Християнство.бг
Интервю на Religija.mк с Владан Перишич, бивш декан на Православния богословски факултет в Белград
Сръбската православна църква е възпрепятствана от това, че е в брак с дълбоко корумпирано правителство, което отклонява към нея част от печалбите, генерирани от корупция. По този начин тя купува мълчанието си и открито застава редом до криминализирани структури, като ги увенчава с най-високите църковни отличия.
Дълг на богослова е да се изказва винаги, когато са застрашени демократичните и човешките права на гражданите, смята в интервю за сръбски медии ставрофорния протойерей Владан Перишич, бивш редовен професор и декан на Православния богословски факултет (ПБФ), който е част от Белградския университет.
Преди да се пенсионира, той е бил професор по средновековна и модерна философия във Философския факултет в Белград, а преди това е бил главен редактор на списанията „Филозофски студији“ и „Теология“ .
За разлика от патриарх Порфирий, който осъди „цветната революция“ в Москва и след това няколко пъти призова за „помирение“, Перишич заяви в интервю за Radar , че не му е съвсем ясно кого патриархът призовава за помирение и се надява, че не е призовал просветената академична младеж към „помирение“ с тъмния престъпен картел, който контролира държавата.
Какво ни казаха от Москва патриарх Порфирий и Бачкия митрополит Ириней Булович, докато студентските протести бяха в разгара си?
Това очерняне на сръбската академична младеж пред авторитарния лидер на чужда държава беше ужасно унизително. Приличаше на ухажване от някакви нещастни неудачници към могъщ човек, който почти не ги забелязва. Не очаквах нищо особено от тях, но все пак не се надявах на такова аматьорство, дилетантство и упадък. Когато руските домакини публично обявиха срамното ухажване на висшето ръководство на Сръбската православна църква, нямаше връщане назад, защото не можеха да твърдят, че не са казали това, което са казали. А че е било „цветна революция“, можеше да твърди само някой, който не знае какво е цветна революция или който знае, но клеветнически го приписва на сръбската младеж, която някои от висшето ръководство на Сръбската православна църква безсрамно дори етикетират като усташи. Казаха, че Сърбия трябва да се присъедини към Русия „като малка лодка към голям кораб“… Всичко е по-срамно от най-срамното. Напразно ботовете им тръбят, че върхът на Сръбската православна църква е мислил за всичко друго, но не и за това, което всички са чули. Нещата бяха оголени и в Москва върхът на Сръбската православна църква дори патриотично обяви, че се надява повече на руската, отколкото на собствената си политика.
Каква трябва да бъде ролята на църквата в борбата на гражданите срещу корупцията?
Да застане абсолютно на страната на народа. Но Сръбската православна църква пречи на това, защото е омъжена, или по-скоро е в противоестествено блудство, именно с онази дълбоко корумпирана държава, която пренасочва част към църквата от печалбите, генерирани от корупцията. По този начин тя купува мълчанието ѝ и открито застава до криминализираните структури, награждавайки ги с най-високите църковни ордени, а след това съди с възмущение онези, които коментират това. Така че, не само постъпва недостойно, но и санкционира онези, които само отбелязват срамните им действия. Като всява страх, тя иска да предотврати излизането на бял свят на беззаконието си.
Смелостта и любовта към истината на студентите, бъдещите богослови, не се оценяват дори в Богословския факултет. Не е ли задължение на факултета да прави точно обратното – да застане зад своите студенти, а не да задушава борбата за истината?
Разбира се, че е така. Но ПБФ не разбира същността на Университета. Те не могат да разберат, че Университетът е свободна общност от изследователи – професори и студенти. По-голямата част от тях не разбират същността на тази институция. А ако някои разбират, това е още по-лошо: злоупотребяват с привилегированото си положение в Белградския университет. Ето защо третират Факултета като някакъв вид разширено средно богословско училище, в което преподавателите са тук, за да говорят, а студентите са тук, за да слушат и „послушно“ да си пишат домашните. И най-вече всички заедно, с абсолютно, безусловно и предварително определено послушание, трябва да ухажват Синода и върха на църквата, търсейки начин да заслужат тяхната милост. И така, как можем да очакваме, че такива хора ще подкрепят пробудените студенти в борбата им за справедливи и свободни институции и за живот, свободен от унижения и страх?
Създава се впечатлението, че както държавата, така и църквата насърчават национализма и го използват, за да отклонят вниманието от други проблеми. Как така националната идентичност често надделява над християнските ценности сред вярващите на Сръбската православна църква?
