Ренета Трифонова
Социалната етика на Църквата винаги е имала две страни. От една страна тя обхваща разглеждането и разрешаването на проблеми от социално естество, при това не само на християните, но и на всички хора. От друга страна, мястото, където Църквата може да бъде най-полезна в своята мисия в света, е именно социалната сфера, защото тя засяга не само проблемите, на които хората търсят решение, но и служението като отношение към човешката личност и нейната уникалност. Православната църква винаги е гледала на социалните проблеми като част от общата вътрешна и външна мисия за спасението на човека, ръководейки се от Евангелието и от служението на ближния, което Самият Христос е показал и е предал на учениците Си. Иисус Христос не е имал някакво специално отношение към определена група от хора с техните проблеми; за Него всички нуждаещи се и живеещи в периферията на тогавашното общество са били „отрудени и обременени“.[1]
Като Негово Тяло, в отношението си към човека Църквата следва все същия този принцип за устройването на неговото спасение – водена преди всичко от Божията любов, тя се грижи за цялостния човек чрез опита си да му помогне по пътя към неговото усъвършенстване и богоуподобяване. Това се случва в пространството на Църквата, която не е социална или каквато и да било подобна система, а богочовешка общност, тайнствено устройваща спасението и обновяването на света.[2]
Социалната несправедливост, войните, робството, експлоатацията – всички несъвършенства на земния живот могат да бъдат променени, когато човекът бъде подпомогнат в своето усъвършенстване по Божи образ, а общуването и грижата за него да бъде осъществявана не само на социално равнище, а на друго и по-високо – на онтологично равнище. В случай че Църквата не бъде водена от приоритета на личността в социалната си мисия, тя не би могла да я осъществи успешно. Доброто може да се извърши от човека и в най-неблагоприятните условия, и в най-несправедливите социални структури, а злото да бъде вършено дори в най-успешно структурираните социални институции под предлог, че се въздава справедливост.[3] Затова социалната мисия на Църквата се определя „… от християнския възглед за достойнството на човека като богоподобно същество и свободна личност и от съзнанието за неговите естествени и ненакърними права, дадени му от Бога“[4].
Българската богословска традиция отделя достатъчно място на социалната мисия на Църквата като важна част от външната и вътрешна мисия, а също и като основен дял в християнската етика, свързан преди всичко с любовта към човека и грижата за него. Това ни задължава да обърнем внимание на социалните възгледи на проф. Ганчо Пашев и проф. Иван Панчовски – основни представители на християнската етика в България през ХХ век, посветили част от своите изследвания на социалната мисия на Църквата.
1. Социалните възгледи на проф. Ганчо Пашев[5]
Проф. Ганчо Стефанов Пашев (1885-1962) се явява основоположник на катедрата по Нравствено богословие на Богословския факултет в София още с неговото създаване.
Роден е в семейство на православен свещеник, завършва богословското си образование в Киевската духовна академия, специализира в Сорбоната и поддържа тесни контакти с руските емигрантски кръгове зад граница. След завръщането си в България работи като учител в различни градове на страната, а след откриването на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1923 г.) става основател на Катедрата по нравствено богословие. Участвал е, като редактор и като автор, в редица църковни издания и списания, сред които сп. Народен пастир, а през 1922-1923 г. издава и първите си сериозни научно-богословски съчинения: Цел и смисъл на живота (Пловдив, 1922 г.) и Основите на нравствеността (София, 1923 г.).[6]
Проф. д-р Ганчо Пашев е богослов с богато творчество и потенциал, а позицията, която заема в Богословския факултет и преподавателската му дейност му предоставят възможност за по-голяма и широкообемна работа от академичен и църковно-обществен характер. Той преподава нравствено богословие и етически системи, но е автор на изследвания и в областта на християнската социология, в която развива своя концепция на социално учение, основано върху християнската нравственост. Интересува се още от теми като нравствените основи на обществения живот и етичната държава, служението на ближния, а успоредно с основните теми на нравственото богословие, развива и социалните теми като подход към индивидуалната християнска нравственост.[7]
Проф. Пашев създава своя богословска система, която е основана върху руското нравствено богословие от онова време. Заедно с това той събира, обработва и подготвя за отпечатване събраните съчинения на Търновския митрополит Климент (Друмев), сътрудничи със Софийския митрополит (и бъдещ Български екзарх) Стефан, публикува свои научни изследвания в периодични издания в България и християнски издания в Париж през 30-те години на ХХ в., близък е с представителите на руската емиграция в Париж (в областта на християнската педагогика например работи заедно с проф. прот. Василий Зенковски).[8] Проф. Ганчо Пашев е първият преподавател от православен богословски факултет, който е поканен през 1943 г. да изнесе лекция в Католическия университет на Загреб.[9]
1.1. Възгледите на митрополит Климент Друмев за „нравственото общество“ като основа на „етичната държава“
Освен, че придобива магистърска степен по педагогика и се интересува от социалната етика, от учителстването си младият богослов придобива опит относно духовното и материално състояние на своите сънародници и за обществените нагласи след Освобождението на България от османско владичество. Състоянието на нашата църковна действителност той съпоставя със същата в Русия, където е завършил средното и висшето си образование. Още в началото на своята учителско-богословска дейност той започва с изследване на възгледите на митр. Климент (Друмев), като пише статия за десетгодишнината от неговата кончина – Обществено-политическите въззрения на Търновския митрополит Климент Браницкий (Друмев) (1911 г.).
