Защо му е на християнина Старият Завет?
Често може да се чуе, че християните, които имат Нов Завет, вече не се нуждаят от Стария Завет. А защо продължават да го печатат в изданията на Библията? Просто като някакъв паметник на древността или той си има свое място в Църквата и днес? Ако да, то за какво ни е нужен той? Да дадем ли половината Библия в музея? В действителност старата дреха или предмет обикновено не се използва, заменя се за нова, но нима не е постигнала същата съдба и Стария Завет? Първата част на Библията, както мислят мнозина е „овехтяла“, загубила е значението си за нас. Но освен названието (славянското „ветхий“, означава просто „стар, предишен“), прочитайки Новия Завет и преминавайки към Стария, човек понякога изпитва разочарование. И скучно ти става, и неактуално, но главното е, че на твърде много от неговите страници има кръв.
В Новия Завет също не всичко е разбираемо и не всичко е интересно, но едва ли има нещо, което толкова да отблъсква читателя. Някой може да си помисли, че става дума за двама различни бога… Подобна мисъл изказал един богослов в II век от н.е. – Маркион от Синоп. Той учел, че съществуват двама бога: жестокият Творец, за Когото разказва Старият Завет, и милосърдният Бог на Любовта, явил се в Новия. Между тях нямало нищо общо: преди Христа хората сякаш не познавали Бога на Любовта и се покланяли на жестокия Творец по погрешка, приемайки Го за най-висш от всичко. Интересното е, че разногласието на Маркион с християнството не завършва с това. За да „раздели“ двата Завета, му се налага съществено да съкрати Новия. Маркион оставя само едно евангелие и десет апостолски послания, но и оттук отнел всичко, което касае телесността на Христос и реалността на Неговия земен живот.
Маркион изповядва характерният за източните религии дуализъм: всяка материя, всяка телесност е зло и е необходимо да се избавим от нея заради духовното съвършенство, затова и Христос само изглеждал човек, но бил само безплътен дух, излетял от небесата, за да разкаже на човечеството за Истинския Бог. Той не се е раждал и не е умирал на земята, страданията на Кръста, след които Той се възнесъл на небето, били само видимост. Според Маркион учениците на Христос са сбъркали и записали неправилно много неща (такава уговорка прави всеки, който иска да „редактира“ Евангелието по своя вкус). Това учение е отхвърлено от Църквата, неговата несъстоятелност подробно, по точки разглеждат всички видни църковни писатели от това време. Действително, такова „християнство“ е несъвместимо със самите основи на Църквата, но то отлично подхожда на гностиците и на всички заобикалящи християнството секти, стремящи се да употребяват Библията за своите цели. Църквата, напротив, неведнъж е провъзгласявала и потвърждавала, че Свещеното Писание, състоящо се от Стария и Новия Завет, за нея е неразделно.
Да се отхвърли Стария Завет означава да се откажеш от плътта, от човешката природа на Христос. Работата не е само в това, че в Евангелието се изпълняват пророчествата и намеците, с които е пълен Старият Завет. Значимо се оказва и мястото (раждането във Витлеем), и времето на събитията (разпятието преди Пасха), и дори отделните детайли (римските войници не пребили колената на Иисус, както не би трябвало да се трошат и костите на пасхалното агне). Освен това, историята на спасението за християнина не започва от Рождество, а от момента на грехопадението на човека, когато възниква самата потребност от спасението. От самото начало трябва да се разбере, от какво въобще е необходимо да се спаси човечеството, защо то се е оказало отделено от Бога и поробено на смъртта. Точно за това се говори в Стария Завет.
Нещо повече, неговата „кървавост“ до голяма степен се дължи на факта, че това е честно и подробно повествование за падналото човечество, а не свещен разказ за нещо мило, но съвършено нереално. И ако ние също сме честни, ще ни се наложи да признаем, че именно Старият Завет, по-добре от всички останали древни книги, съумява да обуздае и ограничи тази „кървавост“. В нито една от тях на човека не се казва с такава поразителна простота: „не убивай, не кради, не прелюбодействай“. Всъщност сега хората, за които убийството, кражбата и изневярата все още са въпрос на доблест и чест, поне се опитват да прикрият това отношение с различни красиви думи. Във филма „Апокалипто“, който разказва за доколумбийско-американските индианци, е показано обществото, където да се убие човек е същото, като да убиеш глиган. А някога така е живяло цялото човечество.