Национализмът е особено болезнена тема за всички балкански, но за съжаление все повече и за европейските общества. Тази тема изисква много по-широко и задълбочено обяснение, отколкото мога да дам тук. Но, накратко: национализмът, какъвто го срещаме всеки ден, е голяма измама от страна на големи измамници – професионални националисти. Трябва да се има предвид, че национализмът в края на 18-ти и през целия 19-ти век е бил положително явление, родено от оправданото желание на поробените народи да създадат свои собствени нации и да се освободят – както от абсолютисткото управление на местните роялисти и абсолютисти, така и от колониалното управление на чуждестранните експлоататори. Когато обаче говорим за национализъм днес, нямаме предвид него, а неговия омоним, който се характеризира с безкритично възхваляване на собствената нация за сметка на други, обикновено съседни нации, които се възприемат като виновници за всички проблеми, които нашата нация има.
Какви са ключовите характеристики и последици от такъв национализъм?
Такъв национализъм се основава на митове за миналото на собствената нация, в които тя, чрез метода на селективното забравяне, винаги се представя като наивна жертва на хитри и зли народи, които са печелили от нейните загуби. Нашата нация никога не е нападала друга. Никога не е предизвиквала война. Никога не е извършвала престъпление. И ако е извършила такова – и това престъпление е сведено до неузнаваемост – то това е била оправдана реакция на много по-голямо престъпление, което други са извършили срещу нас. Ето защо нашият национализъм е патриотизъм. Техният национализъм е шовинизъм. Ето защо нашата нация е „жертва, изложена на исторически несправедливости“, която трябва да бъде коригирана. Такъв образ на нацията, внимателно приготвен в кухните на националистите, от десетилетия трови народа от всички национални и църковни медии, пречейки му да възприеме истината за себе си. Истина, която не винаги е приятна, но винаги е лечебна. Но такава, през която не е лесно да се пробие.
Каква е ролята на църквата във всичко това?
Особено поразително е, че църквата е поела с най-голямо удоволствие и преданост роля, която е чужда на нейната същност, но която националистическата власт ѝ е отредила – ролята на пазител на националната митология и единството на нацията. Така, вместо да разобличава подобно използване на национализма от онези хитри и луди хора, които винаги са обвивали народа в черно, църквата доброволно се е поставила в служба на този полусвят, горда, че и тя ще даде своя принос към национализма, като вместо да бъде църква за всички, ще е национална църква и дори добави това към името си. И вместо да се обяви богословски за национализма, като разкрие митоманските му претенции, тя се обявява идеологически – като безусловно приема да служи на неговите цели, които по никакъв начин не могат да бъдат църковни или по-точно – евангелски. И за които, в края на краищата, дори не пита.
Ръководството на ПБФ, с абсолютно послушание, се облагодетелства от Синода и висшия клир, за да спечели неговата благосклонност. И така, как може да се очаква от тях да подкрепят пробудените студенти в борбата им за справедливи и свободни институции?
Напротив, църквата, връщайки се към себе си и своята изначална мисия, трябва много по-активно да просвещава своите вярващи в духа на Христовото евангелие, което не познава „нито елин, нито юдеин“ като не прави разлика между народите, чието спасение не иска само пасивно, абстрактно и декларативно, а активно да се работи за него. Тя трябва също така да се ангажира много по-активно с помирението на балканските народи, които именно националистите доведоха до факта, че дори днес живеят почти така, сякаш злощастната и ненужна гражданска война, която те провокираха, е приключила вчера – или, още по-лошо – сякаш ще започне утре. Църквата би могла, и дори би трябвало, да даде много по-голям, бих казал дори решаващ принос за взаимното разбирателство и възстановяването на доверието между балканските народи. Но за съжаление, не виждам тя да прави това. И не виждам да се интересува и от подобно нещо. Което е трагично и което ме прави особено тъжен.
По искане на патриарх Порфирий пред църковния съд се води производство срещу свещеник Вукашин Миличевич и богослова Благой Пантелич, което за пореден път повдига въпроса за свободата на словото и позицията на критичното мнение в Сръбската православна църква. Какво е целта на всичко това и защо публично ги подкрепихте?
Като започва процеса срещу тях, църковното ръководство не само иска да ги накаже, но и да изплаши всеки друг член на църквата, който би искал да действа по подобен начин. Те искат наказанието им да бъде драстично, за да дадат пример. Духовенството отдавна е замълчало, пазейки мантията си. Но каква е ползата от мантията, ако под нея няма гръбнак? Ще бъдат ли по-близо до Бога като безгръбначни? Струва ми се, че не мислят за това. А би трябвало. Обикновено се оправдават с думите – какво е твоето достойнство, ако нямаш какво да ядеш? Но, от друга страна, може би би било по-добре да се запитат – каква е ползата ти да имаш какво да ядеш, ако заради това губиш достойнството си?
