Маргарита Генчева
Втори ден в блога (и втора година в църквата) се води разговор за това, трябва ли, или не трябва да се ходи сега в храма, може ли да се причастяваме заедно със своите идейни противници, загубила ли е РПЦ благодатта заради пастирите и миряните, които не се молят и не проповядват правилните неща.
Оттук сам по себе си произлиза и разговорът за идеалните християнски общини, извън които сякаш е невъзможно извършването на Тайнствата и спасението.
Общини, където всички са „единни по дух и сърце“, живеят според заповедите и се въздържат от зло.
Именно върху тях бих искал да се спра.
Имало ли е някога такива общини, освен в книгите на о. Александър Шмеман и о. Николай Афанасиев, които описват не историческата реалност, а богословския конструкт (идеал)?
1.
Първата християнска община може да се счита за онези хора, които са се събрали около Христос. Кой, ако не те, трябва да показват единомислие и единодушие? Да не говорим за непорочността на живота?
Какво четем в Евангелието, което, напомням, е посветено на живота на Иисус, а неговите ученици са на заден план (т.е. специално техните личности никой не описва)?
Синовете на Зеведей с майка си решават да заемат място в бъдещото Христово Царство (разбира се, за сметка на останалите апостоли).
„Като чуха това, останалите десет ученика възнегодуваха срещу двамата братя“ (Мат. 20:24).
А в друг случай:
„И дойде им мисъл: кой от тях ще да е по-голям“ (Лук. 9:46).
Като видяха това учениците Му Иаков и Йоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи? (Лук. 9:54).
А Юда се се занимава с грабеж на пари и събира пари от хората, привлечени от слуховете за чудеса. А после и предава Учителя.
А пред лицето на опасността цялата община веднага се разпръсква, оставяйки Месията.
А Петър, едва простен след собственото си предателство, ревнува от Йоан (Йоан. 21:21).
Виждаме не идеална общност от светии, а живи хора, които могат да бъдат жестоки (към самаряните), нетърпеливи, славолюбиви, непоследователни, поддаващи се на гняв, страх и изкушение от власт и пари.
Те се съединяват около Учителя и живеят не със собствената си изключителна праведност, а с Божията благодат. Единомислени са във вярата си в Него като Син Божий и са единни в любовта си към Него.
Но когато върху апостолите слиза Светият Дух, общината расте. Тя се събира, за да се причастява с Тялото и Кръвта Христови в памет на Тайната вечеря и да участва в трапезите на любовта.
Всичко при тях е общо, продават имуществото си и го разделят между нуждаещите се. Човек би си казал: колко повече?
Уви! И тук се намират Ананий и Сепфора, които скриват част от парите, получени от продажбата.
А после в тази идеална община с идеални пастири възниква раздор между юдеите и новопокръстените от „елинистите“. Именно на основата на общността на имуществото (общото имущество) и поделянето му между нуждаещите се.
И по-късно тази идеална християнска комуна живее само благодарение на даренията от новопокръстените от други нововъзникнали общини.
И апостол Павел събира тези пари с трудност, укорявайки богатите коринтяни (тук), че дават по-малко от бедните филипийци (членове на македонската община).
Изобщо, Деянията и посланията на апостол Павел са безценни свидетелства за това, че реалността значително се различава от богословските схеми.
Ето виждаме, че „върховният апостол“ Петър е укорен от „обрязаните“, защото се е срещал и ял с „необрязаните“. И тези спорове и укори ще се повтарят до „Апостолския събор“ в Йерусалим и дори след него.
И апостол Павел, строг и последователен привърженик на отказа от „игото на закона“, ще отстъпи и ще обреже своя ученик Тит. А след завръщането си от пътуване в Йерусалим ще премине през обряд на очистване, за да не влезе в конфликт с християните от юдеите.
Ето, четем за спора между Павел и Варнава заради дреболия – дали да вземат със себе си Марк на проповедта (Деян. 15:39). Спор, поради който апостолите не се срещат повече до края на живота си (тук).
Ето, Павел, твърд във вярата, признава, че по време на изпитания толкова е паднал духом, че е престанал да се надява на Бога (2 Кор. 8-9).
А апостол Яков се учудва:
„Отде у вас тия вражди и разпри?“ (Як. 4:1), и укорява своето паство: „Вие се хвалите в своето самомнение“ и моли: „Не злословете един друг, братя“.
За същото говори и апостол Петър:
„Отложете всяка злоба и всяко коварство, лицемерие, завист и всяко злословие“ (1 Петр.2 :1).
