Маргарита Генчева
С Кремиковския манастир свързвам много хубави детски спомени.
Лагерите, на които бях там в продължение на 5-6 години, ми донесоха много радост, вълнения и преживявания. Грижата и любовта, с която отец Серафим и учителите в лагера ни дариха, наистина сгряха нашите сърца и ни оставиха много незабравими спомени. Веднъж главната учителка ни каза, че се надява те да оставят голяма и хубава следа в сърцата ни. Не го каза просто от учтивост, а от истинска любов към нас, децата. И тези слова от добро пожелание се превърнаха в реалност.
Вероятно цял живот ще си спомням това детство, тези лета в манастира, които Бог ни подари. И слава Богу за това!
Имаше и трудни моменти. Имаше спорове. Но това е нормална част от всеки един детски лагер.
Най-хубавите моменти бяха вечерите на талантите. Тихите вечери в манастира, сутрешни и вечерни служби, дискусии и уроци, интересни игри, специалните киновечери ни показаха живот, откъснат от забързания свят и пристрастеността към телефоните. Вдъхновиха ни. Дадоха ни свобода. Един отец, който беше специално там заради нас, ни спомена, че има две сериозни цели всяка година: да отиде на Атон, и да дойде на нашия лагер.
Първото, което разказват на всички нови деца, е историята на старата църква „Св. Георги“, която датира от края на 15 век и е построена със средствата на софийския първенец Радивой в памет на двете му починали деца. Интересното е, че цялото житие на св. Георги е изографисано на входа на кораба в храма като разказ по картинки. Обясниха ни, че това е заради повечето хора тогава, които не са можели да четат и затова за тях иконите наистина са били начин да научат повече за вярата. В Кремиковския манастир се е крил от турците и Димитър Казака – вторият знаменосец на Ботевата чета. За това ни разказва каменен надпис на входа на старата църква.
Окрилява усещането за заедност, което дават тези лагери. Заедно играехме, заедно се изповядвахме и причастявахме, заедно бяхме на служби, заедно казвахме „Отче наш“, заедно научихме тропара на св. Георги Победоносец на съвременен български език…
От киновечерите на първо място поставям филма „Кананга“, а и на вас препоръчвам да го изгледате – документален филм за Гръцката православна мисия в Конго, Африка. Тези хора живеят в такъв недоимък, че прегръщат вярата в Господ Иисус Христос като драгоценно съкровище, което само са чакали да открият. Въпросът, който задават и на който не можем да имаме отговор, е „Къде бяхте две хиляди години? Защо по-рано не ни просветихте?“. Тези хора са святи. На всичко се радват и за всичко благодарят, а по човешки нямат нищо. Прекрасен и дълбок филм, изпълнен с надежда! А на един от лагерите дойде Ангел Бончев, за да представи филм за св. Лука Войно-Ясенецки с книга за деца, в която се разказваше житието на този чуден и изстрадал човек.
Програмата беше наистина разнообразна. Веднъж главният редактор на Дарик радио дойде, за да ни поговори как се прави интервю. Още си спомням как връхлетя в манастира със забързаната походка на журналист и новини от външния свят. Усетих огромната разлика между злободневието и света, в който се бяхме озовали за една седмица. Между забързаното и спокойното, между светското и откъснатото от света.
Най-дълбоките ми преживявания, разбира се, бяха службите по време на лагера, както и рисуването на икони, докато слушаме проповедите на архим. Серафим (Алексиев). Той е от монасите, чиито проповеди не са сложни за разбиране, а словата им докосват и най-тънките струни на човешката душа. Научиха ни да пеем и много църковни песнопения – „Богородице дево“, „Достойно ест“, тропара на св. Георги, „Господи помилуй“, Псалом 135 и др.
Най-величествените моменти за мен бяха посещението на нашия патриарх, пеенето на българския химн всяка вечер, както и страхотното изпълнение на „Излел е Делю хайдутин“ от един свещеник, който беше с нас поне две поредни години. Тогава бяхме на поход, песента беше тематична и аз бях много впечатлена.
После дойде пандемията. Целия свят затвори. От дистанцията на времето осъзнавам, че неслучайно последният летен лагер беше през 2019 г., беше най-хубавият и остави най-дълбокия и съкровен спомен в мен. Сега разбирам, че това е бил подарък от Бога за всички нас, за да ни крепи в трудните времена, които не знаехме тогава, че предстоят. Ковид, война, разделения…
Сега лагерните смени отново се възобновиха и манастирът отново е изпълнен с деца. Най-важното от всичко остават думите на една от учителките, че ние, децата, учим за Бога, а след това ще излезем в света, станали апостоли на Христос и ще проповядваме Божията любов. В крайна сметка Господ Иисус Христос наистина е център на всички тези лагери, а ние там в пълния смисъл на думата сме църква, т.е. общност. Това не може да се забрави.
Всяка година в Кремиковския манастир има и специална лагерна смяна за деца с увреждания.
А аз вече се връщам в Кремиковския манастир като помощник, защото в един манастир с огромно стопанство има винаги много работа. Надявам се един ден да се върна и като учител в някоя детска лагерна смяна. Толкова много неща се промениха, но православните лагери в Кремиковския манастир бяха за мен едно от най-прекрасните неща в моето детство.
