Християнство.бг
На 11 юли международната общност почита жертвите на сръбския геноцид в Сребреница.
Преди 29 години (юли 1995 г.) в босненския анклав сръбските сили, командвани от генерал Ратко Младич и Радован Караджич, избиват само за няколко дни над 9000 души. До днес са открити телата на над 7000 от тях. Те са погребани в Поточари. Стореното е най-голямото клане на цивилни в Европа след Втората световна война.
На 23 май 2024 г. т.г. Общото събрание на ООН прие резолюция, с която утвърждава 11 юли като международен ден за отдаване на почит на жертвите на геноцида. Вносители бяха Германия и Руанда, а България беше съавтор на резолюцията.
На 8 юли около 5000 души тръгнаха в „Поход на мира“ от Незук към Поточари, за да отдадат почит на хилядите убити мъже и момчета. Малцина оцелели поведоха множеството.
За днес е обявен траур във Федерация Босна и Херцеговина, погребани са намерените останки на още 14 жертви. Най-младата от тях е била на едва 17 години през 1995 г. Всяка година биват откривани още останки от тела на загинали от геноцида хора.
В същото време се очаква днес парламентът на Сърбия да ратифицира Декларацията за защита на националните и политическите права и общото бъдеще на сръбския народ. Документът беше приет на съвместно правителствено заседание между Сърбия и Република Сръбска, което се проведе в рамките на Общосръбския събор на 8 юни в Белград под мотото „Един народ, един събор – Сърбия и (Република) Сръбска“ (Националната доктрина на „Сръбския свят“ се възражда с участието на Сръбската църква • Християнство.бг).
Лидерите на този събор изказаха благодарност на Сръбската православна църква, която обединява мнозинството от сръбския народ, но в същото време участниците не само не осъдиха извършения геноцид в Сребреница, а напротив – сръбският президент Александър Вучич и лидера на босненските сърби Милорад Додик лично подеха кампанията за отричане на геноцида, извършен преди три десетилетия.
Като „грешка, довела до престъпление“ – така президентът на Република Сръбска Милорад Додик определи избиването на хиляди мюсюлмани в Сребреница. Той отрече да става дума за геноцид, въпреки ясното решение на международните съдилища. Има и призиви за отделяне на Репупблика Сръбска от Босна и Херцеговина, което връща горчивите спомени от войната и страдания сред местното население („Грешка, довела до престъпление“. Лидерът на босненските сърби отрече клането в Сребреница да е геноцид (svobodnaevropa.bg)).
***
По време на войната в Босна и Херцеговина (1992-1995 г.) десетки хиляди бошняци от околните райони, бягащи от атаките на босненските сръбски сили срещу техните градове и села, търсят подслон в Сребреница. В продължение на три години босненските сръбски сили обсаждат анклава и го обстрелват. Те контролират пътищата за достъп и възпрепятстват международната хуманитарна помощ като храна и лекарства. Хората лагеруват по стълбищата и коридорите на жилищни сгради, в коли и в обществени сгради като училището и спортния център, докато други изобщо нямат подслон и се скупчват навън при температури, които падат до -25ºC през нощта през зимата.
През април 1993 г., когато градът е подложен на танков и артилерийски обстрел от сърбите, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 819, обявяваща Сребреница за „безопасна зона“. Няколко дни по-късно е подписано споразумение, призоваващо за пълно прекратяване на огъня в Сребреница, демилитаризация на анклава, разполагане на рота на UNPROFOR (Силите за защита на Обединените нации) и отваряне на коридор между Тузла и Сребреница за евакуация на тежко ранени и болни. UNPROFOR създава малък команден център в самата Сребреница и по-голяма основна база на около пет километра северно от града в Поточари („Комплекс на ООН“). След пристигането на първоначалната група от сили на UNPROFOR през април 1993 г., нови войски се сменят в анклава приблизително на всеки шест месеца. През януари 1995 г. пристига холандски батальон („DutchBat“).
През март Радован Караджич, президент и върховен главнокомандващ на въоръжените сили на самопровъзгласилата се област Република Сръбска, заповядва на босненските сръбски сили да елиминират мюсюлманското население от анклавите Сребреница и Жепа. „Директива 7“ служи като предшественик на геноцида. Дринският корпус на армията на Република Сръбска получава следната заповед:
„Чрез планирани и добре обмислени бойни операции създайте непоносима ситуация на пълна несигурност без надежда за по-нататъшно оцеляване или живот за жителите на Сребреница и Жепа.“
През юли 1995 г. Директива 7 е трансформирана в конкретен план. Сърбите превземат позициите на мироопазващите сили, като вземат за заложници около 30 холандски войници. На 11 юли армията на босненските сърби, водена от генерал Радко Младич, превзема Сребреница, което кара десетки хиляди бежанци да избягат в комплекса на холандските сили в Поточари в покрайнините на града. Миротворците се оттеглят в базата на ООН, заедно с хиляди бежанци, предимно жени и деца.
