Написано от о. Александър две седмици преди смъртта му.
Четиридесет дни след Христовото Рождество в нашите храмове се празнува празникът на Сретението, празникът на Срещата – празник като че ли позабравен, тъй като често се пада в работен ден. Докато същевременно в този ден Църквата завършва „времето на Рождеството“, показва ни го в цялата му пълнота, изливайки чистата си и дълбока радост.
Този празник е посветен на възпоменаването и духовното съзерцание, които ние откриваме в Евангелието от Лука. Там се разказва, че четиридесет дни след раждането на Иисус Христос във Витлеем, Йосиф и Мария, съгласно религиозния обичай от онова време, „донесоха Го в Йерусалим, за да Го представят пред Господа, както е писано в закона Господен“[1].
„Тогава имаше в Йерусалим – продължава Евангелието – един човек, на име Симеон; и тоя човек беше праведен и благоговеен… и Дух Свети беше върху него. Нему бе предсказано от Духа Светаго, че няма да види смърт, докато не види Христа Господен. И дойде по вдъхновение в храма. И когато родителите донесоха Младенеца Иисуса, за да извършат на Него обичая по Закона, той Го прегърна, благослови Бога и рече:
Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля.
А Йосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него. И благослови ги Симеон и рече на Мария, майка Му: ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца…“[2].
Колко необичаен, колко прекрасен е този старец с Детето на ръце, колко странно звучат неговите думи: „Защото очите ми видяха Твоето спасение…“. Заслушваме се в тях и постепенно започваме да постигаме дълбокия смисъл на събитието, отношението му към нас, към мен, към нашата вяра.
Какво може да бъде по-радостно на този свят от срещата, от „сретението“ с този, когото обичаш? И наистина, животът е очакване. Тогава обаче не е ли срещата символ на високото и прекрасно очакване, на целия дълъг човешки живот? Този старец, който цял живот е очаквал такава светлина, която да озари всички, такава радост, която да би изпълнила всичко със себе си?
И колко е удивително, колко неизказано хубаво е това, че светлината и радостта, че отговорът са били дадени на стареца Симеон чрез Младенеца.
Когато си представяме тези треперещи старчески ръце, приемащи с любов и с внимание Четиридесетдневния, очите, устремени към малкото същество и заливащата всичко похвала: „… Сега вече можеш да ме отпуснеш с мир. Аз видях, държах в ръцете си, прегръщах Този, Който съдържа в Себе си самия смисъл на живота“. А той е чакал. Чакал е през целия си дълъг живот. И не означава ли това, че е мислил, че се е молил, че се е вглъбявал в това очакване, така че накрая целият му живот да се превърне в едно навечерие на радостната среща.
И не е ли време да попитаме и самите себе си: а какво чакам аз? Какво е онова, за което все по-силно ми напомня сърцето? Преобразява ли се постепенно моят живот в очакване на срещата с главното? Това е въпросът на Сретението. Тук човешкият живот е показан като прекрасно съзерцаване на душата – все повече и повече свободна, все по-дълбока, все по-очистена от дребното, от суетното, от случайното. Тук самото стареене, самото чезнене, земният дял на всеки от нас са показани толкова просто и убедително – като ръст и като подем до онзи последен миг, когато от цялата си душа, в пълнотата на благодарността казвам: „Сега отпускаш“. Видях светлината, пронизваща света. Видях Младенеца, Който носи в света толкова много Божествена любов, Който отдава Себе си за мен. Няма страх, нито неизвестност. Има само мир, благодарност и любов.
Ето какво донася със себе си празникът на Господнето Сретение – празникът на срещата на душата с Любовта, на срещата с Този, Който ми е дал и живота, и силата да преобразявам този живот в очакване.
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
[1] Лук. 2:22-23.
[2] Лук. 2:25-35.