Ани Вълева
„Социалното учение в православното богословие. Два вида социална дейност на Църквата“
Предпоставки и причина за социалната дейност на Църквата са обществените проблеми. Този свят в зло лежи и Църквата никога не е имала дилеми по отношение на това. Идеално общество, общество без обществени проблеми, никога не е съществувало, нито ще съществува в рамките на историята. Докато смъртта не бъде окончателно победена, злото и злите по един или друг начин, в зависимост от историческия момент, ще упражняват тиранията си над човешкия род. Симпатията към угнетените, към нуждаещите се е една от основните характеристики на Църквата.
Сам Христос се отъждествява с тях и ни завещава като основен критерий на спасението принципа: ако сме сторили нещо на един от по – малките, Нему сме го сторили. Гладните, жадните, бедните, болните, вдовиците, сираците, онези в тъмниците, с една дума всички, които по различни причини са нуждаещи се, винаги са били предмет на особена грижа на Църквата като общност. От християнска гледна точка не може да се оправдае положението едни да имат изобилно, а други да обедняват в най – нужното. Така милосърдната дейност, благотворителната работа се проявява като като същностен белег на Църквата и като същностен белег на живота на всеки член на Църквата през цялата история.
Не искам да губя време и да изброявам многото, известни на всички, примери за милосърдна работа от първата християнска община в Йерусалим до ден днешен. В своята първа енциклика Deus caritas est папа Бенедикт XVI удачно припомня случая с император Юлиян Отстъпник от IV век, който във всичко е бил маниакален христомразец, но завиждал на християните за усърдието в милосърдието и само в това е искал да ги надмине. Съвременната социална държава, която наистина в онова време понася големи удари, възниква на основите на християнската солидарност към нуждаещите се.
Поради всички тези причини ми се струва, че доколкото присъства в обществото, обременено с тежки обществени проблеми, поместната Църква трябва да бъде припозната от същото това общество и по своята милосърдна работа. Макар да са налице значими резултати и завидна дейност както на официалния благотворителен фонд на Сръбската църква „Човеколюбие“, така и на отделни епархии самостоятелно, това съвсем не е достатъчно.
Предпоставка за по-бързо развитие на дяконийното служение е преодоляването на психологическите бариери, възникнали в следствие на отрицателното обществено движение през втората половина на XX век, че ние сме бедна Църква, която сама има нужда от помощ. Това според мен е грешна позиция. Никога в историята, а и днес, не е имало значение количеството богатство, а това как то се разпределя и как да бъдат включени нуждаещите се. И това не трябва да се отнася към сферата на добрата воля, а на дълга. Позволете ми да припомня няколко свещени канона, които говорят именно за това. Апостолско 41 -во правило гласи:
„Заповядваме епископът да има власт над църковните неща. Защото, ако му трябва да повери драгоценните човешки души, далеч повече трябва да се разпорежда с нещата, така че по негова власт всичко да се управлява, и чрез презвитерите и дяконите да раздава на нуждаещите се със страх Божий и с всяко благочестие…“
Или, също така, 59 -то апостолско правило:
„Ако епископ или презвитер, когато някой от клириците е в нужда, ако не му предостави каквото му е нужно. нека бъде отлъчен; ако продължи така, нека бъде низвергнат като убиец на брата си.“
( Правила на св. Православна Църква )
В своите тълкувания и Зонара, и Валсамон наричат църковната собственост τα πτωχικά – сирашка, с което задължават Църквата да помага на нуждаещите се. В по-нататъшното развитие на дяконийното служение е важно да се стимулира доброволческата работа и колкото се може по-широко да се ангажират всички християни, естествено по мярата, която тяхното свободно време позволява. Самото предлагане на помощ и непосредствения контакт с тези, които са в неволя, предполагат да им предлагаме не само вещи, което може да накърни тяхното достойнство, но и самите себе си, създавайки и заздравявайки по такъв начин общението.
И наред с несъмненото значение на милосърдната работа, тя все пак има ограничен обхват. По този път не можем да се сблъскаме с всички социални проблеми, а само с непосредствените и най-очевидните. Много от обществените проблеми, също толкова важни за живота на хората, се преодоляват посредством по-различен и по-сложен подход действия. Като пример за такива съвременни социални проблеми могат да се посочат безработицата, различните форми на дискриминация, наркоманията, бежанците и разселените лица, проблемът с третата възраст, насилието в семейството, национализмът и шовинизмът, проблемът с националните малцинства.