Това, което вероятно му прави впечатление, са възгледите на митр. Климент за семейството, чиято основа е любовта, семейното възпитание на децата и тяхната привързаност към родителите като основа на изграждането на едно християнско общество, в което посредством привързаността на децата към семейството, да се възпитава привързаността им и към отечеството.[10] Също в семейството да се създава и нравствената чистота на човека, която – за да бъде трайна – трябва да се основава върху религията.[11]
Проф. Пашев пише още изследвания за митр. Климент, които имат социален характер и насоченост: Възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения (1946 г.), където авторът е събрал впечатленията и анализите си във връзка със социалните и етични възгледи на митр. Климент, и Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) (принос към началата на християнската социология) (1947 г.). В последното изследване проф. Пашев обръща внимание на възгледите на митрополита, които се отнасят до свободата на съвестта и силата на вярата, върху които според него трябва да се крепи едно общество. За да се предпази от религиозния фанатизъм и външното насилие, това общество трябва да има обединяващ религиозен култ: „Преди, в дълбока древност, обществата са се крепели повече върху силата на вярата. Поради това, че външното насилие е било средството да се държат в подчинение покорените народи, ние виждаме нетрайност на създадените по тоя път и с тия средства държави. Когато пък вярата се е явявала спояващ елемент и чрез нея се е достигало духовното единство на народа или поне външна, обрядна еднаквост; когато религиозният култ е бил общ и обединяващ, тогава и обществеността е била по-трайна“, пише той.[12]
Някои от идеите и възгледите на този наш духовник могат да бъдат открити при проф. Пашев и в Етичната държава. Такива са, например: отношението към човека в обществото и в държавата като към личност; превръщането на семейното възпитание в общонародно дело; общите норми на възпитанието като едно следващо ниво на народно възпитание, основано върху истината, любовта и нравствената свобода[13]; нататък – възгледите на митр. Климент за семейното възпитание, за ролята на бащата и майката в него, за отношенията на членовете на семейството като личности един към друг, за обществеността – като продукт на тези отношения, невъзможността на личността да съществува без обществото, личността като необходимо условие за възникване на обществото[14] – всичко това представлява интерес за проф. Пашев като педагог и богослов. Възгледът, например, на митр. Климент за ценността на човешката личност, лежаща в основите на обществото, Ганчо Пашев влага в Етичната държава.[15] Основен и може би централен възглед на митр. Климент, който също се открива във възгледите и на проф. Ганчо Пашев е признаването на правата и свободите на всеки човек в обществото като личност, призвана към богоподобие: „И така, първият момент на обществеността, се явява отношението на личността, към подобните на себе си личности. Тези отношения се определят от съзнанието за ценността на отделната личност и признаването на нейните права и свободи като право на образ и подобие Божие. Това е нормата на добре устроената общественост“.[16] Духовникът доразвива този християнски възглед – той смята, че ако едно общество не е идеално, това означава, че то се крепи на егоизъм и на материални интереси, затова естествената норма за него е то да бъде нравствено.[17]
Възгледите на митр. Климент (Друмев) за „нравственото общество“ са в основата и на трите глави на Етичната държава: 1) Нравственото начало е в основата на държавата; 2) Нравственото начало е в основата на всички опити за обществено и държавно преустройство; 3) Нравственото начало и българската държава. Също като митр. Климент проф. Пашев смята, че едно общество може и трябва да бъде нравствено, т.е. личностите да изпълняват към обществото своя дълг, както е формиран от възпитанието в семейството. На друго място проф. Пашев споменава дори за възгледа на митр. Климент, според който в основата на личния и обществен живот трябва да се вложи нравствения закон, по силата на който свързаните в дадено общество чрез „нравствените връзки“ могат да са способни „да жертват личното за полза на общото“.[18]
На много места в Етичната държава[19] проф. Ганчо Пашев с дълбоко уважение цитира възгледите на духовника, който „… поставя в основата на личния, обществения и държавния живот нравственото начало, но не изолирано, а всякога ослонено и вдъхновено от вярата, от религиозното чувство и съзнание“.[20] Той подробно излага възгледа на митр. Климент за „закона за Божията правда“, тълкувайки го по следния начин: „доброто докарва добро, а злото непременно докарва зло за тези, които го правят“.[21]
1.2. Законът за Божията правда и религиозните основи на обществото
В Идеята за спасението и нейната нравствена страна (1931), проф. Пашев поддържа противоположния възглед – че човекът се спасява не заради Божията правда, а заради Божията любов, като не споделя този „Закон за Божията правда“, и е категоричен в своите доводи. В труда си за митр. Климент обаче той не подлага този закон на критичен анализ, макар винаги да е критикувал юридизма в неговите форми.
Може да се предположи, че проф. Пашев възприема и този възглед на българския митрополит, който, макар да засяга обществената нравственост, трябва да се тълкува в контекста на идеята за религиозните основи на обществото, т.е. Законът за Божията правда да представлява основата на едно общество. Формулиран така обаче, този възглед обуславя наследствена обремененост заради злото и стоварва своята строгост за греховете на хората върху техните деца,[22] а в християнството винаги първенстващ е бил принципът на икономѝята и любовта към човека заради неговото спасение и преображение.
В тази християнска общественост, във връзка с която проф. Ганчо Пашев пише своя анализ на възгледите на митр. Климент (Друмев), човекът е личност. Той е духовно-нравствено същество, което е сътворено по образ и подобие Божие[23], „… поради което нравственото развитие, трябва да води до съвършенство“[24]. Ако отделните човеци запазят своята „индивидуална духовно-нравствена независимост“, то и народът ще запази своята народна индивидуалност[25] – идея, която обвързва индивидуалната нравственост на човека с неговата народност.
1.3. Нравственият идеал за съвършенство като обществен идеал
Друг възглед на митр. Климент, който се среща в това изследване и не е опроверган като несъстоятелен от проф. Пашев, е, че нравственият идеал за съвършенство свързва човека с ближните като подобни нему същества, затова той е обществен идеал, а не само личен.[26] Тази идея стои близо до идеята за служението на ближния, но в основата ѝ не е вложен кинонийният контекст на това служение, а нравственият идеал за лично самоусъвършенстване, от който се очаква да придобие обществен характер.
