Старокатолическата църква – произход, доктрина и развитие. Произход и разпространение на старокатолицизма
Първият Ватикански събор се оказва за голям брой християни от европейския континент разделителна линия, която прокарва непреодолима граница между тях и Римокатолическата църква, въвела в догматическия корпус на християнското учение нови догмати, предизвикали противоречия в самото сърце на Римската църква, но въпреки това одобрени от повечето съборни участници и санкционирани от съборното събрание. Общността на първите старокатолически църковни институции обхваща църквите на германската, швейцарската и австрийската монархия, създадени именно в резултат на протест срещу Първия Ватикански събор.[1] След Просвещението съществува ясно различие между така наречения ултрамонтанистки католицизъм, който поставя силен акцент върху централната и върховна власт на Рим, и либералния католицизъм, особено в немскоезичните страни. Папската курия не удовлетворявала политическите, либерални, автономни движения в Европа. Енцикликата на папа Пий IX „Quanta cura“ с добавянето на „Syllabus Errorum“ (списък с грешки) е публикувана на 8 декември 1864 г.[2] Този списък осъжда много от идеите на модерността, включително либерализма, рационализма и свободата на вярата и съвестта.[3] Десет години по-рано същият папа с була „Ineffabilis Deus“[4] издига вярата си в непорочното зачатие на св. Дева Мария, едно по-рано необвързващо францисканско учение, до ниво на догмат и така фактически потвърждава, че той е единственият върховен вероучителен авторитет.
Основната идея, която служи като мото на Първия Ватикански събор, според волята на папа Пий IX, е борбата срещу либерализма и широкото прилагане на ултрамонтанизма. Ако първоначално съгласуваните теми се смятали за основни и безспорни, то въпросът за непогрешимостта на папата много скоро става доминиращ в подготовката, а след това и в провеждането на целия събор. Този въпрос предизвикал огромна обществена дискусия, проявила се в множество статии в пресата. Важен принос по този въпрос има известният немски богослов и историк проф. Игнац фон Дьолингер.[5] Името му става популярно на мнозина именно във връзка с критиките и отхвърлянето на догматите на Първия Ватикански събор за непогрешимостта и главенството на папата. Смятан е за двигател на пост-ватиканското протестно движение срещу тези решения, а за самите старокатолици той е като „баща на църквата“, въпреки че поне в началото e твърде критичен към основаването на отделна църква, т.е. създаването на собствени (старо-) католически църковни структури след отлъчването на протестиращите католици. На 4 януари 1870 г. архиепископът на Мюнхен, фон Шеер, призовава публично проф. Дьолингер, като все още член на Римокатолическата църква, да се покае заради откритите критики и изразеното несъгласие с решенията на събора. В своя отговор от 28 март 1871 г. той много аргументирано се защитава, като изтъква три основни мотива: „Като християнин, – казва той – това противоречи на общия дух на Евангелието; като историк – този догмат е срещу цялото Свещ. Предание на Църквата, и като гражданин – чрез новия догмат папството се стреми да се наложи над държавната власт и така създава гражданско напрежение“[6].
Старокатолическите църкви в Германия, Швейцария и Австрия възникват като протест срещу догматичните определения за юрисдикционно главенство и папска непогрешимост, които са провъзгласени на Първия Ватикански събор на 18 юли 1870 г. в Догматическата конституция „Pastor Aeternus“. Но едва през 1889 г. епископите на Нидерландската, Германската и Швейцарската църкви изрично декларират, че и трите църкви са в пълно общение. Постепенно това прераства в съюз на старокатолическите църкви в Утрехт, към който през 1890 г. се присъединява и Старокатолическата църква на Австрия.
Професорите Дьолингер, Фридрих (Мюнхен), Шулте (Прага), Вебер (Бреслау), Ройш, Ланген и Кноод (Бон), Райнкенс (Нидерландия) и др.[7], които са университетски преподаватели в римокатолическите богословски факултети на университетите в Мюнхен, Бон и Бреслау и водачи на старокатолическото движение,[8]разобличават решенията на събора и новото папско учение като противоречащо на Евангелието и християнската вероизповед. Но въпреки тяхното аргументирано несъгласие и надеждите им, че движението им ще бъде подкрепено от германските епископи, последните отказват да прекъснат отношения с папата.
