Ренета Трифонова
„Отдръпване от зилотите старостилци. Въведение към спомените на Стареца Ефрем за отдръпването на Стареца Йосиф от зилотството“
На осемнадесети януари 1923 год. гръцкото правителство по политически причини – за по-тясна интеграция с европейските държави – взе решение за преминаването на Гърция към новия календар, приет в Западна Европа.
Разбира се, Църквата можеше да продължава по стария богослужебен календар. Обаче Константинополската патриаршия с окръжно послание от 3 февруари 1923 година предложи на поместните църкви също да преминат към новия календар. Вследствие от това на 10 март 1924 година Еладската църква реши да приведе църковния календар в съответствие с гражданския, оставяйки при това пасхалията непокътната. Това решение бе посрещнато от вярващите с множество протести и предизвика църковен разкол, който не е излекуван и досега.
Когато тази беда разтърси Църквата, повечето светогорски манастири запазиха единството си с нея, като при това продължаваха да следват стария стил. Но мнозинството монаси в скитовете на Света Гора станаха зилоти – така наричаха себе си ревнителите на благочеститето, които не се съгласиха с решението на Архиерейския събор на Еладската църква и се отделиха от нея. Старецът Йосиф заедно с общината си се присъедини към зилотите. Разбира се, Старецът бе подтикнат към това от ревността за запазване на светоотеческото Предание, но за разлика от мнозина свои атонски събратя, бе свободен от фанатизъм и затова остана отворен за действието на Божия Промисъл.
В продължение на единайсет години гръцките старостилци нямаха епископи. А без епископ няма Църква. Но през 1935 година Флоринският митрополит Хризостом се отдели от епископата на Еладската църква и се присъедини към старостилците. Герман Димитриадски и Хризостом Закинтски последваха примера му. Тези трима епископи извършиха хиротония на още четирима епископи, сред които бе и монах Матей Карпатакис от скита „Свети Василий“, съсед на Стареца Йосиф. Заразителната ревност и красноречието на монах Матей увличаха не само множество атонски подвижници, но и немалко миряни по цяла Гърция.
До 1937 година между старостилците горещо се обсъждаше въпросът: как да се отнасят към новостилците, следва ли да ги се считат за разколници или не? По онова време те все още нямаха ясен отговор на него. Хризостом Флорински разбираше, че повечето вярващи са за стария стил. Следователно, имаше надежда, че и Еладската църква ще се върне към него, ако зилотите заемат разумна позиция на сдържан протест, без да стигат до крайност. Затова в свое окръжно послание той заяви, че Църквата майка за старостилците е Еладската църква и че те черпят благодат от нея, като при това зае позиция на протест против погрешното решение за календара.
Но щом той официално заяви, че тайнствата на новостилците са действителни, старостилците веднага се разделиха на два враждуващи лагера: на умерени, последвали Хризостом Флорински, и крайни – последвали Матей Карпатакис, който твърдеше, че тайнствата на Църквата, преминала към новия стил, са недействителни.
Мнозина зилоти и на Света Гора, и извън пределите ѝ предадоха Хризостом Флорински на анатеми и проклятия. Старецът Йосиф заедно с общината си също му написа послание, в което, обвинявайки го, че признава тайнствата на новостилците, твърдеше, че самият Хризостом по нищо не се различава от тях.
Веднъж йеромонах Вартоломей от скита „Свети Василий”, привърженик на флоринитите, посети стареца Йосиф, за да обсъди с него въпроси, свързани с движението на старостилците. Но Старецът не искаше да разговаря за това. Каза: „Остави това, иначе ще стигнем до обидни думи и само ще се разстроим“. Но отец Вартоломей продължаваше да настоява и започна да защитава възгледите си. Тогава и Старецът се нервира и с резки думи се изказа против флоринитите.
После, като останал сам в килията си и се опитал да се успокои, почувствал, че сякаш се лишил от част от благодатта и му станало по-трудно да се сражава с бесовете. Опитвал се да се моли и когато най-после се успокоил, легнал да спи. Тогава Бог му показал сън, за който Старецът разказа следното: „Озовах се на отломка от скала, откъснала се от Атонската планина. Морето я обграждаше отвсякъде и вълните се стремяха да я скрият напълно. Недоумявах как се бях озовал на това опасно място. Обзет от ужас, разбрах, че тъй като се бе отделила от планината и се бе предала на вълните, скалата скоро ще потъне в бездната и аз ще потъна, защото вълните вече бяха започнали да я заливат. Съвсем наблизо видях огромната Атонска планина, о която всички вълни се разбиваха. И си помислих, че веднага щом разстоянието между мен и планината се скъси, ще прескоча там и тогава вече нищо няма да ме заплашва. Така при първия сгоден случай прескочих на твърдата почва на планината. И наистина, скоро онази малка скална отломка се потопи в морето, а аз с облекчение възкликнах: „Слава на Тебе, Боже!” – и се събудих.”