Когато издава Нравственото учение на Иисуса Христа (1932 г.), проф. Пашев също засяга темата за нравствеността на обществото и в държавата. В това свое изследване той разглежда Личността на Христос като основа не само на общата нравственост, но в частност и на индивидуалната такава. Тук той започва да развива нравствения дискурс в социалната етика, според който дори държавата трябва да се стреми да подготвя добри хора, които, освен вътрешните, ще съградят и външните форми на отношенията помежду си: „Добрият, издигнат, прероден и стремящ се към съвършенство човек – ето тоя материал, от който може да бъде изградено и доброто, идеалното общество или държава. Поради това първата и най-съществена задача на строителството е да се подготвят добри хора“. Очиствайки се от греховете и недостатъците, хората ще намерят най-добрия начин за устройването на своето обществено и държавно устройство“.[27] Същият възглед проф. Пашев защитава и в друго свое изследване за социалния въпрос.[28]
Пашев смята, че държавата трябва да има етичен статус[29] и предлага нравствено учение, което да обхване всички слоеве на обществото и да даде отражение върху нравствеността на всички българи. Според него в основата на нашето общество трябва да бъде вложен нравствен закон, който – освен, че е основан върху нравственото учение на Христос, – трябва да изтръгне човека от „ноктите на греха“,[30] т.е. той предлага дори държавата да бъде изградена върху християнските нравствени начала, откъдето може да се достигне съгласувано взаимодействие между църквата и държавата като историческа предпоставка за осъществяване на Царството Божие на земята.[31] Според него: „… чрез възпитание ще се подготвят идващите поколения тъй, че да не изпитват върху себе си потискащото положение на тоталитарната държава и да не носят в душите си тоя „бацил“ на разделението и разложението, който е свойствен за индивидуализма“.[32] Така според Пашев ще се създаде „нов човек“ в „нова държава“, макар той да предупреждава, че те ще бъдат изтъкани от нравствени противоречия, в случай че се отклонят от християнските нравствени начала,[33] и ще имат „нови идеали“.[34]
Този нравствен дискурс проф. Пашев засяга и в излезлия през 1939 г. първи том на своя труд Православно-християнско учение за нравствеността (Нравствено богословие), където доразвива христологическите основи на нравствеността в нравствен и социален аспект, и където от формална и материална страна нравствеността е актуализирана в Лицето на Христос.[35] Пашев отдава приоритет на личността в обществото – това е съответстващият възглед, засвидетелстван в Преданието на Църквата и застъпен в православното богословие – защото личността на човека е тази, която върши добро или зло и носи отговорността за избора между двете, а не безличната социална или държавна институция. Тук обаче се сблъскваме с проблема за свободата – човекът влиза в Църквата, като пространство и кинония, по свободната си воля; той е странник в света и не живее свободата в пълнота, а се подчинява на властта, както и на смъртта.[36] Пашев отбелязва тази важна особеност за свободата – че държавата държи на доброволната жертва на личността, която по своя воля се лишава от свободата си и жертва живота за общото, народа и държавата.[37]
От друга страна обаче държавата и обществото не са тъждествени. Държавата съществува като институция, за да служи на обществото, само че държавната власт винаги може да отиде отвъд границите си и да придобие тоталитарен характер, поради склонността към обожествяване на кесаря – това може да се прояви както при монархията, така и при демокрацията или тоталитаризма (комунизма).[38]
1.4. Възгледът на проф. Ганчо Пашев за държавата като „религиозна ценност“
В Етичната държава проф. Пашев влага и още една идея, която по един или друг начин преминава през цялото изследване: „Религиозният елемент в душата на човека го свързва с държавата и я прави религиозна ценност, издига я, боготвори я и тъй подпомага, от една страна развитието на неговия личен живот, а от друга – като сетнина от съвкупност на много усилия, и за развитието на самата държава“.[39] Възможно е този му възглед да се е появил по време на обучението му в Русия и да се е задълбочил по-късно, при съпоставянето на българската и руската действителност, за което пишат и проф. Димитър Ст. Киров и доц. Костадин Нушев, разглеждайки социалните възгледи на проф. Ганчо Пашев.[40]
В контекста на времето и историческата обстановка този възглед на проф. Пашев за държавата като „религиозна ценност“ може би е допустим, предвид състоянието на българското общество след Освобождението. Той е несъвместим обаче с дискурса на евангелската етика, тъй като Христос ограничава кесаря и неговата власт в рамките на света, т.е. държавата и властта имат светски характер – това не отрича тяхната относителна ценност за земния живот на човека, но тази ценност е условна. Властта не може да се християнизира, както и смъртта, защото Христос стои над нея и Той освобождава както от властта, така и от смъртта.[41] Освен това идеята за „религиозната ценност“ на държавата е утопична, тъй като държавата няма за цел да възпитава общество от религиозни хора, а да се погрижи за благоденствието и сигурността на гражданите или поданиците си.
Религиозният елемент винаги носи известна несигурност и опасност от подмяна тогава, когато държавата е поставена пред лесната възможност да се опита да заеме мястото на Църквата, за да придаде трансцендентен смисъл и значение на своята власт. Такава подмяна води до ограничаване на свободата на човека, до тоталитаризъм, възможно е дори в някои държави да доведе и до „нравствена полиция“.[42]
Възгледът на проф. Пашев за изграждането на идеално общество от добри хора също не кореспондира с целта на човешкия живот, тъй като християнинът се съчетава със Самия Христос и целта му не е да стане добър гражданин, а да се богоуподоби: „Постигането на тази цел става не чрез съобразяване с естественото или позитивното право, а чрез пазене на заповедите, които превъзхождат всяко право“. Християните „… се подчиняват на определени закони и със своя живот побеждават законите“.[43]
1.5. Социалната политика на БПЦ, отношението към другите и „идейното разделение“ сред българите
През 1933 г., за десетгодишнината от основаването на Богословския факултет на СУ, проф. Пашев произнася реч, в която очертава социалната политика на Българската православна църква[44] и отношението към другите. В тази реч той засяга грижата за малцинствата, за бедните слоеве от населението, проблема с неустановените отношения между църква и държава, за труда и частната собственост (в който според него има известен егоизъм заради желанието за притежание). Според него Църквата може да разясни този въпрос като очертае нравствените му граници с християнския възглед, че Бог е собственик, а човекът е временен притежател и владее тази собственост, за да може да я обработва и тя да бъде в полза и на другите на принципа: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“ (Мат. 19:21).[45]
В речта си проф. Пашев набляга на въпроса за болшевизма и разяснява разликите между неговите социални идеи (включително относно частната собственост) и помощта, която може да окаже църквата, за да разреши проблема с нахранването на гладните: „…ако не се забравя, че ключът на въпроса е в учението на Иисуса Христа – Църквата би могла да предложи своите средства“.[46] Според него българите са били повлияни от идеите на социализма, тъй като живеят бедно и очакват, че осъществяването на тези идеи ще им донесе някаква справедливост.[47] И Пашев предлага църквата да създава условия за работа сред такива среди, които се нуждаят от нея, за да осъществи на дело Закона за Божията правда.