За какво ще бъдат съдени?
Свещеник Миличевич, изглежда, ще бъде съден от ръководството на Сръбската православна църква, само защото истината, която понякога казва, не ги устройва и те се разпознават в нея. Това вероятно не ги притеснява, защото знаят по-добре от всеки друг, включително и от него, кои и какви са. Но, благодарение на това, което Миличевич и някои други ще кажат, сега започват да разпознават и други, а това вече наранява суетата им и петни репутацията, която вярват, че имат, защото внимателно са я градили десетилетия наред. Не виждам друга причина да го съдят, освен тази. И тази причина едва ли ще се намери в каноните и правилата на църквата. Освен ако не му намерят и други недостатъци, за които тогава ще трябва незабавно да започнат стотици паралелни съдебни производства. Но не се съмнявам, че ще измислят нещо. Ако не в нещо друго, поне в това са обучени. Така или иначе, те се позовават на каноните, само когато им е удобно. Когато не им е удобно, каноните сякаш не съществуват.
Национализмът е голяма измама на големите измамници – професионалните националисти. Особено опустошително е, че църквата е поела върху себе си ролята на пазител на националната митология, която националистическото правителство ѝ е отредило.
Забраната за причастие засегна и Пантелич. Каква е целта на това драконовско наказание? И не би ли било по-умно да се награди някой, който със свободно мнение, основано на знания, всъщност издига репутацията на Сръбската православна църква?
И тази забрана беше наложена без никакъв съдебен процес, без представяне на доказателства и дори без конкретно обвинение. Напълно произволно, своеволно, според принципа „мога да направя всичко“ на непредсказуемата, капризна и авторитарна кралица от „Алиса в Страната на чудесата “, която – сякаш е нещо съвсем нормално – казва: „Първо присъдата, после съдът“. Така двамата получиха присъдата, а със съдът ще уреди да изглежда, че присъдата е оправдана. А ръководството на Сръбската православна църква не си е взело никакви поуки от паденията ѝ. Вместо да даде възможност на най-добрите да правят това, което знаят и обичат, защото това несъмнено би било от полза за църквата, те безмилостно ги преследват и клеветят чрез своите медии. Д-р Миличевич е един от най-талантливите и образовани богослови, които някога сме имали, а докторантът Пантелич успя, почти от нищото, да създаде най-добрия богословски уебсайт на Балканите. Очевидно няма място за такива хора и подобните им в официалната Сръбска православна църква. Но всеки посредствен човек ще се настани удобно в някоя патриаршеска или епархийска служба или в някоя енорийска църква, радио, телевизия, вестник или уебсайт на Сръбската православна църква. Не е нужно да е талантлив в нищо. Не е нужно да знае нищо. Не е нужно да прави нищо. Достатъчно е безупречно да изпълнява заповедите и да се покланя възможно най-дълбоко. Дотук е стигнала Сръбската православна църква. Дали може да стигне още по-ниско – предстои да видим.
Честно казано, ловът на негодни започна още през 2017 г., когато група професори, доценти и асистенти от Философския факултет, включително и вие, публично се противопоставиха на инициативата за преразглеждане на теорията на Дарвин. Това беше възприето като компрометиране на Сръбската православна църква, сякаш тя вече не се беше компрометирала, прикривайки множество скандали?
С нашата „Позиция“ по теорията на еволюцията, която беше изразена изключително положително от всички релевантни научни институции, ние не само не компрометирахме църквата, но и силно допринесохме за нейната репутация в по-широката социална и академична общност, докато самото църковно ръководство се дистанцира от нашето мнение и по този начин се компрометира. Но това е все още само бледа сянка на компромиса, с който църквата се унижи, като прикри педофилията на самия „църковен връх“ – сред тези, които решават всичко важно в нея и което засяга всички. И заради който тя можеше да бъде прикрита, с обилна помощ от отдавна компрометираните съдебни институции на тази нещастна държава. На педофилите в одежди, някои от които носеха и митри, не им липсваше нито един косъм на главата, но теолозите ще платят скъпо, за да се осмелят дори да коментират недостойните думи или действия на църковната върхушка. За църковния елит би било най-желателно изобщо да не мисли за делата им, а ако се замислим – да не го казваме. В противен случай ще последва отмъщение. И това е оправдано с хитро и добре практикувано използване на омонимия. В случай на критика, върхът на официалната църква демагогски веднага, почти инстинктивно, подменя обект и обвинява критика, който намира недостатъци в „църквата като институция“ и в нейните лидери, които допускат по-големи или по-малки грешки, твърдейки, че такъв човек всъщност критикува „църквата като Тяло Христово“. И с този акт самият нещастник бива отстранен от църквата, така че църквата може само да констатира това в някакъв църковен съд.