Стъпки към небето
Бог подготвя човечеството за Христовото пришествие, дълго преди то да се състои. Опитът на мисионерите, работещи сред дивите племена на Океания показва, че докато не бъдат усвоени представите за Единия Бог и за дадения от Него закон, е безполезно да се проповядва Евангелието. Възможно ли е да се говори за любовта към ближния на канибалите, които обичат ближните си дотолкова, че си облизват пръстите от тях? Впрочем и без канибализма в такива племена се случват чудовищни неща. На мен лично ми се е случвало да разговарям с човек, прекарал 20 години в Папуа, в Нова Гвинея. Той разказа, че там процъфтявал „култът към каргото“ (от англ. „cargo“ – „товар“).
Папуасите виждали в материалните предмети, донесени от белите хора, най-висшата ценност и разбирали проповедта за Христос през призмата на този култ. Чувайки, например, че този, който последва Христос, ще получи стократно повече в бъдещия век, отколкото е дал в този, едно племе избрало доброволец, разпънало го на кръст (!), а в гроба сложило инструменти, дреха и други припаси, за да може когато разпънатият възкръсне, веднага да получи вместо една, сто брадви. Няма никакви съмнения, че ако не бяха дългите векове на „подготовка за Евангелието“, както са наричали този процес раннохристиянските писатели, никакво друго отношение към проповедта за Христос не би трябвало и да се очаква.
Разбира се, че в тази подготовка влиза и проповедта на езическите мъдреци: философите, поетите и законодателите, внушаващи на своите съвременници представата за доброто, справедливостта и милосърдието, но основна роля в нея играе все пак Старият Завет. В книга Битие ние срещаме удивителен образ: на Яков му се присънва стълба, по която ангелите слизали от небето и възлизали обратно (Битие 28:12). Какъв е смисълът в Стария Завет на самата тази стълба, по която са слизали вестителите на Божията воля към хората, за да може те да отвърнат своя взор от земята и да се възвисят към нещо по-висше?
Ние просто няма да разберем почти нищо от Новия Завет, ако не се обърнем към Стария. Главното негово събитие е кръстната жертва на Христос. Но какво е това жертва? За какво е необходима тя? Кой и по какъв повод я принася? Всичко това може да се разбере само от Стария Завет (за това ще стане дума по-подробно в следващите глави). Той в действителност се е превърнал в стълба, по която човечеството (преди всичко избраният народ на Израил) се изкачва на това стъпало, на което е възможно само да се осмисли Евангелската вест. И основна роля в това е играел Законът.
Законът като детеводител
„Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат“ – такива думи четем ние в Псалтира (Псалом 84:11). Това е отражение на самата същност на Стария Завет. От най-древни времена тълкувателите му подчертават, че в него се съчетават двете начала: милосърдие и справедливост. Те по необходимост се допълват един друг: милосърдието без справедливостта се ражда, като се допусне злото, а справедливостта без милосърдието се превръща в безпощадната отмъстителност. Затова Старият Завет отначало утвърждава Закона, тоест определението за правилата на поведение и наказанието за тяхното нарушаване, но този Закон провъзгласява и милосърдие към грешника, който го нарушава.
Още в старозаветни времена евреите излагат същността на Закона пределно кратко: „Обичай Бога и ближния, а всичко останало е просто коментар“. Действително една част от Закона подробно предписва правилата за богослужението, а другата излага законите, към които хората трябва да се придържат в отношенията си един с друг. Сами по себе си тези правила може да ни се сторят архаични и дребнави, но през онази епоха на никого не са изглеждали така. Когато решили да превеждат Библията на езика на едно африканско племе, неговите представители, вече приели християнството, попитали с какво да започнат. Очаквали отговор „от Евангелието“ или най-вече „от Битие“, но новообърнатите се заинтересували първо от Левит – най-скучната (от наша гледна точка) книга, където се изчисляват всевъзможни обредни постановления. Племето свикнало да живее в свят, където религиозните предписания (всевъзможни табута) играят голяма роля, и новата вяра означавала за тях нова система от табута.