С тревога ученият отбелязва, че българите нямат общ идеал; че сред тях съществува „страшно идейно разделение“ и Българската православна църква е тази, която може да помогне то да бъде преодоляно и хората да бъдат насочени към реализирането на една действителна християнска общественост.[48] От съдържанието на речта се разбира, че Ганчо Пашев се е интересувал истински от живота на своите сънародници и от социалната несправедливост, в която те живеят, от материалното им благосъстояние, което винаги е било важен, дори жизненоважен проблем за Църквата. В тази реч се четат идеите за социалния въпрос, които той излага подробно още в Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа (1928 г.) и които доразвива в Нравственото учение на Иисуса Христа (1932 г.). Тъй като Царството Божие започва още от земния, за да продължи във вечния живот, през 1935 г. проф. Пашев развива идеята за Царството Божие във втората част на своето едноименно изследване, в която разглежда значението на формирането на тази идея за личния, обществения и държавния живот, и за формирането на обществените институции.[49]
Този нравствен дискурс по отношение на социалната политика на Църквата проф. Пашев запазва и в бъдещите си изследвания в Етичната държава (1938 г.), както и в Собствеността в светлината на християнската нравственост (1940 г.), където отново анализира въпроса за притежанието на християнина и доброто използване на собствеността, така че да не пречи на човека в неговото самоусъвършенстване; за богатството и бедността; за нравствената стойност на тази човешка необходимост, която обаче може и да погуби човека, ако не бъде използвана правилно. В този труд Пашев дава и исторически сведения за живота на християните в различните периоди от историята на Църквата, както и мнението на нейните отци по тази тема.
Заключението, че „да владееш собственост и то за задоволяване само на своите собствени интереси е нещо чуждо, далечно и противоречиво на Христовия дух и на Христовата любов“,[50] кореспондира с нравствената оценка, която християнинът трябва да дава на своя труд и собственост, за да не пречат те на неговото спасение и да не властват над волята му. Затова в текста е цитирано и мнението на известния руски богослов проф. Маркелин Олесницки, който се е занимавал с темата за собствеността от християнска гледна точка.
1.6. Социалният въпрос и служението на ближния
По отношение на социалния живот на християните проф. Пашев се е стремил да бъде възможно най-близо до светоотеческата традиция и да бъде от полза за съвременниците си – от цялото изследване проличава, че той живо се интересува от социалните процеси в света и наистина пише поради необходимостта наболелите въпроси да бъдат изяснени на сънародниците му с възпитателна и образователна цел. Тези теми са кореспондирали и с обстановката не само в света, но и в България по това време, както я описва той в началните страници на „Нравственото учение на Иисуса Христа“.[51]
В по-късното си изследване „Служението на ближния като основен принцип на християнския живот“ (1956 г.), от нравствения дискурс проф. Пашев достига до идеята за човека като абсолютна ценност: „Човекът е абсолютна ценност, а творческият му труд е негово разкритие по пътя на развитието и съвършенството“.[52] Той смята, че човекът трябва да живее в строй, основан върху нравствеността – строй, в който няма класова борба, несправедливост, експлоатация, и който е основан на принципа на служението на другите.[53] В това свое изследване проф. Ганчо Пашев развива и идеята за положението на жената в обществото, нейното образование и социален статут, засяга и статута на безправните, които в едно „свято общество“, както го нарича той, са равни с господарите си пред Бога, а господарят, началникът е слуга на ближния си, по образеца на Иисус Христос. В тази „нова християнска общественост“ началникът е като баща, който се грижи за своите деца. Той трябва „да служи на подчинените си, да полага грижи за тяхната закрила, за тяхното добро“.[54] На този принцип на доброто и нравственото проф. Пашев изгражда цялото си изследване за служението на ближния, както и в исторически план, с примери от различни периоди от църковната история за устройството на християнските общества в Източната и в Западната църква.
Възгледите на проф. Ганчо Пашев за нравствените начала на едно общество, заложени в общественото устройство на дадена държава, която е религиозна ценност, е възглед за общество, в което господарите са слуги на своите подчинени и всичко това вършат от добро желание и по своя воля. Това е основата, върху която проф. Пашев изгражда своята социална етика. Изследванията му в областта на социално-нравствената проблематика са многопластови, с образователна и възпитателна цел, не само предвид новите икономически, социални и политически условия, в които се е намирала България след Освобождението, но и поради тревожните световни събития и ширещата се сред населението идеология на комунизма и болшевизма, срещу която българският богослов неведнъж пише и която опровергава от християнска гледна точка.[55]
2. Социалните възгледи на проф. Иван Панчовски
Проф. Иван Георгиев Панчовски (1913-1987) е български богослов и учен със сериозни приноси в областта на нравственото богословие, но и на етическите и религиозно-философските изследвания. Той наследява проф. Пашев и неговото дело, но работи не само в областта на християнската етика, а и на психологията на религията, на педагогиката, на апологетиката, на християнската социология и др.[56]
Проф. Панчовски завършва Пловдивската духовна семинария (1932 г.) и Богословския факултет на СУ (1936 г.), а специализира в университета в Йена, Германия, където защитава докторат по философия (1940 г.).[57] След завръщането си от чужбина е учител в Първа мъжка гимназия в София. Първите си богословски текстове на актуални теми публикува в списанията Духовна култура (София) и Братско слово (Пловдив). Пише в областта на християнската религиозна философия, а през 1943 г. издава и първия си сериозен труд (актуален и днес) – Психология на религията.[58] Занимава се и с въпросите на християнската нравственост и с психология на религията. Иван Панчовски се проявява и като добър християнски апологет в трите подраздела на апологетиката – апология на вярата, апология на религията и апология на християнството, но през 1944 г. получава възможност да работи в областта на нравственото богословие.[59]
Практически времето на неговото зряло творчество се разполага почти изцяло в десетилетията на тоталитарния и богоборчески комунистически режим, когато Богословският факултет е изваден от структурата на СУ (през 1951 г.) и обособен като Духовна академия, подведомствена на Св. Синод на БПЦ, подготовката за което започва още през 1948 г. През 1949 г., заедно с други преподаватели от Богословския факултет, завършили в Германия, Иван Панчовски е интерниран със семейството си извън София, като някои от книгите му са конфискувани заради съдържащата се в тях критика срещу комунистическата идеология. Заклеймен е като антикомунистически автор и е включен в обща разработка на Държавна сигурност заедно с други свои колеги като „буржоазен мислител“.[60]
Макар и недолюбван от държавната власт обаче, с талант и трудолюбие успява да напише и издаде многобройните си изследвания: съставя учебник за Софийска духовна семинария (1955 г., в съавторство), пише „Въведение в нравственото богословие“ (1958 г.) и „Методология на нравственото богословие“ (1962 г.) – ценно изследване върху принципите на нравственото богословие като наука, както и редица статии, студии, монографии и др.