От посланието към коринтяните научаваме за споровете и разделението („ревност и кавги“) между членовете на тамошната община, когато всеки си избира подходящ духовен авторитет и започва да го противопоставя на останалите, казвайки: „Аз съм Павлов, а аз съм Аполосов, а аз съм Кифин, а аз съм Христов“ (1 Кор. 1:11-12).
Научаваме и за гордостта, която започва да разяжда тази църква („А някои се възгордяха“). И за блудния грях, който е проникнал в нея (1 Кор. 5:1). И за това, че тамошните християни не решават помежду си делата с мир, а се обръщат към „неверните“ (1 Кор. 6:6).
И освен това, коринтските християни „обиждат и обират своите братя“ (1 Кор. 6:8).
Научаваме за неприязънта към апостола, за слуховете и клюките, и може би дори за клеветата, която се разпространява срещу него от „синовете на Царството“ (1 Кор. 9:3 и нататък).
А в 11-та глава научаваме в какво се превръща Евхаристията и „вечерята на любовта“, когато „всеки по-рано от другите взема и яде своя собствена вечеря, и кой е гладен, а кой е пиян“. И в този момент между коринтяните няма никакво единство, а само „разделения“.
Удивително е да се чете как „родил коринтяните в Христа“ едва ли не ги умолява да приемат Тимотей, за да може той да бъде там „без опасения“ и „да не го пренебрегват“. Интересно е какво е било това „братство на любовта“, ако Тимотей не е можел да бъде там „без опасения“?
А от Второто послание до коринтяните научаваме за лъжеапостолите, вълците в овча кожа, поради които Павел е принуден да напомня за своите заслуги и дори за свръхестествения си опит.
До каква степен е трябвало да достигне неприязънта към него в коринтската община и какви слухове е трябвало да се разпространяват, за да започне той да изброява всички гонения, които е претърпял за Христа и да напомня на своите „духовни деца“, че никога не е живял на тяхна издръжка:
„Понеже аз търся не вашето, а вас“!
Но при това, забележете, дори упреквайки коринтяните, че вкусват Вечерята недостойно, апостолът не казва, че Божията благодат е отстъпила от общината, а само:
„Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня“.
Тоест, според Павел, и в тази разединена и пълна с грешни хора община се подава чашата на Господа, а в нея – Тялото и Кръвта на Христа. Но някои се причастяват от нея не за спасение, а за погибел.
Ние не виждаме нито в Деянията, нито в посланията идеално общество на „ходещи по водата“, а само – „слепи, глухи, неми и осакатени, чакащи изцеление от Господа“.
От останалите грешни хора ги отличава само способността за покаяние. И то, както се разбира, не е съвсем последователно.
И това именно са първохристиянските общини. За това как са живели християните след император Константин, също съм писал (тук). Но и сред тези християни, понякога жестоки и безпощадни един към друг, е имало място за действието на Божията благодат.
За наше велико щастие, спасението не зависи от нас. Ако зависеше от нас, никой не би се спасил. Но „невъзможното за човеците, е възможно за Бога“.
Това не означава, че сме автоматично спасени, но дава надежда за спасение, независимо от външните условия: наличието на идеален пастир или идеална община.
Трябва да се стремим към идеала. В същото време, това е, към което сме призвани, а не това, което имаме или можем да имаме.
2.
Също така усещам силно, че имаме работа с подмяна на понятията, когато общността започва да се бърка с Църквата, в която се извършват Тайнствата.
Не мисля, че тук е възможно дори условно да се постави някакъв знак за равенство. Общината не излиза извън рамките на земното общество и всъщност не е дори най-малката част от Църквата (поне защото в Църквата всички са спасени, а в общината – не).
Разбира се, в такова явление като Църквата има твърде много парадокси, за да изглежда това „неравенство“ достатъчно прозрачно.
Основният парадокс и тайната на Църквата е, че всички сме разпръснати по градове, страни и дори епохи, но в Христа сме единни.
Причастяваме се също на различни места и в различно време, но участваме в една и съща Тайна вечеря и приемаме Тялото и Кръвта на Самия Спасител.
Църквата е едновременно и всичко, и едно.
Външно това е съобщество от общини, но те не са напълно включени в Църквата: „Не всеки, който ми казва: Господи, Господи…“.
Спасението се случва в Църквата, но се спасяват не църквите и общините, а всеки конкретен човек.
Тя е и видима, и невидима. Принадлежи както на Бога, така и на човека. Тя едновременно освещава и се нуждае от освещаване. В нея всички са свети и няма нито един без грях, освен Този, Който освещава.
Църквата няма да бъде победена от портите адови, и въпреки това тя е само средство за спасение. И временна, както всяко средство.