Настоявайки мюсюлманското население в Сребреница да се предаде, Младич обещава, че тези, които свалят оръжие и се подчинят, ще бъдат пощадени. „Аллах не може да ви спаси, но Младич може“, казва осъденият в Хага военнопрестъпник пред Ибрахим Нуханович, цивилен преводач мюсюлманин, по време среща няколко часа преди началото на клането, която е записана на видео.
В следващите няколко дни следва методично изтребление от босненските сърби. Телата на жертвите са захвърлени в масови гробове. По-късно сърбите изравят много от тях и ги препогребват, за да скрият следите. Оцелелите се броят на пръсти. Съдия от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия в Хага описва клането със следните думи:
„След като през юли 1995 г. Сребреница падна под обсадата на сръбските сили, беше извършено наистина ужасно клане на мюсюлманското население. Доказателствата описват сцени на невъобразима жестокост: хиляди мъже, екзекутирани и погребани в масови гробове, стотици мъже, погребани живи, мъже и жени, осакатени и заклани, деца, убити пред очите на майките им, дядо, принуден да изяде черния дроб на собствения си внук. Това са истински сцени от ада, написани на най-мрачните страници на човешката история.“
Оцелелите се броят на пръсти. Те разказват потресаващи истории за убийства, изтезания и изнасилвания от страна на сърбите, за които Младич и бившият лидер на босненските сърби Радован Караджич са обвинени от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТБЮ) в геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления.
За геноцид, престъпления срещу човечеството и други престъпления, извършени в Сребреница през юли 1995 г., Хагският трибунал и съдилищата в Босна и Херцеговина, Сърбия и Хърватия досега са осъдили 47 души на повече от 700 години затвор, включително командирите на Дринския корпус Вуядин Попович и Радислав Кръстич и др.
Радован Караджич и Ратко Младич се укриват в продължение на години в Сърбия и са заловени едва съответно през 2008 г. и 2011 г. Те са осъдени на доживотен затвор. През 2002 г. цялото нидерландското правителство подава оставка след разследване, което доказва печалната роля на оттеглянето на холандските войски. Тогавашният министър-председател Вим Кок казва, че по този начин правителството приема своята отговорност за клането, но не и вината. Роднините не смятат това за достатъчно и години наред настояват за извинение. Получават го едва през 2022 г. – 27 години след като близките им са изклани.
***
БГНЕС разговаря в Поточари с Мунира Субашич, председател на сдружението „Майките на Сребреница“.
Мунира е изнасяла реч пред ООН, среща се с редица политици – от Бил Клинтън до днешния пратеник на международната общност в Босна – Кристиан Шмид. Тя разказва потресаващата история за убийствата на собствените си съпруг и син, описва съдбата на хилядите избити от сръбските сили през 1995 г. в Сребреница – геноцид, невиждан от Втората световна война.
„Две неща са най-важни за нас – да намерим костите на синовете си и да знаем името на всеки престъпник, който трябва да бъде изправен пред правосъдието“, отбелязва тя. Мунира припомня, че политическата и военна върхушка на Република Сръбска от 90-те години е получила пет доживотни присъди, включително за Радован Караджич и Радко Младич. Никой обаче не може да върне загиналите. От тях са останали само костите в планината от гробове на Мемориалния център в Поточари.
„5 500 деца остават сираци след падането на Сребреница на 11 юли 1995 г. Тези деца са свидетели на убийства и изнасилвания, а някои се раждат от убитите им бременни майки“, сподели Мунира. Въпреки всичко майките от Сребреница възпитават децата си да не мразят и да не търсят отмъщение. „Моят син беше добър ученик, знаеше немски. Убиха го на 17 години. От него откриха две кости, не остана друго. Геноцидът не може да бъде изтрит от историята“, казва Мунира.
–––––––––––––––––––
По материали от БГНЕС. Виж също: Сръбският геноцид в Сребреница – най-жестокото клане в Европа след ВСВ – БГНЕС
