата година загина мой приятел по време на специалната операция. За съжаление, тялото му остана на бойното поле. Не успяхме да го погребем нормално – и така се появи желанието да направим този паметник. Идеята е, че сам Христос идва и упокоява нашите приятели, близки и роднини, които са загинали на война. Много мои познати загинаха, много роднини на нашите енориаши също.“
По думите на Островски, идеята е негова, а реализирането – дело на младата художничка Кристина Соколова:
„Воинът е някъде на земята, в полето — и Христос идва и го възкресява.“
Описание, което заслужава внимание, защото както идеята, така и композицията пораждат сериозни богословски въпроси. Очевидно е, че за основа е взет добре разпознаваем фрагмент от иконата „Слизането в ада“: възкръсналият Христос протяга ръка и извежда — на някои византийски икони буквално „издърпва“ — от ада Адам, Ева и другите праведници, олицетворяващи спасеното човечество.
Островски си „играе“ с този образ и предприема радикално преосмисляне на иконографията: Ева вече не му е нужна, той я премахва, а Адам вдясно от Спасителя се превръща в руски войник.
Но Христос явно не извежда войника от бездната – това би било политически некоректно, защото руските войници не могат да бъдат в ада. Войникът твърдо стои на земята, несъмнено окупираната украинска земя.
На пояса му ясно се виждат пистолет и граната – детайл, който говори много. Православният свещеник-блогър очевидно няма съмнение, че руският войник е „особен“ и може да влезе в рая не само с шлем и бронежилетка, но и с оръжие.
Коленичилата поза на войника вероятно би трябвало да показва покорност пред Христос и готовност да следва Неговата воля. Но въоръжението му поставя под съмнение това – то говори не за любов и себеотрицание, а за готовност за насилие и убийство. Да, пистолетът не е в ръката, а в кобура, но множеството престъпления, извършени от руските военни, пораждат тежкия въпрос: как именно е използвал оръжието си този „воин“ в земния си живот?
В долния десен ъгъл на композицията има малко животно, напомнящо агне. Вероятно трябва да символизира жертвоготовността на войника, но понеже художничката явно не е силна в изобразяването на животни, образът е двусмислен — нещо между агне и куче. И как да не си спомним думите на Спасителя: „Не давайте светинята на псетата“ (Мат. 7:6).
Сакрализация на насилието
В основата на композицията стоят думите: „Днес възкръсвам с Теб, Възкръсналия“, а надписът върху арката гласи: „Защото от смърт към живот и от земята към небето Христос Бог преведе нас, които Му пеем победна песен“.
Това ясно поставя паметника в пасхален контекст.
Но тук е нужна важна уговорка: Павел Островски съзнателно манипулира символиката – той драстично стеснява кръга на спасените. Ако Христос държи не Адам – праотеца на човечеството, а руски войник в съвременна униформа, то всеобщото възкресение на праведниците се заменя с „професионално“ възкресение на окупатори и сакрализация на империята. Псевдобогословската идея, че смъртта за империята води към вечен живот, е ерес. А именно това изобразява новият паметник.
Изглежда, паметникът е създаден като буквална илюстрация на думите на патриарх Кирил, че всеки войник, загинал на бойното поле, получава от „официалната църква“ опрощение на греховете.
Нито архиереят, нито настоятелят на храма, нито останалите присъстващи ги смущава фактът, че зад това „значимо духовно събитие“ стои остра етична и богословска дилема. Подобни паметници, издигнати на църковна територия и включващи образа на Христос, неизбежно се превръщат в инструмент за героизация на окупаторите и оправдание на насилието, включително спрямо мирното население.
От гледна точка на пропагандата образът на „падналия воин“ е безупречен: той обхваща всички загинали и самият факт на смъртта отменя нуждата от нравствена оценка — защото „всеки паднал е достоен за памет“.
Но християнската традиция е различна: тя няма нищо общо с култа към войната и смъртта (не ми казвайте, че паметникът в Нахабино не е за това), а с молитвата за прошка, милост и Божие утешение за всички страдащи и невинни жертви — независимо дали са военни или цивилни. За жертвите, а не за убийците.
Православният храм е пространство на покаяние и примирение, а не инструмент за оправдание на нови вълни от насилие или за идеологическа мобилизация в името на „свещена война“ за империята.
Когато чиновници от Московската патриаршия в свещен сан освещават подобни паметници, това изглежда като изпълнение на държавна поръчка за сакрализация на паметта за абстрактни „защитници на Отечеството“. Още по-печално е, че това се прави искрено, „от сърце“. Така в норма влизат практики, които пряко противоречат на Евангелието: свещените образи се превръщат в маска, а църковните ритуали лесно се приспособяват да оправдаят политически решения, изопачавайки смисъла на християнското отношение към страданието и смъртта.
Самите православни храмове в Русия все по-често се използват като инструменти за колективно забравяне на причините за войната, нейните последици и преди всичко — болката и трагедията на реалните хора в Украйна, повечето от които също са православни. Това не може да бъде прието — нужен е пределно честен разговор: за какво точно „паднаха“ руските войници на територията на чужда страна? Заслужава ли си да се гордеем с „духовната връзка между поколенията“, ако тази връзка е основана на нещо, което пряко противоречи на Евангелието?
–––––––––––––––––––
Източник: Moscow Times
- Нахабино (на руски: Нахабино) е селище от градски тип в Красногорски район, Московска област, ↩︎
