Меню Затваряне

В България всеки седми е бил съзнателен колаборатор с престъпната тоталитарна власт

Слава Янакиева

Слава Янакиева

„Според архивите на МВР между 1945 г. и 1962 г. в 86-те трудови лагери на комунистическа България са въдворени 28 530 „врагове на народа”. (В годините на Втората световна война през трудовите лагери на българското царство са преминали около 2 000 комунисти, анархисти и леви земеделци)…По оценки на изследователите общият брой на политическите концлагеристи в България е много по-голям от официално признатите близо 30 хил. души, защото до 1951 г. народната власт не води отчет за въдворените в лагерите. А това е времето, когато броят им е бил най-голям.“Най-големият ужас от тези 86 „трудови лагери“ е съсредоточен в Ловеч и Белене, в които намират смъртта си хиляди пребити до смърт за удоволствие (или за актив) на психопатните си надзиратели, нито един от които не беше осъден. Не просто. Свидетелите на зверствата бяха плашени, тормозени и убивани – както се случи с храбрата Надя Дункин.

* * *

Спомням си, че веднага след промените в София имаше кинофестивал на новото унгарско кино. В програмата беше включен и документален филм за участниците в антисъветския бунт през 1956 г. – жертвите, но и картечарите, избивали собствения си народ. Един епизод показваше жалките остатъци от унгарската комунистическа партия, събрала за поредния си конгрес рехава група от номенклатурни костюми в зала за хандбал – поради липса на друго пространство. Стояха изпънали партийни вратове и слушаха съветския химн…

След филма Тони Андрейков, въодушевено разказа на унгарската преводачка за нашите лагери, за труповете, чиито крака са били рязани и хвърляни на прасетата, защото не се побирали в чувалите… Същите прасета, от които са се хранели надзирателите и управата на лагерите. Горкото момиче – се разплака безутешно…

Мина време, по софийските стени се появиха разлепени картите с черепите на местата, където е имало лагери. 86 лагера на смъртта само в нашата нищожна държавица!

И… противно на моите наивни очаквания – никой не се срути в покаен потрес, никой не раздра риза. Напротив, появи се понятието „пещерен антикомунизъм“ – „Хайде стига вече! Да не делим народа! Това е пещерен антикомунизъм!“

Дори антикомунистическата интелигенция в либералната си част гледаше с погнуса на тези старци, които разправят макабрените си истории. Няма да забравя едното от двете ми посещения във вестник „Култура“. Бях студентка в НАТФИЗ и една от преподавателките ми предложи да ме запознае с някои от редакторите в офиса им на пл. “Славейков”. Качихме се по стълбата, отворихме вратата на запушено фоайе. Там сварихме редакторите да разиграват фарс „Сега ще ни изправят до стената, защото не сме монархисти! Хи-хи-хи!“

Не можех да повярвам на очите си. В тази държава, в която все още управляваха комунистите (този път избрани уж демократично), в която по стените дрипави и издраскани, все още се различаваха зловещите карти с черепите; в която никой не беше потърсил сметка на мъчителите и убийците, макар сълзите на близките на последните жертви да не бяха още пресъхнали – цветът на българската интелигенция артистично се лиготеше и разиграваше въображаеми ситуации, при които едва ли не става жертва на някакви победили антикомунистически сили!

Мисля, че това завинаги определи отношението ми към тази редколегия.

* * *

Постепенно енергията за търсене на правдата беше погълната от ежедневната надпревара за наваксване на пропуснатия живот. И все по-малко внимание обръщаха на сълзливите старци, които се събираха да си припомнят за ужасите, преживени от тях, за погубените си бащи и майки, за изчезналите си роднини и приятели и пропилените си животи. И те още приживе се превърнаха в литературни герои, за които можеш да поплачеш и щом затвориш книгата – да забравиш.

Ловеч, Белене – градовете на ужасите – гузно замълчаха. Нали повечето от гражданите, ако не лично, то чрез роднините си бяха участвали в работата на концентрационните лагери – от другата страна на бодливата тел. Тази гузна съвест и досега чупи паметните плочи на жертвите, събаря кръстовете, крие общите гробове на убитите, радикализира младите си ту в ляво, ту в дясно.

Тези градове не получиха гръмовно библейско изтребление за цялата си мерзост. Не се превърнаха в солени гьолове. Просто бавно опустяха. Също както ще опустее цялата ни гузна държава. Защото страна, в която всеки седми човек е съзнателен колаборатор с престъпната тоталитарна власт – не може да очисти съвестта си лесно. Всеки в нея има по някой, който е бил този седми, и поради когото никога не би поискал Нюрнбергски процес – не че някой някога ни го е предлагал. Дори да вземем минималните 30 хиляди лагерници, и минималните 23 хиляди изселени от домовете си – това прави стотици хиляди пречупени съдби, доживотни скърби и белези.

Дядо ми е един от убитите; баба ми, баща ми и леля ми (тогава деца) – изселени и обезнаследени. Но аз никога не съм пожелавала физическо наказание за техните мъчители, нито за мъчителите на останалите жертви. Иска ми се само някак, ако е угодно Богу (като че в своеобразно чистилище), да им бъде дадено на тези мъчители и колаборатори да видят отблизо страданията на жертвите си, на техните близки, на близките на близките им – в пълната им сила, с онези свине, които изяждат краката на непобралите се чувалите трупове и скръбните дни и години на децата им.

А после, ако има воля, да се радват и на вечно блаженство.

P. S. Пиша само за лагерите, но статистиката не е точна и не включва онези, които дори не са стигнали до лагерите: всичко избити 1944-1989: 31,200 души. Въдворени в лагери 1945-1962: 28,400 души. Изселени 1944-1980: 11,212 семейства. (броят на членовете е значително по-голям). Подсъдими 1946-1986: 152,300 души. Лишени и с ограничени граждански права – 1 милион души.

————–

Бел. ред.: Текстът е от профила на автора. Заглавието е на редакцията.

Posted in Публицистика

Вижте още:

error: Content is protected !!