Протестното движение събужда симпатиите и одобрението на населението в различни части на Германия и Швейцария и благосклонното внимание на правителствата на Прусия, Вюртемберг, Баден-Хесен и няколко швейцарски кантона. Така възниква идеята за организиране на движението в Германия и Швейцария и започват да се формират комитети и конференции на различни места.[9]
Старокатолическата църква в диалог за единение с Православната църква
Още преди създаването на църквата и преди да бъдат организирани църковни структури, старокатолическото движение търси през XIX век контакт с други християнски църкви. По този начин под ръководството на проф. Игнац Дьолингер в Бон се провеждат две конференции на движението, съответно през 1874 и 1875 г.[10] Икуменическите приоритети на Старокатолическата църква са ясни. В онзи момент се смята, че Православната и Епископалната църкви са догматично съгласувани и от голяма необходимост е да се работи за единство с тях. Така се полага началото на дългогодишния и многостранен диалог между православни и старокатолици, който може да бъде разделен на няколко етапа.[11]
Първият етап обхваща периода от 1871 до 1888 г. Подобно на англиканите православните са поканени в Бон на организираните конференции за обединение, проведени през 1874 и 1875 г. На тези форуми се решава, че за постигане на единство се изисква съгласие според вярата на Вселенските събори, Свещ. Писание и Свещ. Предание, епископата и седемте Тайнства. На двете конференции са отхвърлени както разработките, водещи до тълкуването на папската непогрешимост в Римокатолическата църква, така и тези, които водят до прекъсване на общение от страна на ранната Църква с протестантизма. По отношение на „Filioque“ е решено, че терминът е неправилно включен в Символа на вярата, и че е възможно да се обясни по догматичен път.[12]
Вторият етап продължава от 1889 до 1917 г., т.е. от основаването на Утрехтския съюз до Руската октомврийска революция. През това време са сформирани комисии за диалог в Ротердам (старокатолическа) и в Санкт Петербург (православна), които въпреки че физически заедно никога не се събират, са в постоянна епистоларна кореспонденция, разменяйки си мнения по въпросите за „Filioque“, св. Евхаристия и каноничната валидност на старокатолическата епископска структура. Консервативните богослови, като еп. Сергий (Страгородски), който по-късно става Руски патриарх, държат преди всичко Старокатолическата църква първоначално да признае цялата Православна църква като единствена и истинска църква.[13]
През 1902 г. Константинополският патриарх Йоаким III[14] подготвя послание, в което иска от старокатолическите църкви официално и обширно изповедание на вярата.[15] Поради проблеми в комуникацията при обсъждането на патриаршеското искане, то не се приема в Утрехт (предложението е повторено и изпълнено едва през 1970 г.). От своя страна през 1912 г. руската комисия заявява, че в направеното изповедание към Св. Синод на РПЦ, е отговорено задоволително на всички въпроси, представени предварително на Ротердамската комисия.[16]
Третият етап обхваща периода от 1920 до 1960 г. Тук вече инициативата се измества от Русия към Константинопол. Три месеца след Англикано-Старокатолическото споразумение в Бон през 1931 г. на същото място се провежда старокатолическо-православна конференция, където не се откриват принципни догматически различия, но православните делегати все още нямат необходимите правомощия за всеправославно одобрение, за да приемат решенията на конференцията за своите църкви. Същевременно никой от тях не се присъединява към наскоро приетото общение между англикани и старокатолици.
Четвъртият етап обхваща годините от 1961 до 1975 г., т.е. от общоправославната конференция в Родос през 1961 г. и официалното представяне на учението от старокатолиците на Вселенския патриарх на 21 юни 1970 г. (това е поискано за първи път както се посочи през 1904 г.) до действителното начало на „диалога на истината“ между съвместните Комисии на старокатолическите и православни богослови през 1975 г.[17]
Петият етап представлява пряк диалог между 1975 и 1987 г. по следните теми: 1) Божието учение: Божественото откровение и предаването му, канонът на Свещ. Писание, Св. Троица; 2) Христология: Въплъщение на Божието Слово, ипостасно единение на Иисус Христос, св. Богородица; 3) Еклисиология: природата и свойствата на Църквата, единството на Църквата и поместните църкви, границата на Църквата, властта на Църквата и в Църквата, непогрешимостта на Църквата, съборите на Църквата, нуждата от Апостолската приемственост, главата на Църквата; 4) Сотириология: спасителното дело на Иисус Христос, действието на Св. Дух в Църквата и дара на спасението; 5) Учението за Тайнствата: Тайнствата на Църквата, Кръщението, Миропомазването (confirmatio), Евхаристията, Покаянието, Помазването на болните с елей, Ръкополагането, Брака и др; 6) Есхатология: Църквата и краят на времето, животът след смъртта, възкресението на мъртвите и животът в бъдещия свят и 7) Св. Тайнство Причастие: условия и последици.
Между 1975 и 1987 г. двете страни са постигнали официално споразумение по всички тези въпроси.[18]
Краят на този диалог бележи началото на шестата му фаза. В нея църквите трябваше да решат какви практически изводи могат да се направят от постигнатото богословско споразумение. Важен момент за преосмисляне е все още „пълното общение“ между старокатолическите църкви и други църкви и степента, в която старокатолическо-православната общност би могла и трябва да бъде специална в настоящата икуменическа ситуация. Тази шеста фаза на диалога днес се характеризира с допълнителни проблеми: въвеждането на ръкополагане на жени в старокатолическите църкви и тясната връзка на някои от тях с реформаторските изповедания.
