Бяха страшни студове, лагерниците много мръзнеха на работа и когато се прибираха в бараката, буквално не можеха да стоят на краката си. Умираха много, обитателите на бараката непрекъснато се подновяваха.
Беше трудно на всички, но политическите си патеха най-много. Всички ставаха, отиваха на работа и се прибираха озлобени и вечно гладни, а сега отгоре на това криминалните вече два дена подред отнемаха цялата дажба на политическите при раздаването на хляба. На втория ден след кражбата, когато вечерта заключиха бараката, там вътре между политическите и криминалните започна бой 3а хляба не на живот, а на смърт.
Начело на политическите застанаха Авсеенков, няколко бивши военни и петима от интелигенцията, а на криминалните – Иван Кестенявия, изпечен бандит, хулиган и многократен убиец. Той беше убил не един човек в лагера, обичаше да разиграва на карти човешки живот. Политическите искаха справедливост и ред, а криминалните отвръщаха със смях:
– Взимаме ви хляба и пак ще ви го взимаме.
Те прекрасно разбираха, че лагерната администрация няма да защити политическите и мълчаливо одобрява тези кражби.
Отначало започна бой с юмруци, после влязоха в употреба и цепеници, а някои криминални извадиха и ножове. Ножовете бяха забранени в лагера, непрекъснато ги търсеха, постоянно обискираха, но почти никога не ги намираха.
Намушкаха един военен, раниха тежко в главата няколко политически. Криминалните действуваха задружно, а повечето политически само викаха, страх ги бе да помогнат на своите.
Криминалните биеха жестоко, надвиваха политическите, навсякъде се лееше кръв. Отец Арсений се хвърли към Сазиков и взе да го моли:
– Помогнете! Помогнете, Иван Александрович! Колят хората. Всичко е в кръв. За Бога, моля Ви, спрете ги! Вас ще Ви послушат!
Сазиков се изсмя и каза:
– Мене че ще ме послушат, ще ме послушат, а я ти помогни с твоя Бог! Гледай! Иван Кестенявия ей сега ще клъцне твоя Авсеенков. На двама вече им видя сметката. Твоят Бог, попе, знаеш ли колко е далече!
Гледа о. Арсений – хората в кръв, крясъци, псувни, стонове и всичко това така препълни душата му с болка за страданията на хората, че той вдигна ръце, влезе в центъра на боя и с ясен и силен глас каза:
– В името на Господа заповядвам – спрете! Укротете се!
И като прекръсти всички, тихо рече:
– Помогнете на ранените – и отиде на своя нар.
Стои целият някак озарен и като че ли нищо не чува и не вижда. Не чува как слагат до изхода на бараката мъртъвците, как помагат на ранените. Стои, вглъбен в себе си и се моли.
В бараката стана тихо, чуваше се само как хората се настаняват по наровете и как стене един тежко ранен. Сазиков отиде при о. Арсений и каза:
– Простете ми, о. Арсений. Усъмних се в Бога, а сега виждам – има Го. Чак ми е страшно. Велика сила е дадена на онзи, който вярва в Него. Простете ми, че Ви се подиграх!
След два-три дена Авсеенков, като се прибра от работа, отиде при о. Арсений и му каза:
– Благодаря Ви! Вие ме спасихте, спасихте ме! Вие безкрайно вярвате в Бога и аз, като Ви гледам, също започвам да разбирам, че Той съществува.
Животът в бараката течеше отмерено. Идваха едни лагерници, поживяваха малко в нея и лягаха в замръзналата земя, други ги сменяха.
Кражбите на хляб престанаха, а когато ставаха, криминалните строго наказваха своите 3а това. Отец Арсений работеше в бараката, много се изморяваше, както всички беше изтощен до крайност, но се държеше и не падаше духом.
Хората от бараката бяха най-различни по характер, живот и настроения – при това обречени на смърт, измъчени и затова озлобени и ожесточени. За много от тях о. Арсений стана свързващо и сближаващо начало което облекчаваше тежестта на лагерния живот.
Със своята доброта, със сърдечната си ласкава дума той стопляше душата на мнозина. За всеки – бил той вярващ, комунист, криминален или някакъв друг – о. Арсений намираше подходящата, точната дума и тя проникваше в душата му, помагаше му да живее, караше го да се надява на нещо по-хубаво, подтикваше го да върши добро.
Някак си незабелязано стана така, че Сазиков и Авсеенков се сближиха. Ще речеш – какво общо има между един престъпник и един бивш член на колегия? Съединяваше ги незримо о. Арсений.
Записано no разказите на Авсеенков, на офицера Зорин, на Глебов и Сазиков.
Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“