Християнство.бг
Джабир Дерала // Civil Today
Балканите отново са на кръстопът между истината и манипулацията, между демокрацията и авторитаризма. С наближаването на избори и други съдбовни политически процеси из целия регион, а националистическите лидери изострят своята реторика, въздухът натежава от безпокойство и напрежение. Трусовете, които днес се усещат във всяка столица, са част от геополитическа игра, чиито граници далеч надхвърлят Балканите. Събитията, които се разгръщат в Босна и Херцеговина, са част от дългосрочна стратегия за преначертаване на политическите и идеологическите граници под знамето на така наречения „Сръбски свят“.
И всичко това — в дълбоката сянка на „Руския свят“.
Крехкият баланс на ръба на разпад
Това, което на пръв поглед изглежда като отделни кризи — референдумът в Република Сръбска, клерикалният национализъм в Черна гора или ерозията на демокрацията в Северна Македония — всъщност са взаимно свързани елементи от една и съща геополитическа мозайка.
Проектът „Сръбски свят“ не е нито спонтанен, нито невинен. Той е внимателно организирана, държавно ръководена стратегия за влияние, синхронизирана с хибридните операции на Москва из Европа. Заедно те подкопават крехкия демократичен консенсус, който запази мира на Балканите повече от две десетилетия — от последния въоръжен конфликт в Северна Македония през 2001 година.
„Сръбският свят“ в действие
Ръководството в Белград прилага един и същ сценарий в различни страни от Западните Балкани. В Черна гора се опира на религиозна мобилизация; в Република Сръбска — на рисковани сепаратистки залози; а в Северна Македония води дезинформационна война — както подробно описах в анализа „Без куршуми и без граници, само с наративи: тихото завладяване на Северна Македония“. Тактиките се различават, но целта е една: разширяване на сръбското влияние, отслабване на демократичните институции и спиране на евроатлантическата интеграция. Методът е господство без открит конфликт — чрез наративи, овладени институции и постоянен стратегически натиск, осъществявани в синхрон с Кремъл.
В Черна гора Сръбската православна църква се превърна в решаващ политически инструмент. Литиите — църковните шествия между 2019 и 2021 година — мобилизираха десетки хиляди вярващи под религиозни символи, но с недвусмислено политическа цел. Резултатът бе падането на прозападното правителство на Мило Джуканович и възходът на ръководство, ориентирано към Белград. Църковното участие бе тактическо и показателно — нагледен пример как вярата може да бъде превърната в оръжие за политически цели.
В Република Сръбска Белград поддържа отношения на покровителство и зависимост със сепаратисткия лидер Милорад Додик. Неговите открити призиви за независимост, редовните му политически „поклонничества“ в Москва и възхищението му от Владимир Путин показват колко дълбоко „Сръбският свят“ е вплетен в геополитическия наратив на Кремъл. Същата двойнственост бележи и политиката на Александър Вучич — декларативна вярност към ЕС, съчетана с постепенно приближаване към антизападни съюзи.
В същия контекст Сърбия и Русия не просто влияят върху Северна Македония — те я прекрояват. Чрез пропаганда, културна доминация и идеологическо проникване се води хибридна война без нито един изстрел. Бойното поле е общественото съзнание, а оръжията — лъжата, манипулацията и купената лоялност.
Всичко това очертава разрастваща се мрежа от авторитарно влияние, обединяваща политически, духовни, медийни и разузнавателни актьори от Белград до Москва — подсилена от сродни режими в Будапеща и Братислава и усилвана от крайнодесни движения из Европа.
Босна и Херцеговина на ръба
Никъде обаче последствията от тази стратегия не са по-очевидни — и по-опасни — отколкото в Босна и Херцеговина. Там „Сръбският свят“ не е просто операция за влияние, а план за дезинтеграция — системно усилие да се разруши самата държава.
Босна и Херцеговина се превърна в изпитателно поле на хибридната дестабилизация, където балансът между мир и разруха виси на косъм всеки ден. Република Сръбска е най-опасното оръжие на този процес — инструмент за дестабилизация и потенциален механизъм за разпад.
На 25 октомври 2025 година Република Сръбска ще проведе референдум за отхвърляне на авторитета на държавните съдилища и Централната избирателна комисия. Ако той бъде приет, Милорад Додик ще го представи като „волята на народа“, превръщайки сепаратисткия бунт в уж демократичен акт. Но зад този популистки театър стои пряко посегателство срещу конституционния ред, установен с Дейтънското мирно споразумение — основата на крехкия мир, който сложи край на най-кървавата война в Европа след 1945 година.
Само седмици по-късно, на 23 ноември, ще се проведат предсрочни президентски избори — изпитание дали партията на Додик (СНСД) ще запази желязната си хватка или разпокъсаната опозиция ще успее да превърне недоволството в реална алтернатива. В действителност този вот ще покаже дали демократичната конкуренция още е възможна в ентитет, все по-задушаван от авторитарен контрол и овладени институции.
Междувременно Република Сръбска вече функционира като паралелна държава — отхвърля държавните институции, поддържа собствени полицейски и съдебни структури и управлява така, сякаш Сараево е чужда столица. Всяко едностранно действие е удар по конституционната тъкан на Босна, превръщайки я, в най-добрия случай, в конфедерация. А за онези, които искат да пренапишат границите чрез манипулация, Дейтън е само пречка.
С разрастването на кризата САЩ и Европейският съюз отново са въвлечени в познатата и неудобна роля на посредници в конфликт, който вярваха, че са решили преди три десетилетия. Но опитът им е противоречив. Западната дипломация често успява да „замрази“ конфликтите, но рядко да ги реши. Всяко отстъпление в името на „стабилността“ само насърчава онези, които печелят от нестабилност.