Българската православна църква в диалога със старокатолиците
Необходимо е да се подчертае, че Българската православна църква активно участва в работни срещи, свързани с диалога между православни и старокатолици, като първоначално главен представител от българска страна е проф. протопр. д-р Стефан Цанков. На по-късен етап участие взимат Старозагорският митрополит Климент, Сливенският митрополит Никодим, проф. Цоневски, проф. Хубанчев, проф. Вълчанов и др.
На тези първи организирани конференции между православни и старокатолици са водени разговори по въпроси, които се явяват пречка пред единството на двете църкви. По някои от тях се постига съгласие, например: 1) Свещ. Писание и различието на неканоническите книги от каноническите; 2) Свещ. Предание като извор на Божественото откровение; 3) Вселенските събори (признават се седемте Вселенски събори, както и признатите от тях поместни събори; приема се Никео-Цариградският символ на вярата, като се изхвърля римокатолическата прибавка „Filioque“).
Втората световна война е обективна пречка за организиране на подобни мероприятия, поради тази причина в архива не се намират материали от този период. Едва през 60-те години на XX век преговорите се възстановяват. Свидетелство за това е едно писмо на Вселенския патриарх Атинагор от 11 април 1962 г. до Св. Синод на БПЦ. В него той моли да му се съобщи мнението на Св. Синод на Българската православна църква, относно желанието на пристигналите на посещение в Истанбул на 27 март с.г. Андрей Ринкел, архиепископ на Утрехт, и Урс Кюри, епископ на Берн, за подновяване на преговорите за обединение между старокатолици и православни.[19]
В писмото-отговор на патриарх Кирил до патриарх Атинагор, се съобщава на Вселенския предстоятел, че Св. Синод на БПЦ е изслушал с особено внимание писмото (протокол 242 от 11 април 1962 г.), където се известява на БПЦ желанието от епископите на Утрехт и Берн, ръководители на старокатолиците в Нидерландия и Швейцария за подновяване на преговорите от Бонската конференция през 1931 г. относно обединението на старокатолиците с православните.[20]
След като се получава съгласието на останалите предстоятели на отделните поместни православни църкви по въпроса за възстановяването на диалога между православни и старокатолици, на 13 ноември 1964 г. на X заседание на пленума на Третото всеправославно съвещание в Родос са одобрени предоставените изложения на двете комисии (утвърдени на IX заседание на същото това съвещание) по въпроса за богословските разисквания на Православната църква с англиканите и старокатолиците.[21]
Въз основа на доклада на Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Климент, докладващ за дейността на Третото всеправославно съвещание в Родос на заседание на Св. Синод[22], който с голямо удоволствие изслушва този доклад, се решава следното: „Преценява като сполучливо протекла и полезна за Църквата дейността на Третото всеправославно родоско съвещание и одобрява неговите решения, за което определя следните богословски комисии от страна на БПЦ: 1) За диалог с Англиканската църква: Председател Негово Високопреосвещенство Сливенския митрополит Никодим и членове доцентите в Духовната академия арх. Серафим, Тодор Събев и свещеноиконом Радко Поптодоров. 2) За диалог със Старокатолическата църква: Председател Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Климент и членове проф. д-р И. Цоневски, доц. архим. Сергий и хоноруван доц. Апостол Михайлов“.[23]
В списъка с участниците в съвещанията на Смесената богословска комисия за провеждане на диалог между православни и старокатолици от 1975 до 1987 г., се вижда трайното присъствие до 1981 г. на проф. И. Цоневски като представител на Българската православна църква, който е бил постоянен докладчик по различни теми и убеден привърженик на диалога за сближение и единение, което се вижда от следните му думи: „По време на всичките форуми на Смесената богословска комисия и работните ѝ групи винаги е била създавана задушевна братска обстановка както между самите православни представители, така също и между православни и старокатолици. Заседанията-диалог са били провеждани в духа на християнската любов, взаимно разбиране и надежда, че взаимните стремежи към сближение на двете църкви ще се увенчаят с пълен успех. За това свидетелства особено фактът, че изработените досега напълно в духа на учението на св. Православна църква общи текстове по основни догматически въпроси са били приети единодушно от двете богословски комисии – Междуправославната и Старокатолическата“.[24] На последното заседание през 1987 г. Българската православна църква е представлявана от проф. Сл. Вълчанов, след което срещите приключват, а диалогът преминава в друг етап на развитие.