Старецът Йосиф разбра значението на съня и започна да се съмнява в правотата на зилотите. А отец Ефрем Катунакски, докато се молел за това, получил известие, чувайки висок глас: „В лицето на Флоринския епископ ти отхвърли цялата Църква”. От всичко това те разбраха, че нещата не стоят така, както за тях говорят хората, и че тайнствата при новостилците са действителни. Тогава те решиха да поискат с писмо прошка от Хризостом Флорински. Старецът написа писмо и всички в общината му и отец Ефрем Катунакски се подписаха под него. При това един известен зилот, отец Антоний Калаидзис, който трябваше да отнесе писмото и да го връчи на Флоринския митрополит, предложи в края да се добави: „Виждаме във Вас и паството Ви Православната Църква”. Всички се подписаха и под това и предадоха писмото на Калаидзис. Хризостом отговори, че им е простил.
Отец Ефрем Катунакски разказа какво се е случило след изпращането на писмото: „Бе вторник вечерта, когато ми дойдоха помисли на осъждане на Стареца. Спомних си за писмото, което бяхме написали на Флоринския митрополит, и си помислих, че не съм съгласен със Стареца. Тоест, казах в помисъла си: „С подписите си уверихме Хризостом в лоялността си, но утре обстоятелствата могат да се стекат така, че да се присъединим към манастирите и да започнем да поменаваме Вселенския патриарх (както впоследствие и стана). Тогава, в името на справедливостта, ще трябва да оттеглим писмото си до Хризостом. Не трябваше да пишем така, трябваше да кажем само: „Владико, простете ни, сбъркахме“ – и нищо повече”.
В събота отидох при Стареца да служа литургия. Веднага щом ме видя, Старецът рече:
– Отче, нещо в душата ти те отделя от мен. Не се отделяй от Стареца си, не се отделяй от мен[1].
От вторник до събота бях успял да забравя за тези помисли.
– Дядо Йосифе, не помня нито един помисъл, който да ме отделя от теб.
– Само щом те видях, душата ми веднага почувства, че някакъв твой помисъл те отделя от мен.
– Дядо Йосифе, не помня нищо такова.
– Спомни си – рече Старецът. – Прехвърли в паметта си всичко, за което си мислил наскоро.
Отслужих литургията. Сутринта след трапеза се заизкачвах по пътеката от „Малката Анна“ до килията ми. И, изкачвайки се, опитах да си спомня всичко, което ме бе занимавало през последните дни. Накрая си спомних за помисъла, който по някакъв начин ме отделяше от Стареца. Върнах се обратно и със сълзи поисках прошка от Стареца Йосиф. Така при нас всичко се възстанови“.
* * *
Старецът оставаше умерен зилот до 1950 година. На 13 (26) март 1950 година бе издадено ново окръжно послание, подписано от Хризостом Флорински и още трима старостилни епископи. Прочетох го на Стареца, самият той отказа да го чете, при все че се считаше за зилот. В посланието, между другото, се заявяваше: „Тайнствата на новостилната Еладска църква са недействителни! Имаме свое собствено миро. Официалната Еладска църква е разколническа. Всичко, което по-рано сме учили устно и писмено по този въпрос, е недействително“. Тоест, всичко казано от тях по-рано: че нашата Църква има благодат, че те са, така да се каже, Църква дъщеря и строго следват каноните, за да подтикнат Църквата майка да се върне към стария стил – всичко това се отменяше и вместо него се предлагаше ново учение по дадения въпрос. Когато четях това, ще ви кажа откровено, тръпки ме полазиха. Стори ми се, че този, който бе написал това послание и е възглавявал събора им, е палач.
Бе нощ. Старецът току-що бе приключил с молитвата, когато отидох при него, разказах му за посланието и го прочетох.
– Дядо Йосифе, ето какво се казва в окръжното послание.
– Стига толкова! Махаме се от тях! – рече Старецът. – Те окончателно се заблудиха. Това не може да бъде Божия истина. Трябва да се присъединим към манастирите. Но нека първо се помолим и да видим, какво ще ни каже Бог. И тъй, отци, на молитва! Бог да ни открие как да постъпим, за да не направим грешка. Каквото Бог ни открие, това и ще направим.