И очаквано — опасността не спира в Босна. Ако в САЩ властта отново се доближи до кръгове, свързани с президента Доналд Тръмп, Додик и неговите покровители в Белград и Москва могат да открият нов източник на сила. Дори мълчаливо одобрение от Вашингтон би се възприело като разрешение — фатален сигнал за отстъпление от постдейтънския ангажимент, който запази единството на Босна и предотврати нов конфликт почти тридесет години.
Босна е огледало на уязвимостта на Европа. Тя показва колко крехък става мирът, когато истината се размива, институциите се изпразват, а демокрацията остава незащитена. „Сръбският“ и „Руският свят“ нямат нужда от армии, за да победят. Те живеят от разрушителните състояния на обществата — от мълчанието, умората и илюзията, че мирът може да съществува без справедливост.
Ефектът на доминото
Кризата в Босна е предупредителен изстрел за целия регион — и отвъд него. Ако референдумът в Република Сръбска успее, или ако Додик продължи безнаказано, последиците ще се разлеят далеч отвъд границите. Стратегията е ясна — транснационален проект за дестабилизация, фрагментация и преориентиране на Западните Балкани в рамките на авторитарна ос от Белград до Москва.
Успешен сепаратистки маньовър — или дори продължителна конституционна парализа — би вдъхнал кураж на подобни процеси другаде. В Черна гора би укрепил клерикалния национализъм и ускорил ерозията на гражданската идентичност. В Сърбия би затвърдил илюзията за историческо оправдание и задълбочил култа към жертвата и изключителността. А в Северна Македония би подсилил пропагандните мрежи, които вече подкопават общественото доверие в институциите, демокрацията и западния курс на страната.
Залогът не може да бъде по-висок. Балканите отново се превръщат в сцена, на която външни сили изпитват устойчивостта на демокрацията и на самата Европа. Местните политически кризи лесно могат да се превърнат в регионален срив — бавен, но неизбежен разпад на принципите, върху които е изграден европейският проект.
Босна има значение отвъд Сараево, Черна гора — отвъд Подгорица, а Северна Македония — отвъд Скопие. Техните съдби ще решат дали следвоенната визия за свободна Европа може да устои на заплахата на хибридните войни на XXI век.
Най-голямата опасност винаги е в примирението — в лъжливото усещане, че тишината е равна на стабилност. Когато демократичните правителства отвръщат поглед, когато международните фактори избират краткосрочния покой пред дългосрочната сигурност, те играят по сценария на онези, които превръщат хаоса в оръжие. „Сръбският свят“ на Балканите и „Руският свят“ в Европа процъфтяват във вакуума, оставен от западното колебание — в мълчанието между изявленията и паузите между срещите на високо равнище.
Северна Македония може да се окаже следващото — и най-уязвимо — домино: фронтова държава, където демокрацията и истината вече са под обсада от силите на националистическата, идентичностна политика.
Урокът е ясен: хибридната война започва с недоверие и завършва с разпад. Босна е епицентърът, но трусовете вече достигат всяко кътче на региона. Бъдещето ще зависи от това дали Европа и съюзниците ѝ ще разпознаят бурята такава, каквато е — и дали ще действат, преди да е станало твърде късно.
Пътят напред
Пътят напред изисква повече от предпазлива дипломация и изрази на загриженост. Той изисква смелост — морална, политическа и стратегическа. Твърде дълго Западните Балкани бяха разглеждани като проблем за управление, а не като регион, който заслужава защита. Това колебание позволи на злонамерени сили да действат безнаказано, да пренаписват наративи и да превръщат самата демокрация в предмет на подигравка.
Мирът, както напомня Босна, не се поддържа сам. Той изисква постоянна защита — не само чрез институции и международни споразумения, но и чрез усилията да се разкрие истината, да се изисква отговорност и справедливост, и чрез всекидневната гражданска бдителност. „Сръбският“ и „Руският свят“ се хранят с обратното — с объркване, разделение и умора. Техните архитекти знаят, че когато обществата привикнат към манипулацията, когато лъжите останат неоспорени, пътят към авторитарен контрол става почти безпрепятствен.
Европа не може повече да си позволи лукса на нов цикъл от години на умиротворяване, представяно като прагматизъм. Всяко отстъпление пред Додиковия инат, всяко пренебрежение към двойната игра на Сърбия, всяко търпение към националистическата реторика в Северна Македония подкопава самите основи на европейската идея. Западът трябва да разбере, че битката за демокрацията се води в класните стаи, в редакциите и в парламентите на Балканите — и далеч отвъд тях.
Защитата на демокрацията започва с яснота. Това означава да назовем заплахите с истинските им имена и да откажем да ги нормализираме. Да застанем до онези, които казват истината, когато тя е най-неудобна. И да помним, че дезинформацията и авторитаризмът не са абстрактни опасности — те са системи, създадени да контролират начина, по който хората мислят, действат и се надяват.
„Сръбският свят“ и „Руският свят“ са посветени изцяло на контрола. Те няма да спрат на граници — особено когато преминаването им вече не изисква армии, а само влияние. Онези, които вярват в свободата, истината и демокрацията, трябва да решат къде да начертаят границата. И всичко това започва с куража да се каже: стига!
Джабир Дерала е носител на журналистически награди, анализатор и защитник на човешките права, съсредоточен върху демокрацията, дезинформацията и хибридните войни на Балканите и в Европа. Сред неговите трудове са книгата „Украйна – години на героизъм“ и съавторството на „В защита на демокрацията и човешките права“.