Въпреки оптимизма за диалога на проф. Цоневски, който в своето време е бил основателен, тъй като по догматическите въпроси е било постигнато окончателно, единодушно решение, въз основа на съвещанията на Смесената богословска комисия от 1975 до 1987 г.[25], преговорите със старокатолиците не довеждат до желаното единение, като различията остават, но надеждата продължава да съществува. Думите на Старозагорския митрополит Климент, председател на Комисията по диалога със Старокатолическата църква, изразени в трудния период на диалога през 60-те години на XX век илюстрират благонамереното отношение на Българската православна църква към този диалог, без обаче желание да се правят компромиси с православната вероизповед: „Онова, което особено задължава нас, православните е: без да се прави каквото и да е отстъпление от учението на вярата и нейното изповядване, с любов да се отзовем на стремежа на братята старокатолици за единение с Православната църква и с голямо търпение да разговаряме с тях по онова, което ни разделя, та, със съдействието на всеблагия Господ да се постигне въжделеното единство в Неговата света църква, юже стяжа кровию своею (Деян. 20:28)“.[26]
Някои спорни направления в учението на старокатолиците
Относно доктрината на Старокатолическата църква съществуват няколко теми, които създават затруднение в диалога между православни и старокатолици: учението за Църквата (еклисиологията); учението за св. Евхаристия; учението за св. Тайнства Миропомазване и Покаяние, както и практиките за брака и поста.
1) Еклисиология. Господ Иисус Христос е основал единствената и истинска Църква. По силата на Христовото обещание (Мат. 16:18), тя съществува и ще съществува до края на времената; независимо от появата на ереси, разделение и вероотстъпничество. Тази Църква е православна, защото през вековете остава напълно вярна на истинското Христово учение и никога не е отхвърляла или добавяла нещо към вярата на древната, неделима Църква. Това мнение се споделя от много известни старокатолици, англикани и дори протестанти. Според православното учение светата Църква е богоучредена институция, начело на която невидимо стои Сам Господ Иисус Христос; общество от хора, които изповядват единствената православна вяра, които се обединяват помежду си чрез благодатта, получавана чрез светите тайнства. Общество от хора, което се управлява от богослужебна йерархия, поставена от Бога, която води душите на вярващите към вечно спасение.
В началото сред представителите на старокатолицизма няма единодушно разбиране по въпроса за Църквата. Някои от тях, под влиянието на протестантството, я смятат за невидима общност, защото според тях тя включва само онези, които са оправдани и имат участие във вътрешното общение чрез вяра, надежда и любов. Част от старокатолиците вярват, че никоя от християнските изповедания не може да претендира за изключителното право да притежава блаженство. Оттук и заключението, че никоя църква не може да служи като идеал за другите църкви. Противно на това схващане, други старокатолически богослови признават Православната църква за вселенска (конференцията в Утрехт от 1922 г.), приемат я за пазител на учението за неделимата Църква и апостолския ред (еп. Едуард Херцог, еп. Урс Кюри).[27]
Заради това разминаване в разбирането на еклисиологията – важен догматичен въпрос – е било необходимо да се установи, към кой от споменатите възгледи се придържат официално старокатолиците. Ето защо още преди да започне диалогът, е било необходимо старокатолиците да прецизират своята позиция по въпроса за еклисиологията.
При водените преговори между православни и старокатолици често е изтъквана идеята, че за да се стигне до единение, трябва преди всичко да се изясни въпросът: признават ли старокатолиците Православната пърква за напълно православна и вселенска, за верен пазител и разпространител на древното църковно учение и истински наследник на древната неразделена Църква?
2) Св. Евхаристия. Относно признаването на старокатолическото учение за св. Евхаристия и валидността на старокатолическата литургия, еп. Николай (Макариополски) смята, че при евентуално предстоящо обсъждане на въпроса на всеправославно съвещание, би могло да се предложат следните необходими изисквания: „да се приеме от старокатолиците православното учение за св. Евхаристия, дадено в чл. 17 на „Изложението на източните патриарси“ от 1672 г.[28], като се допълни и доизясни учението на старокатолиците, изложено в 6-а точка на Утрехтската декларация в смисъл: да се подчертае фактът на самата евхаристийна тайна – не „как“, а „какво“ става при освещаването на евхаристийните дарове[29], а именно – превръщането (conversio, Verwandlung) на последните – хлябът и виното – в тяло и кръв Христови. Думите превръщане, променяне, претворяване за разлика от термина пресъществяване (transsubstantiatio) указват повече на една свърхестествена, метафизична, духовна, мистична (тайнствена, скрита), отколкото на естествена, физическа, сензитивна промяна. Също така трябва да се изрази по-определено жертвеният характер на св. Евхаристия. Това ще рече да се изтъкне св. Евхаристия като духовна, благодарствена, мирна, хвалебна и умилостивителна жертва, която чрез спомена за Голготската жертва и по силата на Господнето поръчение (Лук. 22:19), по силата също и на сакраменталния акт (на благословението и претворяването), реално мистично се ознаменува и онастоящява самата Христова изкупителна жертва, без обаче и да се повтаря тя в нейната историческа и фактическа условност, като придобива обаче чрез това сотириологически и мистически идентитет с нея (Голготската жертва)“.[30] Но една пълна окончателна формулировка на православното учение за св. Евхаристия ще бъде дадена на междуцърковни съвещания проведени в периода 1975 – 1987 г.