Старецът и всички ние пристъпихме към пост и молитва, молитва и пост. Постихме три дни, не ядохме нищо, само вода пиехме.
След три дни Старецът се затвори за цяла нощ в килията си и се отдаде на слъзна просителна молитва, а ние отвън чакахме да чуем какво ще ни изрече. Чакахме излизането му от колибата, както евреите чакаха слизането на Моисей от Синайската планина. До тази молитва Старецът не бе взел окончателно решение. След молитвата имал видение. Излезе при нас и каза:
– Елици вернии[2]! Известието е следното: присъединяваме се към манастирите. Това е истината. Зилотите са в прелест!
Каза това, независимо, че дотогава сам бе зилот. Всички ние – старецът Арсений, отец Атанасий, аз, отец Йосиф Младши, отец Ефрем, зилотът на зилотите, и отец Никифор викачът – дотогава бяхме зилоти. Но тъй като никога не е бил фанатик и никога не бе следвал нещо от страст, Старецът Йосиф видя, че открилото му се е православно.
– Какво видя, дядо Йосифе?
– Сега няма да ви кажа. Но известието е вярно. На сто процента. Въпросът е приключен. Присъединяваме се към манастирите.
Отец Атанасий подскочи:
– Аз няма да поменавам патриарха! Той е еретик!
Отец Арсений се приближи отзад до Стареца и каза:
– Дядо Йосифе, мнозина са се прелъстявали, и даже велики светци са се прелъстявали.
– Отец Арсений, този път води насам, а този – натам. Избирай който искаш – или се подчини, или си тръгни. По друг начин няма да се получи. Аз ще постъпя, както казах.
– Дядо Йосифе, трудно ми е да се реша на това.
– Отец Арсений, това е като две и две. Събирай си багажа и си тръгвай.
Всички се втрещихме. Щом чу това, отец Арсений веднага каза на Стареца:
– Прости! Прости!
А отец Атанасий взе да възразява:
– Но нали…
– Отец Атанасий, вземи си торбата и върви в Лаврата. И им кажи, че се подчиняваме на манастира и патриаршията. После всички ще отидете и ще се запишете в официалния списък. Хайде! Да приключваме с това. Ще вземете удостоверение и ще станем манастирски. Това е Божият път. Старостилците се отклониха от този път. Виж ги ти! Осъждат тайнствата като нямащи благодат! И пращат всички в ада!
Защото тогава старостилниците започнаха да твърдят, че всички несъгласни с тях ще попаднат в ада.
И тъй, отец Атанасий се запъти с торбата си към Лаврата. По пътя го измъчвали помисли. Мислел си: „Нима Старецът е прав? Греши ли или не греши?” Уморен, отец Атанасий поседнал да си почине и заспал. А насън видял нещо и чрез това се убеди в правотата на Стареца. Веднага се върна обратно и пламенно каза:
– Дядо Йосифе, с теб съм и ще те слушам! Ще направя всичко, каквото ми кажеш. Съгласен съм да поменавам патриарха. Видях, че такава е Божията воля.
А какво бе видял той? Тогава бях малък и не го разпитах. Действително отидохме в Лаврата, извадихме си удостоверения. Уредихме всичко и после ни беше много добре.
Но мнозина зилоти се съблазниха от това, че Старецът промени позицията си и започнаха да го ругаят. Старецът Никифор по навик си крещеше, но Старецът Йосиф не отстъпваше нито крачка. Даже отец Ефрем Катунакски каза:
– Дядо Йосифе, бъди внимателен, защото светите отци са казвали, че в последните дни ще се прелъстят даже избраните.
– Отче, ако не искаш да служиш, върви си! Върви при Стареца си.
Старецът не слушаше никого, понеже имаше вярно известие от Бога. Споровете тук бяха неуместни.
Ние, младите, нямахме никакви възражения. Кажеше ли Старецът „да” – значи да. Кажеше ли: „не”, значи не. У мен не възникнаха никакви въпроси и съмнения в правилността на решението на Стареца. Не се колебаех. Тримата по-старши, които може би имаха право на собствено мнение, изказаха съмненията си. Но аз и отец Йосиф Младши бяхме напълно спокойни и съгласни със Стареца.