Проф. Иван Панчовски продължава социално-нравствената проблематика на своя предшественик проф. Ганчо Пашев, като я доразвива и включва статии за християнските възгледи на избрани отци на Църквата. Сред тях са възгледи на бл. Августин и св. Василий Велики и особено на св. Йоан Златоуст – по отношение на християнското семейство[61] и на служението на християнина[62], за положението на жената в обществото[63] и децата[64], за съвременния човек и отношението му към вечните ценности на Евангелието[65], за християнската любов към ближния[66]. Някои социални теми той разглежда чрез философски размисли за състоянието на модерния човек чрез вечните въпроси за смисъла на живота, смъртта, болестите, нещастието, личната полза, егоизма и вижданията върху „висшето благо“, които влияят на социалните процеси и човешкия живот. И при него тези вечни дилеми са представени през нравствения дискурс – подобно на социално-нравствената проблематика при проф. Пашев.[67]
В Православна християнска етика (1955 г.) обаче, където проф. Иван Панчовски участва като съавтор и съставител, възгледът за отношението на християните към държавата и държавното устройство е различен от този на проф. Пашев. Там изрично е посочено, че държавният живот се гради върху Божия нравствен закон, който определя отношенията между хората, но тези отношения са в сферата на правото, което по съдържанието си обхваща най-нисшата област на нравствения закон, и авторите изрично са уточнили, че правото не бива да се отъждествява с нравствеността.[68] Тук изцяло отсъства възгледът за „етичната държава“ като религиозна ценност, основана на „нравствени начала“, а отношението към държавното устройство следва идеята за връзката на правото с вярата в Бога и с Божията правда, като правото „съдържа в себе си онзи минимум нравственост, без който не може да започне и да се развива в широта и висота никакъв по-висш нравствен живот“.[69]
В последната част на „Православна християнска етика“ е засегната и социално-нравствената проблематика под наименованието: „Християнски длъжности към обществото“. Анализът включва християнското семейство, християнското учение за обществото, отношението на християнина към държавата, към войната и мира, към християнските ценности и църковното общество, към Царството Божие и социалната справедливост.[70] Социално-нравствената проблематика на тази етика засяга общностното разбиране за Църквата по-скоро чрез разбирането за християнството като „дълбоко социално“ общество, което живее в братско единство на всички хора.[71]
2.1. Служението на ближния като „съзидателен принцип“ за благополучието на целия свят
В други свои изследвания и трудове, проф. Панчовски развива идеята за социалното служение, но не само като призвание на християните вътре в църковната общност, а и в национален, регионален и световен мащаб – на принципа на служението на ближния като „съзидателен принцип“ за благополучието на целия свят.[72] Социалното служение той разгръща до въпросите за опазването на мира в света и разоръжаването, до екологичните проблеми, човешките права и свободи и др. под. социални проблеми, които са с общочовешки характер и са извън еклисиологичната и литургична перспектива на църковната общност.[73] Перспективата на дяконийното енорийско служение тук засяга по-скоро служението на християнина на своя народ и на обществото „… за материалното и културно издигане на народа си, за неговия всестранен подем и прогрес чрез високо патриотично съзнание, … във всички сфери на народния живот – служене чрез молитва и чрез дела в изпълнение на нравствения и обществен, на гражданския и патриотичен дълг в най-обикновените условия на живота“.[74]
В друга своя статия проф. Иван Панчовски поставя идеята за стремежа към Царството Божие като стремеж не само към самоусъвършестване и богоуподобяване, а също така и като напредък и подвиг в любовта, с „вечно прогресивния характер на Христовото учение“. Това е възглед за стремежа към социална справедливост – като част от стремежа за нравственото съвършенство на човека.[75]
2.2. Идеята на проф. Иван Панчовски за социалност и общностност в богочовешкия организъм на Църквата
За проф. Панчовски вярата има своята социална ценност, тъй като религията по своята природа е социална – тя е живо отношение и общение на човека с абсолютното начало и висшето единство – Бога,[76] при което „… единството и общността на хората придобиват в религията най-реален, пълен и завършен вид“.[77]
Проф. Иван Панчовски е съгласен с проф. Ганчо Пашев, че не само всяка религия е дълбоко социална, но още и всяка истинска социалност винаги е дълбоко религиозна.[78] Включвайки в социалната тематика отношението религия-нравственост, той разглежда най-вече онтологично-социалната страна на религията, особено в една вероизповедна общност – общата вяра, общата молитва, излизането от индивидуалната затвореност, което може да се случи най-успешно в една общност от вярващи. Проф. Панчовски слага знак за равенство между социалност и общностност в богочовешкия организъм на Църквата, в която „… религиозната връзка между човеците е по-силна и по-трайна от всички други връзки“, и в която „… християните образуват едно тяло, един организъм, на което Иисус Христос е глава“[79]. Особено подходящ тук е и примерът, който той дава от светоотеческата литература – в контекста на любовта към Бога и ближните.[80]
***
Изследванията на проф. Ганчо Пашев и проф. Иван Панчовски в областта на социално-нравствената проблематика са многопластови, с образователна и възпитателна цел и обхващат и отразяват както икономическите, социални и политически условия, в които се е намирала България в периодите на тяхната научна дейност, така и някои от тревожните световни събития. Проф. Ганчо Пашев, например, неведнъж пише срещу ширещата се сред населението идеология на комунизма и болшевизма, която опровергава от християнска гледна точка.[81] Може да се твърди обаче, че социалната му етика в някои негови изследвания, за които вече споменахме, следва неписаното правило, според което, ако християнската етика се раздели на области, които се систематизират самостоятелно, тя може да бъде фрагментирана.[82] Основната причина обаче е, че социалната проблематика е сложна и многопластова – от една страна, вярата на човека и неговата религиозност е непосредствено свързана с неговата социалност, а връзката на човека с Бога определя отношенията му с ближния.[83] От друга страна, целите на християнската етика са не да прави човека добър, а да му помага „… да се усъвършенства като личност по Божий образ; да го ръководи към Царството Божие, което Христос е явил в света“[84]. Тези цели коренно се различават от целите и функциите на държавата и нейното отношение към живота на човека. Проф. Ганчо Пашев разглежда обществото като общност от личности, което е в основата и на социалното служение в християнството, но в християнския свят човекът съществува като член на Църквата, която е богочовешка общност и общност на обожението.[85] При проф. Пашев този еклисиологичен дискурс е „изместен“ от неговата идея за държавата като религиозна ценност с етичен статус, от която се очаква да възпитава добри хора. В основата на тези негови идеи са възприетите възгледи на митрополит Климент Друмев за религиозните основи на обществото и за нравствения идеал като обществен идеал. В социалната етика обаче не бива да се отхвърля усилието да се свидетелства за Христос чрез Църквата и нейното есхатологично очакване, като се възприемат политически, социални и други средства – по този начин социалната етика се отчуждава от личностната етика и духовния живот, и има опасност да се превърне в секуларизирана социална наука.[86] Поради това позицията на богословието на Православната църква в тази връзка е, че социалната етика съществува като част от духовния живот и методологически се ограничава до справедливостта, докато християнската етика винаги е била действена на принципа на любовта[87], който включва и отношението към враговете.[88] Този принцип не кореспондира с възгледа на митр. Климент (Друмев) относно Закона за Божията правда в едно нравствено общество, който проф. Ганчо Пашев разглежда в своята социално-нравствена проблематика. Целта и задачата на християнската етика е не да устройва някакъв по-справедлив свят, а да преобразява света, да го обновява и да допринася за спасението на човека.