3) Св. Кръщение. Св. Кръщение, което старокатолиците извършват чрез обливане, според 50-о Апостолско правило[31] трябва да се извърши чрез трикратно потапяне[32].
4) Св. Миропомазване, което се счита за епископски прерогатив сред старокатолиците (влияние от римокатолицизма), трябва да се извършва (също) от свещеници и трябва да се изпълнява веднага след св. Кръщение по начина, по който ни учи Свещ. Писание (Деян. 8:12-17). Не е вярно и мнението, изложено в някои старокатолически катехизиси, че миропомазването не е необходимо за спасението на този, който се кръщава.
5) Старокатолиците не се обръщат често към св. Тайнство Изповед (Покаяние). Според тяхното мнение, тайната изповед пред свещеник е необходима само в случай на тежки смъртни грехове, които могат да бъдат простени само веднъж в живота. Срещу такава позиция трябва да се цитира заповедта на Спасителя Господ Иисус Христос, че греховете трябва да се прощават не веднъж, а до „седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:22, ср. Лк. 17: 4).
6) Старокатолиците позволяват брак дори след ръкополагане. Те се позовават вероятно на 10-о правило на Анкирския поместен събор[33]. Но това правило важи само за дяконите и е условно. Църквата го отменя с 6-о правило на Шести вселенски събор[34]. Неокесарийският събор със своето 1-о правило[35] взема решение за лишаване от сан на онези свещеници, които се женят след хиротония. Св. Православна църква по всяко време стриктно се придържа към тази практика. Според 26-о Апостолско правило[36] бракът се разрешавал само на четци и певци, но никога на ръкоположени свещеници.
Св. ап. Павел забранява встъпването във втори брак на вдовици, които са се посветили на Бога (1 Тим. 5:11-12). Още повече, той не би позволил на духовници, които са се посветили изцяло на служение на Бога, да се женят след ръкополагането си.
Като нарушение на 12-о правило на Шести вселенски събор[37], което повелява на свещениците, които са женени, да спрат да живеят с жените си веднага щом получат епископски сан, старокатолиците позволяват на своите епископи да се женят. Ако старокатолиците са признали всичките седем Вселенски събора и ако искрено желаят да влязат в единство със Светата Православна Църква, те със сигурност не само на думи, но и на дела трябва да покажат, че стриктно се придържат към всички свои решения. Правото да променя, която и да е част от канона принадлежи само на Вселенския събор.
7) По отношение на постите, към които старокатолиците са либерално настроени и не спазват, по време на преговорите е било необходимо да им се предложи да възприемат православната практика. Ако в началото е било невъзможно, тогава се е изисквало да постят поне в петък и по време на св. Четиридесетница, както е предвидено в старокатолическия устав и към което, за съжаление, те не се придържат. Този минимален пост може да бъде разрешен въз основа на принципите на църковната икономѝя.
Разгледаните тук накратко богословски направления от доктрината на старокатолиците получават развитие в периода между 1975–1987 г., време на усилени преговори за сближаване на православни със старокатолици. Макар че обединението не се случи, диалогът и сближаването между православни и старокатолици остави надежди у мнозина участници и представители на двете църкви за една добра основа за взаимодействие и приятелско общуване на полето на християнското свидетелство.
В тази посока се изказва и познатият в българските църковни среди старокатолически богослов проф. Хервиг Алденховен: „Разбира се, ние все още не знаем как ще протече процесът на приемане от православна страна. И там първо трябва да вземат отношение отделните църкви. Според мен има основателни причини да се надяваме, че резултатите от диалога ще бъдат оценени положително и няма да са нужни преформулировки (на решенията), а само коментари. Ако старокатолическите църкви направят същото и ако коментарите по текстовете не предизвикат никакво противоречие от другата страна, диалогът може да се счита за успешно приключен. Това би поставило основа за възстановяване на приятелството чрез специален църковно-официален акт, който във всеки случай би предполагал, че исторически и пастирски обусловените отклонения на старокатолическата практика от определени древноцърковни канони ще бъдат приети по икономѝя от православна страна”.[38]
За съжаление през последните три десетилетия се появяват някои нововъведения в Старокатолическата църква, които не кореспондират с установените решения при преговорите между 1975–1987 г. Например, противоречащото на каноните ръкоположение на жени, и най-скорошното нововъведение (от 2019 г.) – допускането на бракове между еднополови партньори. Това превръща Старокатолическата църква в една крайно либерална общност, което е препятствие пред по-нататъшните преговори между православни и старокатолици.