Старозаветните правила изобщо не са били безсмислени. Например, Господ заповядва на израилтяните да извършват обрезанието като знак за тяхната принадлежност към Бога, като знак на сключеният между Него и Неговия народ завет. И само когато израилтяните свикнали с този знак, започнали пренебрежително да наричат съседите си „необрязани“, станали възможни думите на пророка:
„Ето, идат дни, казва Господ, когато ще посетя всички обрязани и необрязани: Египет и Иудея, Едома и Амоновите синове, Моава и всички, които си стрижат скулуфите, които живеят в пустинята; защото всички тия народи са необрязани, а целият Израилев дом е с необрязано сърце“ (Йерем. 9:25-26)
Имено на това място се позовава архидякон Стефан (Деян. 7:51). Какво означава „обрязано сърце“? Разбира се, че не става дума за кардиохирургия, а за това, човек да посвети на Бога не част от тялото си, а всички мисли и чувства. По-късно прозвучали и думите на апостол Павел, отменящи задължителността на този обичай:
„Обрязването, наистина, е полезно, но ако изпълняваш закона; ако пък престъпваш закона, обрязването ти е станало необрязване. И тъй, ако необрязаният пази наредбите на закона, то необрязването му няма ли да му се сметне за обрязване?“ (Римл. 2:25-26).
Тоест, ако ти постъпваш според Божията воля, за теб не са необходими никакви знаци, а ако не [постъпваш според нея], те няма да ти помогнат. Но ако апостол Павел би се обърнал към хората от времената на Авраам, те биха чули в тях само пълно безразличие, хулене по отношение на Божиите заповеди. Така и на избрания народ, за да достигне до новозаветната свобода, е било необходимо да премине през своеобразната школа на Закона, да се научи и на милост, и на истина. Неслучайно същият Павел нарича Закона „възпитател в Христа“ (Гал. 3:24-25)., т.е. сравнява го с някакъв роб, който взима детето на училище и го връща оттам (именно той и се нарича на гръцки „педагог“), защото от всичко най-важното е да научи за Христос, но за да стигне до Него, му се налага още да ходи на училище.
Надраснали ли сме Стария Завет?
Но сега, ще каже читателят, сега ние имаме Новия Завет, ние вече сме в училището, за какво ни е „детеводител“? Но дори и да е така, да ни е бил необходим някога, тези времена отдавна са отминали. Да не забравяме обаче, че самият този роб още е взимал детето от училище и го завеждал у дома. В действителност, можем ли да кажем, че ние напълно сме надраснали Стария Завет, че сме го преодолели? Първо, той не само, че е древната история, но е и Свещената история (понякога така наричат и Библията), към която ние често се обръщаме в нашите молитви и размишления. Някои знаят, например, че на утренята в православните храмове се чете канон, състоящ се от осем или девет песни. Но всички ли помнят, че тези песни, освен последната, са свързани със Стария Завет? Като песента на израилтяните след преминаването им през морето, песента на трите отрока във вавилонската пещ и т.н.?
Какъвто и празник да отбеляза Църквата, тя отново и отново се обръща към тези събития от живота на древния Израил, те не губят за нея своята актуалност. Разбира се, че християните днес не спазват ритуалните предписания на Стария Завет (адвентистите в протестантизма са изключение): те не спазват съботата, ядат свинско и не принасят жертви. Но всички християни без изключение са призовани да следват в своя живот принципите, заложени в тези предписания: да отделят част от времето си за молитва и свещен покой, да се предпазват от всяка нечистота, да пожертват за Бога и за ближния ако не своите овце, то своите сили, време, средства и дарования.
А какво да кажем за Закона от гледна точка на морала? Можем ли ние с чисто сърце да потвърдим, че сме превъзмогнали старозаветните норми? Не, изобщо. Щях много да се радвам, ако нашите чиновници приложат такъв забележителен старозаветен принцип като равенството на всички и на всеки пред закона, независимо от заеманата длъжност и влиятелни приятели. Или да вземем знаменитият принцип: „око за око, зъб за зъб“ (Левит 24:20). На пръв поглед, той призовава безчовечно да се осакатяват престъпниците, но в действителност ограничава възмездието: ти не можеш да причиниш на обиждащия те по-голямо зло, отколкото той ти е нанесъл. Колко би било хубаво, ако всички страни в международните отношения се ръководеха от този принцип!