Източник: сп. „Християнство и култура“, бр. 3 (190)/2024
[1] „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:58).
[2] Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2. С.: Омофор, 2013, с. 370.
[3] Пак там, с. 367-368.
[4] Киров, Д., Нушев, К. Социалната мисия на Българската православна църква. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2007, с. 167.
[5] Социалните си възгледи проф. Ганчо Пашев развива главно в следните свои изследвания: Обществено-политическите въззрения на Търновския митрополит Климент Браницки (В. Друмев) от 1911 г.; Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа (1928 г.); Нравственото учение на Иисуса Христа (1932 г.); Съвременните социални задачи на Българската православна църква (1933 г.); Царството Божие (1935 г.); Етичната държава (1938 г.); Собствеността в светлината на християнската нравственост (1940 г.); Нравствените основи на обществеността, ч. 1-2 (1941 г.); Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) от 1947 г.; Служението на ближния като основен принцип на християнския живот (1956 г.).
[6] Нушев, К. Лицата на богословието в България – проф. Ганчо Пашев (Проф. Ганчо Пашев и неговото църковно-академично дело за изграждане на православното християнско учение за нравствеността в българската богословска наука) – В: Добротолюбие [https://dobrotoliubie.com/2022/11/25/лицата-на-богословието-в-българия-про-2].
[7] Киров, Д., Нушев К. Социалната мисия …, с. 105.
[8] Нушев, К. Лицата на богословието в България – проф. Ганчо Пашев…
[9] Владиков, Н. Отношенията църква-общество в богословското творчество на проф. протопрезвитер Стефан Цанков и проф. Ганчо Пашев, Велико Търново, 2019 г. (дисертационен труд), с. 19.
[10] Пашев, Г. Обществено-политическите въззрения на Търновския митрополит Климент Браницкий (Друмев). С., 1911, с. 4.
[11] Пак там, с. 5.
[12]Пашев, Г. Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) (принос към началата на християнската социология). С., 1947, с. 18.
[13] Пашев, Г. Обществено-политическите въззрения…, с. 6.
[14] Пак там, с. 7.
[15] Пашев, Г. Етичната държава. // ГСУ-Бф, т. XV, 1937-1938, С., 1938, с. 10-11. „Като обусловят процеса на оформянето на живота на хората в държавата, тия, присъщи тям начала, укрепват и се развиват именно при и в държавата. И ако е необходима аналогия, която, наистина, не покрива напълно понятието държава, но сочи на нейната вътрешна същина, ние бихме могли да я намерим в понятието лице, личност, с която най-високо се характеризира човек“.
[16] Пашев, Г. Обществено-политическите въззрения…, с. 8.
[17] Пак там, с. 10.
[18] Пашев, Г. Християнската общественост според възгледите…, с. 23.
[19] Пашев, Г. Етичната държава, с. 65, 66, 67.
[20] Пак там, с. 65-66. „И ако трябва да се подири основата и жизнения център на всичко това, което се явява като идеал и като план на действие в делото на гражданското възпитание на рода и в устройството на държавата – ние не можем да я намерим било в мирогледа, било в творчеството, било в обществено-политическата дейност на м. Климента извън християнската нравственост. Както в своята по-раншна художествена, научна и педагогическа дейност, тъй и сега той поставя в основата на личния, обществения и държавния живот нравственото начало, но не изолирано, а всякога ослонено и вдъхновено от вярата, от религиозното чувство и съзнание. У еп. Климента това е неотстранимо съчетание на вяра и нравственост и само в тяхната съгласувана съчетаност може да се гради животът. Поради това у него и за него българската държава и българската църква са тясно сплетени и съществено необходими една за друга, неделими по вътрешна родствена връзка една от друга. А това именно тъй тясно съчетание на държава и църква е извор, от една страна на нравствени сили и ценности, а от друга – основание за целокупното и неделимо свързване на българския народ в едно духовно национално цяло в тия тежки исторически моменти, когато той не е обединен в едно политическо цяло. Екстериториалността на българската православна църква е туй мощно духовно-нравствено и външно правно крило, което прибира под себе си, за да ги съгрее и ръководи, всички чеда на българския народ, духовно хранилище на най-високите негови идеали, както и на неговото минало – основа за бъдеще творческо развитие“.
[21] Пашев, Г. Християнската общественост според възгледите…, с. 29. Вж. също с. 26, 27, 28, където Пашев описва нравственото основание на този закон.
[22] Пак там, с. 30. „От историята можем да установим, че строгостта на Закона за Божията правда често постига не тези, които са виновни, които са причинявали злото, а съвсем неповинни хора. За грешките на дедите, прадедите или бащите страдат синовете, потомците, които нямат никаква вина“.
[23] Пак там, с. 71. В основата на естествените начала на нравствеността е поставен човекът като „Образ и Подобие Божие“. Пак там Ганчо Пашев определя митр. Климент като основоположник на християнската социология.
[24] Пак там, с. 44.
[25] Пак там, с. 55.
[26] Пак там, с. 73.
[27] Пашев, Г. Нравственото учение на Иисуса Христа, С.: Придворна печатница, 1932, с. 107.