Въпреки че основната причина за отделянето на старокатолиците от Римокатолическата църква са нейните нововъведения, самите старокатолици на свой ред по един неприемлив начин възприемат практики и учения, които ранната Църква не познава. Този процес е повлиян от отношенията им с англикани и протестанти и неизбежното им влияние върху старокатолическата доктрина, формираща се в условията на търсене на църковна идентичност, която да е едновременно древна и съобразена със съвременните възгледи на обществото. В същото време диалогът с Православната църква не минава на по-високо ниво от това на двустранни богословски комисии, като причина за това не на последно място е и липсата на обсъждане на отношенията с инославните изповедания, в това число и със старокатолиците, на общоправославно съборно равнище. Тези нововъведения в старокатолицизма днес се явяват непреодолима пречка за по-нататъшни преговори за единение между православни и старокатолици.
Св. Православна църква винаги ревниво пази чистотата на вярата и особено днес вярващите са много чувствителни към въпроса за уния с други християнски изповедания, при които няма съборно изразено решение, че са в съгласие с православното вероучение. Тези нагласи трябва да се имат предвид в бъдещия богословски диалог на православните със старокатолиците. Възстановеното евхаристийно единство е възможно само при пълно единство във вероучението, то е негов практически израз. Предпоставка за единение с Православната църква е прекъсването на евхаристийното общение на старокатолиците с други църковни общности, защото обратното свидетелства за различна от православната еклисиология. Това важи и за диалозите с всички други християнски деноминации.
Въпреки това развитие диалогът между християнските изповедания през XXI век няма алтернатива. Израз на това разбиране е работната група, създадена по инициатива на Вселенската патриаршия и архиепископа на Утрехт през 2004 г., за да се даде нов силен тласък за съвместни пастирски и богословски проекти.[39] По думите на св. Филарет (Дроздов) диалогът с другите християнски изповедания трябва да се води „с надеждата, че конфесионалните прегради, които са построили хората помежду си, не са достигнали до Бога“[40], и които могат да бъдат преодоляни, но съблюдавайки принципа: „Отначало – съгласие в догматите, а едва след това – общение в Тайнствата”. А вдъхновение за всяко едно действие в Църквата трябва да бъдат думите на св. ап. Павел: „А над всичко това облечете се в любовта, която е свръзка на съвършенството“ (Кол. 3:14).
Авторът д-р Иван Йовчев е роден в гр. София. От 2013 г. е асистент, а от 2015 г. главен асистент в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където завършва бакалавърска степен през 2007 г., защитава магистърска теза през 2008 г. и докторска дисертация през 2015 г. на тема: „Автономия–автокефалия и начин на провъзгласяването им (с оглед на Македонската схизма)“. Преподава дисциплините „История на съвременните православни църкви“, „История на старокатолицизма“ и др. Има публикации предимно в областта на богословието и църковната история.
–––––––––––––––––––––
Източник: „Вяра и Дело“, брой 5 (49), година Х, октомври 2024
[1] На този събор, състоял се през 1869–1870 г., е провъзгласена догматическата конституция „Pastor Aeternus”, която определя двата догмата за примата на папата и за папската непогрешимост.
[2] Енциклика на Пий IX, публикувана на 8 декември 1864 г., заедно с програмата за грешки („Syllabus Errorum“), която третира текущите грешки на либерализма. Встъпителните думи припомнят грижите, упражнявани от папството при захранването на верните с истинско учение и опазването им от грешки. Документът визира опитите да бъдат унищожени основите на католическата религия и на гражданското общество, като се развращава съзнанието на хората, особено младите, с фалшива доктрина за свобода и натурализъм и учението, че гражданското общество трябва да се управлява без позоваване на религия или поне да не прави разлика между истински и лъжливи религии. Пий IX апелира към авторитета на Отците на Църквата и към човешкия разум в борбата с тези грешки.
[3] Kok, M. 100 Jahre Utrechter Union: Rückblick und Ausblick. – [in:] IKZ/RITh. Bern, 1989, S. 152.
[4] Учението за непорочното зачатие на Пресвета Дева Мария е догматизирано от папа Пий IX с була „Ineffabilis Deus“ от 8 декември 1854 г.: „С властта на Господа нашего Иисуса Христа, блажените апостоли Петър и Павел и с нашата власт обявяваме, възвестяваме, определяме, че учението за това, че Преблагословената Дева Мария в първия миг на своето зачатие, поради особената благодат на Всемогъщия Бог и особеното предимство заради бъдещите заслуги на Иисус Христос, Спасителя на човешкия род, била запазена свободна от всякаква нечистота и първородна вина, е учение открито от Бога и затова всички вярващи се задължават твърдо и постоянно да го изповядват“. Цит. по Димитър Митев. Инославни изповедания. Варна, 2005, с. 56.
