Меню Затваряне

Социалните медии са заменили здравата комуникация лице в лице

Архим. Павел Пападопулос

Архим. Павел Пападопулос

В епохата, в която живеем, имаме толкова много начини за комуникация, както никога досега. Но докато имаме всички инструменти и средства да комуникираме с другите, за съжаление както никога досега общението ни с ближния е сведено до минимум.

Нашата съвременна изолация ни показва, че в крайна сметка комуникацията е въпрос не на „средства“, а на човешко сърце и жизнено отношение.

Всеки казва какво иска без да слуша, без да дискутира, без да изследва мнението на другите.

Занимаваме се с живота на другите от любопитство, а не от загриженост, за да осъждаме и не за да помогнем, а за да принизим,  и никога – за да похвалим.

Всички срещу всички, в една невероятна война на коментари и лайкове.

Вместо всички тези съвременни средства да ни съединяват, за съжаление ни разделят на лагери. Естествено, не са виновни средствата. Виновен е начинът, по който ги използваме – егоцентричен и изкривен като сърцето ни.

Социалните медии са заменили здравата комуникация лице в лице. И това не е прогрес.

Нужно е да преразгледаме употребата на всички тези средства, така че като лица и като общество да напреднем духовно, цивилизационно, социално.

Реалният живот е там навън, а не тук вътре. Не трябва да забравяме това. Колкото и чувствителни да изглеждаме по различни теми в социалните медии, това няма стойност, ако в живота си проявяваме безразличие.

Лицемерието и крайностите царят в интернет. И човек разбира това, когато види очи в очи: реалността на обществото, където, докато осъжда с постинги и коментари различни поведения, в  крайна сметка не се променя.

Въпросът е да променим начина на мислене в живота си, а не начинът, по който се появяваме в социалните медии със стратегията да придобием повече лайкове и последователи.

Днес хората са в самота както никога досега. Самота, за която и те самите са отговорни, но и егоцентричният и утилитарен подход към всекидневието.

Кое е решението? Да се помирим първо със себе си, с покаяние и смирение. Тогава ще се помирим и с другите. Тогава ще можем да общуваме автентично с всички без комплекси и несигурности.

Бъди благ с другите и въобще в живота си. Опитвай се да не бъдеш в тежест, да не предаваш на другите смут и объркване, дори когато преживяваш тези неща в живота си.

Голяма добродетел е да останеш благ и спокоен в отношенията си с другите, когато в твоите лични въпроси съществува напрежение и объркване.

Помни, че не другите са ти виновни, ако ти не можеш да решиш някой твой личен въпрос.

Естествено, блажен е онзи, който има поне един човек, с който може да сподели своите тревоги и въобще това, през което преминава, за да облекчи товара, който носи.

Добре е обаче да се опитваме с разсъдителност и себесдържане да не повлияваме на околните с нашето лошо настроение, защото – за съжаление – това поведение е егоистично. Върху олтара на нашето облекчение жертваме спокойствието и мира на другите.

Нека се опитаме нашето присъствие да бъде благо.

Нежно като пух, като милувката, която не предизвиква болка в другите.

Ако вместо пух нашето присъствие стане твърдо като камък, тогава рано или късно ще раним, но и ще се нараним.

Нужно е  внимание в това, какво споделяме с другите, как го споделяме и кога го споделяме.

Не е хубаво да страдаме, но със сигурност не е по-хубаво да караме и другите да страдат.

Лично го разбрах и затова го казвам и повтарям, че колкото и добър да си, колкото и благо разположение да имаш, колкото и да имаш вяра, колкото и да ходиш на църква и да пазиш Божия закон, колкото и да живееш просто и с разсъдителност, няма да имаш тази полза за  душата си, която би имал, ако другият дойде – след като Бог го допусне – и по възможно най-лошия начин те онеправдае, принизи, пренебрегне, предаде, обвини и причини ти болка.

В онези моменти ще видиш в крайна сметка доколко си отхвърлил великата идея за твоето аз, доколкото си умъртвил твоето его, доколко си отворил сърцето си за Христос.

Това не е добро само по себе си за душата ти, а ти помага да видиш твоя егоизъм, да се покаеш и да се смириш.

В онзи час на уязвяване (под каквато и да е форма), ще трябва да видиш движението на сърцето си. Смущаваш се? Нервираш се? „Убил“ си другия в теб? Тогава трябва да разбереш, че още не си поставил началото. Християнският живот не е просто пазене на някакви нравствени правила и църковни „закони“, а означава чрез аскетиката, която Църквата ни дава, да се съблечем от нашия егоизъм, да спрем да се самооправдаваме, да престанем да гледаме другия като враг. Може другият да е съгрешил спрямо нас. Това е възможност e да се смирим. Другият може да е говорил рязко и принизително. Той не е наш враг. Болен е. Да не влагаме лош помисъл за него.  Нека го видим като брат, който се нуждае от любов и приемане.

Понякога идват хора на изповед, готови да подлудеят от помисли срещу някои, които са се отнесли с тях жестоко, със злоба и [липса на] емпатия. И това става не защото е толкова голяма неправдата, която са претърпели (и която може и да е голяма), а най-вече защото се отнасят егоистично към  неправдата.

Големият Онеправдан на историята е Иисус, но въпреки това Той не престанал да е Христос за всеки, дори и за Неговите разпинатели. Той е нашият пример.

И точно това е нашата борба.

Да кажа и това: много пъти вземаме нещата много насериозно и не оставяме дума да ни кажат, дори и нашите близки. Веднага се сърдим. Това говори за коравосърдечие, скованост на любовта. Понякога е нужно отпускане, едно „благо безчувствие“, както казваше преп. Паисий Светогорец.

——–

Превод: Константин Константинов

Posted in Беседи

Вижте още:

error: Content is protected !!