* * *
По-късно, когато отец Харалампий дойде при нас и стана член на общината ни, Старецът, за да му помогне да разбере това решение, много тактично му обясни насаме, в какво се състои заблудата на зилотите. Ясно показа, че те, говорейки за недействителност на тайнствата в Еладската църква, хулеха Светия Дух. Старецът обърна на отец Харалампий внимание върху това, че сам по себе си аскетичиният живот не е достатъчен за спасение, нужна е и православна вяра. Тогава и отец Халралампий започна малко по малко да разбира как стоят нещата в действителност. Той ни разказа:
„Тогава си спомних, първо, че бях познал Божията благодат при новостилците още когато бях в света. Спомних си, че и у мои приятели и познати, които следваха новия стил, имаше благодат. Второ, тогава си спомних и една случка от светския ми живот, когато бях крайно фанатичен старостилец. Един новостилен свещеник дойде да отслужи в дома ни водосвет. И аз, като фанатик и вярвайки, че тайнствата на новостилците са безблагодатни, го изпъдих. „Но, дете мое – каза свещеникът, – при нас е същият Кръст, всичко е същото, тайнствата ни са действителни”. Но аз не пожелах да го слушам. И после през целия ден имах бесовско смущение и треперене, скърбях в душата си, но като мирянин не можех да си обясня и разбера причината за всичко това. Когато разказах случая на Стареца Йосиф, той ми каза, че и сам е преживял нещо подобно, когато прогонил един йеромонах, който не принадлежал към зилотите”.
Тогава ни посети и бившият ми духовник отец Ефрем. Старецът го попита:
– Кажи ми, отче, вярно ли е, че това окръжно послание е издадено от Синода?
Отец Ефрем наведе глава и отговори:
– Не биваше да се издава такова окръжно послание. То е неправилно.
– Значи, отче мой, е направена грешка, нали така? Направена е грешка. Отклонили сме се от пътя. Така че сега сами трябва да се погрижим за себе си.
* * *
По-късно Старецът ни откри какво било известилото го видение. По време на молитвата той видял прекрасна, обляна със светлина църква. От нея излизали разни хора. На двора се карали и викали един срещу друг.
– Аз съм прав! – крещял един.
– А аз съм по-прав от теб! – крещял друг.
– Ние сме Църквата! – крещял трети.
И Старецът ни обясни:
– Това показва, че, макар да се карали, хората принадлежали към едната Църква. Имали една вяра, имали благодат. Но нямали свободен дух и святост. Затова и се карали.
Църквата може да направи някаква грешка – да смени календара, да сбърка по някакъв друг начин, но всички могат да се спасят. Тоест, освен догматически, има и други различия. А ние сега се караме, понеже нямаме просветеността и светостта на великите отци. Затова и не проявяваме снизходителност. Светите отци обаче проявяваха снизходителност – за известно време, в зависимост от конкретния случай, – а после отново се връщаха към строгото спазване на каноничния ред.
Старецът не бе пристрастен човек, той бе свободен. Ако няма упорство, фанатизъм, ако е свободен, човек ще може да види собствената си грешка и да се съгласи да я поправи.
* * *
Божията благодат посещава светите хора и ги известява за истината. Не всеки получава известия. Когато вестта, че Старецът Йосиф Пещерник се е присъединил към манастирите, се разнесе, започнаха да говорят: „Бог го е известил за това. Този човек беседва с Бога. Получил е известие от Бога. Значи това е истината”.
Някои зилоти фанатици, тези, чието зилотството бе поради страст, започнаха да ни ругаят. А най-много ни хулеше най-ученият сред тях: „Ау! Отец Йосиф Пещерник е изпаднал в прелест!“. Стараеше се да съдаде за себе си впечатлението, че е най-грамотният и говореше много против нас, обяви на Стареца истинска война. Но Старецът никога не осъждаше този човек. Той ни казваше: „Няма да спорим. Ще се стараем да извършваме бдение, молитва, пък нека говорят за нас каквото си щат. Бог да им прости”. И не влизахме в спор с никого. Не се отбранявахме, като виждахме, че Старецът мълчи.
Но в крайна сметка Старецът победи. Когато той се престави в преподобие и святост и ние, чедата му, бяхме удостоени да придобием братства в манастирите (тогава това бяха единствените многобройни братства на Света Гора), онзи човек сам бе принуден да признае: „Браво! Какви монаси! Колко добродетелни чеда! Отци, трябва да признаем правотата на Стареца Йосиф Пещерник. Защото гнил корен не може да даде такива плодове – такива забележителни братства. Дървото се познава по плодовете. Следователно ние сгрешихме, а Старецът Йосиф бе прав“.
Нашите братства бяха изключение на Света Гора. Когато Старецът се престави, и при мен се появи братство, и отец Харалампий събра братство. Възникнаха две големи братства, които поставиха начало на възраждането на светогорското монашество. Тогава броят на монасите на Света Гора започна да расте. А след това от манастири извън пределите на Атон дойдоха архимандрити с братя и вляха нов живот и в другите светогорски манастири.