[5] Проф. Дьолингер е роден на 28 февруари 1799 г., Бамберг (Германия) – починал на 10 януари 1890 г., Мюнхен. Той е немски учен, историк, виден римокатолически богослов, който отказва да приеме доктрината за папската непогрешимост, постановена от Първия Ватикански събор (1869–1870). Присъединява се към старокатолиците (Altkatholiken), които се отделили от Ватикана след събора, но вярвали, че поддържат истинската католическа доктрина и традиции. Ръкоположен през 1822 г., малко по-късно той става професор по канонично право и църковна история в Мюнхен през 1826 г. От 1835 г. е член на Баварската кралска академия на науките и служи като неин президент от 1873 г. Въпреки че губи професорското си място през 1847 г., защото протестира срещу уволнението на четирима свои колеги от крал Лудвиг I Баварски, той получава постове, които го правят втори след архиепископа на Мюнхен и е преназначен за професор по църковна история през 1849 г. Проф. Дьолингер е изключителен учен, чието възприемане на съвременната (тогава) историческа критика и вярата му в религиозната свобода го въвеждат в конфликт с папската политика. Неговото противопоставяне на ултрамонтанистите, онези, които подкрепяли папската непогрешимост, води до определянето му за лидер на антипапската партия в Германия. През 1869 г. проф. Дьолингер пише поредица от статии, по-късно разширени и публикувани със заглавие „Der Papst und das Konzil” („Папата и Събора”, 1869), под псевдонима Янус. Тази книга, която критикува Ватиканския събор и догмата за непогрешимостта на папата, веднага е била поставена в Индекса на забранените от Ватикана книги. Цит. по: Encyclopaedia Britannica. Johann Joseph Ignaz von Döllinger, https://bit.ly/3vwBLPi, [20.12.2022].
[6] Митев, Д. Цит. съч., с. 110.
[7] Zankow, S. Beziehung zwischen Altkatholiken und orthodoxen Kirchen. – [in:] IKZ/RITh. Bern, 1962, S. 26.
[8] В началото движението е предимно „научно“, затова понякога Старокатолическата църква е обвинявана, че е „църква на професорите“. Виж И. Йовчев: Православно-старокатолическият дилог (преговори за обединение). – [в:] БМ, 2, XXIV, София, 2019.
[9]Керенский, В. Старокатолицизм, его история и внутреннее развитие преимущественно в вероисповедном отношении. Казань, 1894, https://shorturl.at/lBCSZ, [20.01.2024].
[10] Huppertz, H. Döllingers Bedeutung für die ökumenische Bewegung. – [in:] IKZ/RITh. Berm, 1999, 195–198.
[11] Arx, Urs von. Kurze Einführung in die Geschichte des orthodox-altkatholischen Dialogs. – [in:] IKZ/RITh. Bern, 1989, 11–26.
[12] Borovoj, V. Zum 100-Jahr-Jubiläum der Rotterdamer und Petersburger Kommission. – [in:] IKZ/RITh. Bern, 1997, S. 153.
[13] Ibid., 169–171.
[14] Йоаким III e Константинополски патриарх от 1878 до 1884 и от 1901 до 1912; †13 ноември 1912 г.
[15] Михайлов, Ап. Архив на Св. Синод на БПЦ, а. е. IV, 13, „Старокатолическа църква”.
[16] Borovoj, V. Zum 100-Jahr-Jubiläum der Rotterdamer und Petersburger Kommission. In: Internationale kirchliche Zeitschrift: neue Folge der Revue internationale de théologie. Bern, 1997, S. 181.
[17]Ploeger, M. The Churches of the Union of Utrecht in an Ecumenical Context – [in:] IKZ/RITh. Bern, 2015, S. 35.
[18]Arx, Urs von. Der orthodox-altkatholische Dialog. – [in:] IKZ/RITh. Bern, 1997, S. 184.
[19] Писмо-протокол № 242 от Негово Светейшество Вселенския патриарх Атинагор. Архив на ГУА при Министерския съвет в България, Фонд Св. Синод на БПЦ, № 549, опис 3, а.е. 7.
[20] Писмо-протокол № 242 от Негово Светейшество Вселенския патриарх Атинагор. Също и писмо 4800 от архив на Св. Синод на БПЦ, а.е. IV, 13, „Старокатолическа църква”.
[21] Документи от архива на Св. Синод.
[22] Доклад № 7570 на Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Климент. Архив на Св. Синод на БПЦ, 1965 г.
[23] Протокол № 22. Архив на ГУА при Министерския съвет в България, Фонд Св. Синод на БПЦ, № 549, опис 3, а.е. 11, 1964 г.
[24] Цоневски, И. Цоневски, И. Българската православна църква в диалозите с другите църкви. – В: ДК, LVIII, кн. 5, София, 1978, с. 15.