[28] Пашев, Г. Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа. С., 1928, с. 191-192. „От само себе си следва, че основата върху която Иисус Христос гради социалното устройство на живота в неговата цялост и пълнота, е вътрешна, духовна, а не външна, формална. Трябва подготвяне на вътрешни, душевни преврати и прераждания, за да дадат те, по също такъв вътрешен път, и израз на външните отношения. Трябва да се създадат добри хора, за да могат да се изградят добри обществени отношения. По пътя на това постепенно превъзпитание и осъществяване на идеала, като помощни, възпитаващи средства и фактори на въздействия върху живота, и като средства за премахване на резките отличия, неравенства и неправди в живота се явява милостинята, благотворителността. Тя има две страни: облекчава страданията на другите и подготвя човека към отричане от материалното, към освобождаване на духа от робството му, за да го направи способен към нови, по-висши форми на обществени, икономически и др. отношения“.
[29] Вж. Владиков, Н. Цит. съч., с. 155-156.
[30] Пашев, Г. Нравственото учение на Иисуса Христа, с. 134. Същата идея е заложена и във възгледите на митр. Климен (Друмев) според „Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (Друмев)“.
[31] Пашев, Г. Етичната държава, с. 3.
[32] Пак там, с. 49.
[33] Пак там.
[34] Пак там, с. 21. „Кумирът на нацията, групата, колективитета са новите идеали, които обхващат духовните и нравствени сили на новия човек и той се готви да бъде техен верен защитник и изразител… Духовните и нравствени сили на новия човек са повече впрегнати в едно дело, което може да руши, да унищожава, отколкото да гради добри и справедливи международни отношения. Недоверието и враждата, омразата и стихийната сила на разрушението са новите идеали на новия човек“.
[35] Вж. Пашев, Г. Православно-християнско учение за нравствеността, Т. 1. С.: Придворна печатница „Hofbuchdruckerei“, 1939, с. 531-544.
[36] Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 354.
[37] Пашев, Г. Етичната държава, с. 49.
[38] Манздаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 353-354.
[39] Пашев, Г. Етичната държава, с. 12.
[40] Киров, Д., Нушев, К. Цит. съч., с. 103: „Картината на българската църковно-обществена реалност била съпоставяна с тази в Русия, където църквата в края на 19 и началото на 20 век била силна, с развита богословска наука, образователна и социална мисия и висок авторитет сред народа“.
[41] Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 354.
[42] В държави със силно залегнал „религиозен елемент“ е възможно да се достигне до абсурда на т.нар. „нравствена полиция“ или „центрове за превъзпитание“ като например в държавата Иран (към настоящия момент те са премахнати).
[43] Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 356.
[44] Речта е отпечатана в сп. Духовна култура, кн. 53, 1933 г.
[45] Пашев, Г. Съвременните социални задачи на Българската православна църква // Духовна култура, кн. 53, 1933, с. 424.
[46] Пак там, с. 427.
[47] Пак там, с. 428. „С какво ще пристъпи към тия озлобени души нашата православна църква? Какво ще им даде, какво ще им посочи като ефикасно средство за избавление? … Ако се отиде при тях само с проповедта за търпението, те не само няма да я разберат, но ще реагират с презрение, защото ще сметнат, и то с право, че ситите, добре настанените се подиграват с тях!“.
[48] Пак там, с. 430. „И тъй, може да се каже, че днес е настъпил последният срок, крайното време за една ясно изразена и ясно, добре обоснована социална дейност на Българската православна църква. Изпуснати са твърде много благоприятни моменти в миналото. Отминаха те, не само по вина на Църквата, но и по вина на тия, които вместо да я подкрепят, или да дирят помощта ѝ, се стараеха да ѝ пречат, да я изместят, да повредят на авторитета ѝ сред народа. Последствията от това са налице и еднакво задължават и църква, и държава!“.
[49] Пашев, Г. Царството Божие. // ГДА, т. XIII, 1934-1935, С., 1935, с. 1.
[50] Пашев, Г. Собствеността в светлината на християнската нравственост. // ГСУ-Бф, т. XVII, 1939-1940, С., 1940, с. 92.
[51] Пашев, Г. Нравственото учение на Иисуса Христа, с. 3. „Християнското религиозно-нравствено съзнание е смутено. Как ще се обясни тази ожесточеност на новите идейни движения към Иисуса Христа и Неговото спасително дело? Нали сам Той възвести освобождение на човека от игото на греха и въздигането му до Богосиновство? Нали призова всички отрудени и обременени към успокоение, и основа Своята църква на такъв твърд камък, че и адовите врата няма да я одолеят? Не се ли е самоизлъгал Христос? И не остана ли измамено в надеждите си човечеството, което повярва в Него? Кризата, която е обхванала целия свят и е създала брожение и ожесточени борби, не само е насочена против християнството, но се е загнездила и вътре в него. Как ще се изживее тая криза? Към какви сетнини ни води тя и наистина ли вън от религията, вън от християнството ще настъпи новият свят и ще се роди новият човек?“.
[52] Пашев, Г. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот. // ГДА, т. V (XXXI), 3, 1955-1956, С., 1956, с. 4.
[53] Пак там, с. 5. „Всеки според силите, дарованията и възможностите си е длъжен да твори блага в общото творческо провеждане на живота и това негово творение, тая негова дейност да бъде пълна, да бъде израз на цялостно разгръщане на дарованията, вдъхновявани от нравствената красота на служенето на ближния, на служенето на другите, в общия стремеж и творческа проява и на тия други към също такова служене“.
[54] Пак там, с. 20.
[55] Тази социално-идеологическа тема, на която набляга Пашев в „Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа“ и в „Етичната държава“ е не само актуална за времето си. С нея Пашев дава тревожен сигнал и в цитираната вече своя реч в Богословския факултет от 1933 г.
[56] Нушев, К. Една от крупните фигури на българската богословска наука. В памет на светлата личност на проф. д-р Иван Панчовски. // Църковен вестник, бр. 23, 2017, с. 1.
[57] Пак там.
[58] Нушев, К. Личност, научно творчество и академично дело на проф. д-р Иван Панчовски. // Светодавец, бр. 11, 2022, с. 32.
[59] Ваташки, Ат. Проф. Иван Панчовски като християнски апологет. – В: Преспански [https://prespanski.wordpress.com/2019/01/02/проф-иван-панчовски-като-християнски/].
[60] Нушев, К. Архивен документ със заповедта на комунистическите репресивни власти на МВР и Държавна сигурност за изселване от гр. София и принудително въдворяване в провинцията на семейството на проф. Иван Панчовски. – В: Блог на Драган Бачев [https://draganbachev.com/2023/03/05/архивен-документ-със-заповедта-на-ком/].„Става дума за параграф в една от първите му книги – „Пътят на модерния човек към Бога“ (1943), озаглавен „идеологическите заблуди на комунизма“, в който се съдържа критика на комунистическия светоглед и морал от гледна точка на християнството. Заради тази принципна философска и етическа критика на комунизма той е третиран от властите като „буржоазен мислител“ и антикомунистически автор и е включен в обща разработка на комунистическата Държавна сигурност срещу професори от Богословския факултет, обвинени в политическа дейност срещу народната власт“.