Самият Христос непрекъснато подчертава, че е дошъл не да наруши, а да изпълни Закона. В действителност, новото в Новия Завет е вестта за чудото на боговъплъщението, за Христос. А много от това, което ние обикновено отнасяме към Неговата проповед, вече е прозвучало в Стария: това е и призивът: „обичай ближния си като себе си“ (Левит 19:18), и дори обръщението към Бога като Единствен Отец (Исая 63:16). Просто тези изречения донякъде се изгубват сред множеството подробности и детайли, а Христос ги привежда с особена сила, сбито и изразително, и главното – дава съвършен пример за изпълняването на тези слова. В сблъсъка Си с книжниците и фарисеите Той отрича не Стария Завет въобще, а невярното, осветскостеното негово разбиране и агресивното налагане на такива стереотипи над всички останали.
Бъдете свети!
Освен всичко друго, призивите на Новия Завет са обърнати към отделната личност, а Законът на Стария Завет – към колектива. „Обърни другата страна“ – това е прекрасно и възвишено, но е възможно да се изпълни само по отношение на самия себе си. Държавата не е в правото да обръща страната си на своите съграждани-престъпници, тя е длъжна да ги наказва и в начина, по който може да направи това, тя напълно може да се ръководи от принципите на Стария Завет. Именно върху него се основават и множеството норми на съвременното право и обичаи.
Интересно, но откъде са се взели нашите ежеседмични почивни дни? На никого и през ум не му е минавало да ги устрои, докато не се появява заповедта за съботата. А за отделния човек Старият Завет е границата, под която не трябва да слиза. Новият Завет поставя много високи идеали, като казва: „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Всъщност това означава: станете подобни на Бога! Но и в Стария Завет се казва: „бъдете свети защото Аз Съм свет“ (Левит 11:46). Нека обърнем внимание на тази разлика. Евангелието ни подсказва, че няма предел на съвършенството. Книга Левит дава достатъчно високо, но изпълнимо поръчение. Ето, светостта в Стария Завет не е някакво много високо стъпало на личната праведност, а по-скоро е обособеност, непричастност към светското, избраност за Бога. „Бъдете Мой народ!“ – призовава Бог израилтяните и подробно обяснява как да се постигне това.
Именно затова твърде много места от Стария Завет не са изгубили своята актуалност и днес. Псалтирът в православния храм звучи по-често от Евангелието и цялото богослужение е буквално пронизано с цитати от псалмите. В действителност, коя книга още предава толкова пълно и многообразно напрегнатия диалог на човешката душа с Бога? Евангелието ни дава абсолютни ценности, но книгите на Премъдростта (напр. Притчи) дават множество наставления за практическия живот. Разбира се, че много се изменило в нашия бит оттогава, откакто тези слова са били написани, но основните принципи, стоящи зад тях са непреходни.
Именно в Стария Завет ние срещаме множество живи образи, близки към нашия жизнен опит. Ние се възмущаваме от несправедливостта на този свят заедно с Йов, ние тържествуваме заедно с Давид, ние плачем заедно с Йеремия и заедно с Исая очакваме ново небе и нова земя. Имаме и от кого да вземаме пример и в Стария Завет. Маркион е бил прав само за едно: ако захвърлим Стария Завет на боклука, тогава и от Новия ще остане малко. Христос ще изглежда като безтелесен призрак извън времето и пространството. Старозаветните праотци и пророци не са просто поредица от фигури от древната история, а са нашата собствена история, която черпи своя източник от дълбока древност, но се сбъдва тук и сега. Ние с тях сме една Църква.
–––
Превод от руски език: Виктор Дора
Редакция: Ренета Трифонова
Източник: Андрей Десницки, „40 въпроса за Библията“ (Поредица “Основи на православието”), Москва, Дар, 2014.