[25] В този дух говори и проф. Урс фон Аркс, участник в преговорите: „В хода на официалния богословски диалог между Православната и Старoкатолическата църкви от 1975 до 1987 г. са изработени и приети съвместно двадесет и шест текста, които показват, че в църковното им учение няма догматически различия. Тези текстове са свързани с теми като Свещ. Писание и Предание, учението за Бога, христологията, еклисиологията, учението за тайнствата и т.н. Различно протеклата история на християнството на Изток и на Запад обаче довежда до разлика в акцентите и поражда въпроси: Как да използваме наследството на древната Църква, ако не желаем то да остане стерилно? Смятам, че процесът на инкултуризацията на апостолската вяра още не е изследван достатъчно и въпросът за границите на неговата легитимност не притежава достатъчно еднозначно решение. Ако, поради своята необичайност, нещо не ни изглежда православно или старокатолическо, това все още не означава, че то няма място в едната, света, вселенска и апостолска Църква на Троичния Бог. Подобно решение може да бъде потвърдено или отхвърлено чрез грижливо воден диалог, в който участва Светият Дух, призован чрез молитва”. Виж статията: Проблеми на диалога между православни и старокатолици. https://dveri.bg/qp4, [11.03.2023].
[26] Доклад № 3752, (25 март 1966 г.) до Патриарх Кирил. Архив на Св. Синод на Българската православна църква.
[27] Цоневски, И. Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и съединение. – [в:] ГДА, т. XVI, 2, София, 1966–1967, с. 108.
[28] Коев, Т. Православен катехизис и послание на Източните патриарси за православната вяра (първо фототипно издание). София, 1991, 224–226.
[29] Еп. Николай (Макариополски) правилно отбелязва, че „при евхаристийната жертва ние знаем само „какво“ става, но не знаем и не можем да знаем „как“ става. Евхаристийната тайна е недостъпна за разума. Към нея ние пристъпваме само с вяра и само под светлината на вярата можем да проникнем отчасти в нея, понеже именно чрез вяра проумяваме“ (Евр. 11:3). Виж Николай, еп. (Макариополски): Светата евхаристийна жертва. София, 1968, с. 175.
[30] Николай, еп. (Макариополски). Учението на строкатолиците за св. Евхаристия (доклад) – В: Архив на Св. Синод на БПЦ.
[31] Правилото гласи: Епископ или презвитер, който извърши не три потапяния в едно тайнство, а едно потапяне в смъртта на Господа, да бъде низвергнат, защото Господ не е казал: „кръщавайте в моята смърт“, а: „Идете и научете всичките народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Мат. 28:19). Цит. по: И. Стефанов. Правилата на Светата Православна църква. Света Гора, Атон. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2004, с. 27.
[32] Цоневски, И. Преговори, с. 110. Виж също изследването на Peter-Ben Smit: Old Catholic Theology, аn Introduction, Leiden, 2019, p. 74. В него се посочва, че в съответствие с причастието, в което се посвещава кръстеният, кръщението става в името на Триединния Бог и с трикратно потапяне или обливане с вода, т.е. и по двата начина. Кръщават се както възрастни, така и бебета. При последните се набляга на възприемчивостта и възпитанието във вярата, докато при възрастните се подчертава активното приемане на вярата. И в двата случая да бъдеш посветен и по този начин изкупен е основният момент, като по този начин се релативира значението за лично утвърждаване във вярата, колкото и неразделна част да е тя от живота в Христос.
[33] В Правилото се казва: „Ония, които при самото им ръкополагане за дякони са засвидетелствали и са заявили, че им е необходимо да се оженят и че не могат без това, такива, ако след това са се оженили, нека останат в съслужението си, понеже това им е било позволено от епископа. А ако някои, като са замълчали и са приели ръкоположение, с което са приели и задължението да останат неженени, след това са встъпили в брак, такива нека престанат от дяконско служение“. Цит. по: И. Стефанов. Правилата на Светата Православна църква. Света Гора, Атон. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2004, с. 220.
[34] Правилата, които се приписват на Шестия вселенски събор, са установени на Пето-Шестия (Трулски) вселенски събор десет години по-късно, който е продължение на фактическия Шести вселенски събор. Трулски събор (Trullanum, Quinisext, Penthekte, Penthekton; Trullanische Synode; на гръцки: Πενθέκτη Σύνοδος) е църковно събрание през 691–692 г., свикано от византийския имп. Юстиниан II. Виж повече по този въпрос: Никодим (Милаш), еп. Православно църковно право. София, 1904, 96–97.
[35] Стефанов, И. Цит. съч., с. 225.
[36] Цанков, С., И. Стефанов и П. Цанев. Правилата на Св. Православна църква с тълкуванията им. Т. 1, София, 1912, с. 76.
[37]Стефанов, И. Цит. съч., с. 157.
[38] Aldenhoven, H. Charakter, Bedeutung und Ziel der Dialogtexte. In: Internationale kirchliche Zeitschrift: neue Folge der Revue Internationale de Théologie. Bern, 1989, S. 40.
[39] Arx Urs von. Der kirchliche und ökumenische Auftrag der Altkatholischen Kirchen der Utrechter Union: wie weiter in die Zukunft? – [in:] IKZ/RITh. 2009, S. 28.
[40] Глубоковски, Н. Православната църква и християнското междуцърковно единение. – [в:] ГСУ (бф), т.1, София, 1923–1924, с. 255.