Символът на Църквата е полето, на което растат и плевели, и пшеница. Те се намират в еднакви условия, получават еднакво вода и хранителни вещества. Но плевелите остават бурени, а пшеницата дава плод. И те се разделят само по време на жътвата. А след нея настъпва нещо принципно различно: както за плевелите, така и за пшеницата.
3.
Не искам да натрапвам своя личен опит като универсален, но все пак ще го отбележа.
Аз съм в църквата от около 1978 г. и не съм срещал нито ангелоподобни пастири, нито идеални християнски общини.
Освен това, смятам, че много ми провървя в началото на моя християнски живот. Нямах нито „духовен отец“, нито „община“.
Това изкушение, станало особено популярно през 80-те и 90-те години, ме подмина.
От самото начало някак интуитивно се научих да се обръщам към Бога. Преди всичко в личната молитва. Никой не ме е учил специално на това, не ми е обяснявал как да го правя.
Разказаха ми, че има Бог, обясниха ми какъв е Той и какво очаква от мен. А след това… когато имаше нужда, се появи и молитвата.
Това беше именно самотен личен разговор с Него. Съвсем кратко обръщение-просба и отговор – не с думи, а с усещане „да/не“.
Имаше ясно разграничение между доброто и злото, осъзнаване на това, което трябва и не трябва да се прави. И срам, ако не успявах да се въздържа.
Дори не знам защо би ми бил нужен духовник в този момент.
И отивах в храма, защото ми харесваше да се причастявам, и никой не ме контролираше дали стоя през цялата служба, подготвях ли се за причастие и защо толкова често (ежеседмично) пристъпвах към Чашата.
Посещавах един и същ храм (той беше единствен в околността), но не помня нито името, нито лицето на нито един свещеник. Това бяха само ръцете, от които получавах причастието.
С възрастта моят християнски живот стана по-осъзнат. Появи се молитвеник, но почти изчезнаха онези моменти на общуване, когато можех да задам въпрос и да получа отговор.
И все така не беше важно за мен в кой храм и от кого се причастявам. Важно беше само дали след това усещам радост и лекота в сърцето си.
Затова и настоящите разговори за необходимостта от някакви особени условия за действието на благодатта ми изглеждат измислени.
4.
Не мисля, че условието за действието на благодатта може да бъде непременното наличие на някакви особени общини със свещеник и енориаши, идеално спазващи евангелските заповеди. Това би било изкуствено външно ограничаване на възможностите.
Христос говори за тесния път на спасението, но той е тесен не поради външни, а поради вътрешни препятствия. Трудно е да го избереш и е тежко да вървиш по него, но това не се дължи на наличието или липсата на някакви външни условия.
Църквата ни е дадена в онази форма, в която можем да съществуваме в нашето сегашно, все още не преобразено състояние.
Общината е средство, а не цел на спасението. Едно от възможните, но не единственото.
Както и Евхаристията, и Литургията – въпреки цялата им важност.
Изтъркан пример и все пак: разбойникът на кръста се спасява непосредствено от Бога, заобикаляйки всички познати ни средства – благочестив живот, аскетични подвизи, молитвени бдения, община, кръщение, Литургия, Причастие.
От познатото виждаме само покаяние, но именно то (както и молитвата) не зависи от външните условия.
Това е изключителен случай и все пак неговото съществуване подчертава съществуващите възможности.
Църквата с всичките ѝ средства за спасение израства именно от тази възможност за пряко лично богообщение. Израства, а не го заменя.
Бог не спасява страни, народи и общини (в рая не влизат нито в тълпа, нито в строй). Той идва лично при всеки човек, освещава го и го преобразява.
Това е пътуване, а не момент. Понякога: крачка напред и десет назад. И от момента на Срещата или призива могат да минат десетилетия преди да се види резултатът. И през това време човек може да използва ту едни средства за спасение, ту други. Знаем, че някои успяват и без патерици.
От момента, когато осъзнах себе си като християнин, минаха 46 години. Знам, че все още съм на пътя: както при всеки човек, той няма да свърши до самата смърт.
И в настоящата ситуация не виждам повод за печал. Според мен това е възможност за преоценка на приоритетите и коригиране на целите. Да се научим да различаваме средствата от целта. Да търсим не пастира, а Пастира. Не общината, а Църквата.
В крайна сметка, за да се научим да ходим, в някакъв момент трябва да се откъснем от проходилката. Ако ние самите не искаме да го направим (привикнали сме, прилепили сме се с цялото си сърце), Господ ще го направи за нас. А може би вече Го е направил.