И в това няма нищо ново. Историята на църквата показва, че тя е имала своите светли и тъмни моменти, и дори цели периоди. Тези, които не харесват църквата, сочат само второто. Тези, които я обичат, но за съжаление и тези, които се възползват от нея, сочат само първото. А истината е, че е имало и двете.
Можете ли да ни напомните за онази 2017 година, която можем да отбележим като начало на завръщане към времето на Инквизицията?
От 12-те подписали апела, се оказа, че половината постепенно са се отдръпнали и са се покаяли; оттогава живеят благополучно на милостта на църковното ръководство и вече не мислят за подобно „безразсъдство“. Но за да бъде разбрана изобщо нашата „позиция“, е необходимо да се знае какво я е причинило – че е била естествена реакция на неясна инициатива на „група граждани“, сред които петима или шестима свещеници и бивши професори от ПБФ, които са оказали натиск върху образователната система да извърши „ревизия на изучаването на теорията на еволюцията в нашите училища и факултети“. С други думи, да изхвърлим теорията на еволюцията и да я заменим със съмнителното учение на американските протестантски креационисти, които се застъпват за буквалното разбиране на Свещ. Писание, като по този начин изопачават неговото послание и напълно предават духа на традицията на Светите отци и Църквата.
С нашата позиция ние всъщност защитавахме автентичното християнско учение от американския протестантски креационизъм, който може да се квалифицира и като – болест на вярата. Защитавахме теорията за еволюцията срещу креационистите не защото знаем, че е истина – би било претенциозно за нас като теолози да си приписваме подобни компетенции – а защото тя е единствената приета научна теория днес, която обяснява развитието на живота на Земята. И по-специално, защитихме принципа, че една научна теория може да бъде заменена с друга научна теория, само ако научната общност приеме, че тя обяснява дадените явления по-добре от първата. Но това изобщо не ни помогна. Напротив. Ръководството на църквата изопачи нашата „Позиция“ и ни атакува яростно за неща, които никой от нас не е твърдял или дори не е мислил. Така за пореден път се убедихме, че онези, за които науката е толкова важна, колкото миналогодишния сняг, просто са се възползвали от възможността да ни дискредитират по съвсем други причини, включително защото не бяхме готови винаги и във всичко да се подчиняваме на техните ретроградни възгледи.
Най-много ги притесняваше, че се случи нещо, което никога не е трябвало да се случва – някои хора се осмелиха, без „благословия“, самостоятелно да напишат и публикуват нещо, което имаше огромен обществен резонанс. Това е просто непростимо. Тоталитарният ум, обсебен от абсолютен контрол над всичко, не можеше да го остави така. Трябваше да реагира. И най-малкото – те се тревожеха дори от най-малкото, което защитаваме и какво отричаме. Единственото, което имаше значение за тях, беше: кого помолихте, от кого получихте „благословия“ за това? С това ловният сезон за нас беше открит. И ловът наистина започна. Той продължи няколко години и през това време ръководството на църквата, чрез своите безусловни последователи във ПБФ, се отърва от най-добрите учители – и го направи безмилостно, изхвърляйки ги на улицата, напълно незаконно, в противоречие с всички норми, академични стандарти и дори на Закона за трудовите отношения. Фактът, че са свели ПБФ до неакадемична и неподходяща гимназиална семинария, която в сегашния си вид вече няма място в Белградския университет, изобщо не ги притеснява. Всъщност, изглежда, че в своята слепота те дори се гордеят с това.
Когато през 2021 г., използвайки близостта си с правителството, църковното ръководство постигна изменения в Закона за висшето образование, според които Синодът на Сръбската православна църква, вместо Белградския университет (БУ), отговаря за най-важните въпроси за Факултета по изобразително изкуство, за да може той да „изчиства и замъглява“ там, в същия момент Факултетът по изобразително изкуство, а с него и Белградският университет, загубиха своята автономия. Но всички мълчат за това и се държат така, сякаш нищо не се е случило, което не е в тяхна полза. А на въпроса как е възможно факултет, основан и финансиран от държавата, да се управлява от недържавна институция, ще трябва да отговори самата държава – веднага, когато я имаме.