Самото споменаване на даден проблем вече може да предизвика недоумение и да постави въпроса: Нима Църквата ще се занимава с решаването на тези проблеми? Отговорът на този въпрос не винаги е лесен, но тези проблеми имат и своето богословско измерение и във всеки случай – измерението на нарушеността на междучовешките отношения и измерението на страданието на някои обществени групи или индивиди. В такъв случай, защо когато се организират за решаването на даден созиален проблем християните – тъкмо защото са християни и тъкмо като християни – не могат да дадат своя разпознаваем принос?
Следващият въпрос би могъл да бъде: нима държавата не е отговорна за решаването на тези проблеми? Такъв въпрос е отражение на наследството на един предшестващ комунистически период, когато държавата определяше всичко и подчиняваше всичко на себе си. За нас този период приключи и все по-ясно ще се формира обществената сфера или гражданският сектор, в който индивидите или различните обществени групи самостоятелно ще поемат инициативи и взаимно ще си сътрудничат при сблъскването с някакъв проблем, който засяга тях или някого, с когото те се солидаризират.
Така стигаме до основния принцип на социалното учение, на социалната етика и на обществената дейност на Църквата. Социалните проблеми възникват като резултат от мирогледа, интересите и дейността на много хора в обществото. Тяхното решаване също така предполага участието на много хора, които се намират в диалог и които си съдействат.
След принципа на диалога и съдействието и по повод сблъскването с конкретните проблеми, които засягат определени лица, православните богослови могат да осъществят плодотворно сътрудничество със заинтересовани колеги от други области, с които други факултети в рамките на различни вече съществуващи програми. По този начин и християните и самата Църква в своята институционална форма, могат да си сътрудничат с много обществени фактори заради помощта за застрашените. Но това организирано сблъскване със социалните проблеми включва сериозна научна работа и много сериозно прилагане метода на социологически анализ. Причината е проста: това са сложни проблеми и само добра воля без по-задълбочен анализ на проблема няма да допринесе за тяхното решаване.
Ако искаме да дадем схема на обществената дейност на Църквата за решаването на социалните проблеми, тя в най-общ вид ще изглежда така:
1. Констатиране на социалния проблем. Това обикновено не представлява голяма трудност и Църквата и отделни нейни институции много пъти са посочвали, давали свое мнение и са изразявали симпатия към застрашените от някакъв социален проблем. Като членове на Църквата обаче ние най-често смятаме, че с това нашата работа е приключила, а тя всъщност дори не е започнала, защото истинската обществена дейност на Църквата с осъществява едва с последващите стъпки.
2. Това е преди всичко сериозният научен социологически анализ: кои фактори, отношения, убеждения, мирогледи, интереси, навици подхранват този социален проблем и не позволяват преодоляването му? Това е теоретичното осветляване на проблема, което предлага неочаквани възможности за съдействие със сътрудници в различни направления и области. Напомням за един един известен пример за такава дейност на Вселенската патриаршия по проблема за екологичната катастрофа.
„Въз основа на социологическия анализ трябва след това да се предприемат конкретни възможни действия, които могат да решат или поне да облекчат съществуващия социален проблем. Необходимо е по- нататъшно сътрудничество и програми и въз основа на минимум съгласие с колкото се може по- голям брой обществени фактори и индивиди с цел общи действия, които някога може да завършат успешно. а някога – неуспешно. Това обикновено са продължителни процеси и те не могат да се решат. Това обикновено са продължителни процеси и те не могат да се решат изведнъж, защото водят до промяна на обществената парадигма. Затова е важно между християните и въобще в обществото да се култивира трайна чувствителност към обществените проблеми.
Така изложената схема на сблъскване със социалните проблеми не означава, че Църквата трябва да участва във всички стъпки, нито пък че трябва да има водеща роля във всичко. Понякога е достатъчно тя само да забележи проблема, понякога и да инициира, да поддържа или сама да проведе социологическия анализ на проблема, а понякога да инициира и подтиква християните към съдействие с другите да участват в различни видове дейности, чрез които се преодолява даден социален проблем. Само, чрез участието във всички посочени фази ние можем да кажем, че Църквата по организиран начин чрез своите членове е трайно активна в обществото.
В разглеждането на всички тези аспекти от голяма помощ може да бъде Компедиумът на социалното учение на Римокатолическата църква, защото той съдържа основните християнски принципи, но и сбит социологически анализ на отделни обществени въпроси. Естествено Компедиумът не съдържа самата реализация, защото това все пак се отнася към самите нас, но то ще бъде от голяма полза за всички, които страдат заедно със страдащите.
Откъсите са от книгата на протойерей Зоран Кръстич „Църквата и духът на времето“, В. Търново, Синтагма, 2016.