Докато Старецът бе жив, Света Гора преживяваше упадък, броят на монасите постоянно намаляваше. Бяха останали само старчета, младежи изобщо не постъпваха и манастирите линееха. Затова семето трябваше да падне в земята, да умре и едва след това да покълне и да даде плодове. А после вече всичко тръгна като по часовник.
Мнозина казваха, че Старецът трябваше да си отиде и едва след това да започне възраждането на Света Гора. И зилотът, който враждуваше със Стареца, се съгласи с това. Когато имаме знание, но нямаме смирение, знанието ни възгордява и мислим, че само ние сме прави, че ние богословстваме правилно, а всички останали грешат. Но хората не правят грешки само ако Бог ги просвещава. Затова монашеството е авангардът на християнството, нервната система на Църквата.
* * *
Отец Харалампий свидетелства: „Когато бяхме още зилоти, отец Ефрем Катунакски понякога по време на Божествената литургия виждаше на светия Престол насекоми. След като се присъединихме към манастирите, той никога повече не видя такова нещо. Освен това, през първата нощ след присъединяването към манастирите, когато отец Ефрем служеше литургия, ни преизпълваше благодат, сълзи и мир – както Стареца Йосиф, така и всички нас – послушниците му. Оттогава по време на Божествена литургия идваше особена благодат. Но, разбира се, тогава още не поменавахме патриарха”.
Отец Ефрем Катунакски поради послушание към Стареца си отец Никифор, бе принуден да се върне при зилотите. Остана с тях до преставянето на Стареца си през 1973 година. Отец Ефрем разказва: „Повярвай ми, откакто Старецът Йосиф се присъедини към манастирите, често го виждах насън. Понякога ме утешаваше. Понякога ми казваше по няколко думи, тъй като имах големи изкушения. А сега, когато отново се съединих с манастирите, го виждам насън и той ми казва: „Ела при мен да служиш литургия. Кога ще дойдеш при мен да послужиш?” Но през цялото време, докато бях със зилотите, нито веднъж не ми каза такова нещо. И аз му отговарям: „Дядо Йосифе, ще дойда, когато поискаш.” „Ела в събота” – казва той.” И това трогна душата ми”.
* * *
По-късно, когато с отец Харалампий станахме свещеници, имахме още едно известие. Отец Харалампий разказва за това следното: „След като се присъединихме към манастирите, още някое време не поменавахме патриарха. Но когато се преместихме в Нови Скит, веднъж трябваше да отида да служа в манастира „Свети Павел“ и там задължително да помена патриарха.
– Какво да правя сега? – попитах Стареца.
– Върви – отговори той – и го спомени. А като се върнеш, ще ми разкажеш какво си почувствал при това.
Общо взето, рядко съм получавал такава благодат по време на Божествена литургия. Сълзите течаха като ручей в продължение на цялата служба. Не можех да произнасям възгласите. Когато се върнах, Старецът ми рече:
– Сигурно си имал изобилна благодат.
– Да, дядо Йосифе.
– Виждаш ли, дете мое – рече отново Старецът, – не е грях да поменаваш патриарха, каквото и да е казал или сторил той, ако не е низвергнат от свещения чин”.
––––––
Превод: Красимир Симеонов
Източник: Старецът Ефрем Светогорец „Моят Старец Йосиф Исихаст и Пещерник“, част 1, изд. „Благо слово“, 2015 г. Книгата е издадена с благословението на Видинския митрополит Дометиан и със съдеййствието на манастир „Света Троица“, Видинска митрополия.
Още за автора: Спомен за стареца Ефрем Аризонски • Християнство.бг
[1] Старецът Йосиф се обърнал към отец Ефрем по-строго, отчуждено, защото духовният син сам се бил отдалечил от отеца си.
[2] Елици вернии (слав.) – в случая: „Вие, верните“, или само: „Верни“. Обръщайки се към учениците си, Старецът Йосиф същевременно прави препратка към трикратния възглас на дякон или свещеник по време на св. Литургия, с който приключва Литургията на оглашените и след който започва Литургията на верните: „Вие, които сте оглашени, излезте; оглашени, излезте; вие, които сте оглашени, излезте, та никой от оглашените да не остане! А ние, верните (елици вернии), пак и пак с мир на Господа да се помолим!“. С това Старецът вероятно иска да каже, че часът е водоразделен, членовете на братството му остават членове на мистичното Тяло Христово, няма да излизат в разкол и занапред ще участват пълноценно в светотайнствения живот на Църквата. – Б. пр.