[61] Панчовски, И. Християнското семейство (според учението на св. Йоан Златоуст). // Духовна култура, кн. 11, 1976, с. 1-11.
[62] Панчовски, И. Служението на християнина за благото на човешкото общество. // Духовна култура, кн. 1, 1977, с. 14-23.
[63] Панчовски, И. Образът на библейската Рахил. //Духовна култура, кн. 3, 1977, с. 13-21.
[64] Панчовски, И. Библейският възглед за детето. // Духовна култура, кн. 6, 1973, с. 4-11.
[65] Панчовски, И. Модерният човек и Евангелието. // Духовна култура, кн. 7, 1938, с. 193-199.
[66] Панчовски, И. Християнска любов към ближните. С., 1977.
[67] Панчовски, И. Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. С., 1944, с. 42. „В нравствения закон и в съвестта като негов изявител се разкрива божественото в човека. Човек може да осъществи себе си и да открие и постигне смисъла на живота си, когато остане верен на тези божествени начала в себе си. Тогава той ще развива своите сили и дарби, за да може по възможност повече да служи на доброто, да твори нравствени блага и по този начин да изпълни божественото си назначение. По пътя на непрестанната служба на доброто, той ще върви към последната цел на живота си – към разкриване и утвърждаване на своето човешко достойнство. Чрез оформяне на себе си като нравствена личност. Да бъдеш истински човек значи да разкриваш божественото в себе си. А нищо по-божествено от доброто няма. Затова богоуподобяването и обожествяването на човека, като последна цел и висш смисъл на човешкия живот, са постижими чрез служба на доброто, чрез нравствена дейност“.
[68] Митр. Никодим, Христов, Ц., Панчовски, И. Цит. съч., с. 304. „Все пак правото не бива да се отъждествява с нравствеността. Правото си има своя собствена структура и област на действие. Правото обхваща и регулира външните отношения между людете и своите норми то налага с външна сила там, дето те не се изпълняват доброволно. Това се дължи на обстоятелството, че правото се отнася до нисши, елементарни, но затова пък основни блага, които на всяка цена трябва да бъдат гарантирани на всеки човек, за да може той да съществува, да създава по-висши блага и да осъществява висши нравствени ценности“.
[69] Пак там, с. 305.
[70] Пак там, с. 295-325.
[71] Пак там, с. 302.
[72] Панчовски, И. Служението на християнина…, с. 14-23.
[73] Пак там. Панчовски разбира служението на християните като служение на целия свят. Извън границите на еклисията човекът е призван: „Да служи за въдворяване социална справедливост за всеки човек, във всяко общество, в целия свят, понеже само така той ще следва Господа Иисуса Христа, ще участва в изпълнението на Неговата мисия на земята, в която между другото влиза да лекува ония, които имат съкрушени сърца, да проповядва на пленените освобождение, да пусне на свобода измъчените (Исаия 61:1-2; Лука 4:18), и ще изпълни Божията поръка да търси правда, да избавя угнетен, да защитава сирак и беден и да ги изтръгва из ръката на нечестивите, да се застъпва за вдовица (Пс. 81:4; Ис. 1:17), да нахранва гладен, да напоява жаден, да облича гол, да се грижи за болен и да приема странник (Мат. 25:35-45). Пребродвайки пътищата на световната история и проследявайки съдбата на народите от най-дълбока древност до наши дни, ние навсякъде намираме безчет наши братя, оковани в робските вериги на социалната неправда, пъшкащи под ярема на експлоатацията на човек от човека, обречени на изнурителен труд или безработица и умиращи от глад“.
[74] Пак там. „Да служи за материалното и културното издигане на народа си, за неговия всестранен подем и прогрес чрез високо патриотично съзнание, чрез спазване на законността и дисциплината, чрез отдаване на честен, производителен и съзидателен труд и чрез вграждане във всенародния трудов процес, понеже тези ценности и блага са угодни в очите на Бога и са залог не само за временно благополучие, но и за вечно спасение. Чужд както на личния и национален егоизъм, на шовинизма и национализма, така и на космополитизма, християнинът всецяло се отдава на служене: в семейството, в производството, в обществените отношения, във всички сфери на народния живот – служене чрез молитва и чрез дела в изпълнение на нравствения и обществен, на гражданския и патриотичен дълг в най-обикновените условия на живота“.
[75] Панчовски, И. Християнски стремеж към напредък и съвършенство. // Църковен вестник, бр. 5, 1955, с. 1-3.
[76] Панчовски, И. Въведение в нравственото богословие. С.: Синодално издателство, 1958, с. 325.
[77] Пак там, с. 326.
[78] Пак там, с. 328. Цитатът е по: „Нравствените основи на обществеността“ (Ч. 1, 1941 г.) на проф. Ганчо Пашев.
[79] Пак там, с. 327.
[80] Панчовски, И. Въведение…, с. 328. Става дума за често давания пример от „Църковни слова“ на авва Доротей, където Бог е в центъра на един кръг и колкото повече хората се приближават към Него, толкова повече се приближават един към други и обратното.
[81] Както вече споменахме, тази социално-идеологическа тема, на която проф. Пашев набляга в „Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа“ и в „Етичната държава“, е не само актуална и за своето време, но с нея Пашев дава тревожен сигнал – в речта си „Съвременните социални задачи на Българската православна църква“, изнесена в Богословския факултет на СУ във връзка с десетгодишнината от основаването му.
[82] Въпросът за фрагментирането на християнската етика поради разделянето ѝ на области – индивидуална, социална и етика на духовността, а разгледан от проф. Георгиос Мандзаридис в „Християнска етика“, Т. 1. Според него това разделяне и самостоятелно систематизиране на отделните области в християнската етика може да я отдалечи от Преданието на Църквата, тъй като нравственият живот не може да съществува независимо от духовния живот.
[83] Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 1. С.: Омофор, 2011, с. 96.
[84] Пак там, с. 163.
[85] Пак там, с. 38.
[86] Пак там, с. 42.
[87] Пак там.
[88] Пак там, с. 42-43.
