Християнство.бг
Христовата първосвещеническа молитва: „Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе; за да бъдат и те в Нас едно, и светът да повярва, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21), трябва да бъде основата, съдържанието и целта на православния духовен подвиг и нашия личен съборен живот в Църквата. Ако Богочовекът Христос е пожертвал живота Си за това благодатно единство, в което само всеки отделен човек може да достигне своята съвършена пълнота, то за нас е ясно кой не Го харесва и кой се бори срещу това единство. Целта на дявола е да разбие това единство. Разбира се, църковното единство не е идол – самоцел, то се осъществява само там, където има и православна вяра.
Така всички разделения и злоупотребата с тях в този свят са следствие от падението на Адам. Хората се делят на раси, на нации, на партии, на семейства, на индивиди – вътре в семейството, да не говорим за всички разделения, в рамките на съществуващите разделения – психологически, икономически, клубни, полови и какви ли още не. Едно от ключовите разделения е религиозното; и тук също има вътрешни разделения. И така, безкрайни дреболии, създадени и особено – злоупотребени, чрез демонична подбуда. Но основната основа на всички тези разделения е разделението, тоест разколът, между първичната функция на нашия паднал ум – връзката с Бога, и неговата вторична функция – връзката с този сътворен свят. Първичната функция на ума трябва да позволява пречистване и трансформация на неговата енергия – чрез нетварната Божия енергия, така че той, в своята вторична функция – като разум, да използва правилно енергията си, тоест да изпълнява Божиите заповеди. Това правилно функциониране на ума, от друга страна, осигурява и дава възможност за преобразено и неразсеяно функциониране на ума в молитвената връзка с Бога. Но за съжаление, хората пренасищат ума си с общуване с този свят – за себелюбиви цели, и напълно пренебрегват първостепенната функция на ума – молитвеното общение с Бога в сърцето, и остават непреобразени, т.е. в капана на общуването със сътвореното. Отварянето на сърцето за дара на умствено-сърдечната молитва е знак за свобода от ограниченията на творението.
Щом човекът остане в капана на сътворения свят, той е принуден да основава своята сигурност на него, а не на Бога. Всички останали разделения произтичат от така базираната сигурност – той да се чувства сигурен като член на определена държава или нация, или партия, или други различни видове групи, но и застрашен от други такива групи. Естествено, дяволът винаги е тук, за да подхранва, укрепва и злоупотребява с всички тези разделения за свои цели, до самите войни и окончателното поробване и унищожаване на човека, преди всичко на Божия образ в него. Бог Отец изпрати Своя Единороден Син – Богочовека Иисус Христос, който дойде на този свят, за да излекува тези разделения, но не в смисъл да ги отмени, а да ги хармонизира и постави във функцията на спасението на всички в Неговото Тяло – Църквата, с благодатта на Светия Дух – с Господа. Първата стъпка на това изцеление трябва да започне от падналия ни ум, като го поставим в процеса на изцеление чрез послушание към духовния отец, към епископа на Църквата, към Църквата, към Бога.
За тази цел има не само съвършен ред и хармония в православния духовен подвиг, но и в административната организация на самата Църква, която от своя страна произтича от нейната света Литургия. Епископът е глава на евхаристийното събрание, около него се събират всички останали членове – презвитери, дякони и верни хора, и той ръководи това събрание; на същия принцип е организирана и административната работа на поместната църква в този свят. От само себе си се разбира, че тук трябва да има известен ред и йерархическа подчиненост, както в св. Литургия; и се разбира, че този ред се основава на послушание според самото йерархическо положение на всеки – епископът е покорен на Бога, а поместната църква – на Епископа. Целта на това сърдечно послушание е постоянното израстване през степените на духовното развитие: очистване на нашето сърце от страстите, просвещение на ума – като плод на умствено-сърдечната молитва, и обожение.
По отношение на това, което обикновено наричаме любов, също има растеж според степените: първото ниво е ерос – където любовта е повече душевна и физическа, отколкото духовна, второто ниво е приятелството – където любовта е повече духовна, отколкото душевна и физическо, а третото ниво е истинската любов. С израстването в любовта намалява и необходимостта от йерархическо подчинение и послушание, защото хората придобиват Христов ум и лесно се разбират и мислят еднакво за всички важни въпроси. До степента, в която любовта липсва, йерархическото подреждане и налагането на отношения на власт и подчинение са необходими, за да се поддържа организацията, която трябва да функционира в този свят.
Тъй като всички епископи са равни по власт, Църквата, за да запази благочестивия ред, е определила първенство по чест между тях. Това първенство на честта в поместната църква се държи от нейния Глава, а в православния свят това първенство на честта се държи от Вселенския патриарх. Това първенство на честта със своят външен и преди всичко вътрешен авторитет осигурява цялостното църковно единство, както и вътрешния богослужебен ред и порядък в нея. Никой няма власт над Епископа на поместната Църква – защото той би престанал да бъде на мястото си и и да изобразява Христос, и този, който би упражнявал власт над Епископа – би изпаднал в ерес. Нито пък която и да е поместна църква има власт, независимо дали е груба или манипулативна и фина, над друга поместна църква – това също би било ерес на практика. Единственото нещо, което някои си позволяват да тълкуват като упражняване на власт над епископа на поместната църква, както и над самата поместна църква, е правото на обжалване (апелация). Но правото на обжалване не е право на власт, а терапевтично право; правото да се лекуват несправедливо нанесени рани в Църквата. Но дори в случай, че с това право бъде злоупотребено, то пак няма признаците на отнемане на властта от Епископа, а още по-малко от поместната църква.
Няма да обяснявам правото на обжалване (апелация) от гледна точка на светите канони на Църквата, въпреки че лично смятам, че и светия Архиерейски Синод на Македонската православна църква – Охридска архиепископия, Юстиниана Прима, е на същото мнение като мен (защото ние взехме решение и поискахме право на обжалване от Вселенската патриаршия), че каноните категорично потвърждават това право. Не цялото Свещено Предание е записано в Свещеното Писание или в каноните, нито може и да бъде; то затова е и Предание. И Църквата не е търговска компания или банка, та да защитаваме нейните интереси само с юридически средства и с правен език, страхувайки се да не загубим акциите си, но средствата и езикът, който използваме, трябва да допринасят за духовното изцеление на раните и за спасението за всички. Църквата е Тялото Христово, всяка рана на което трябва да бъде изцелена, а не да гнои и да се влошава – докато траят безкрайните съдебни процедури. Ще се опитам да обясня правото на обжалване пред Вселенската патриаршия от гледна точка на практическия живот на Църквата.
Всички знаем от личен опит, особено ние – епископите на нашата поместна църква, колко религиозни социопати заемат високи постове в Църквата. Ако оставите такива хора без контрол, кой знае какви и колко дълго могат да причиняват вреди на Църквата; например, такива хора не признават или признават множество поместни църкви – както им е удобно политически. Те допринасят за създаването на схизми, тормозят духовенството и хората в тяхната поместна църква, тормозят цялата поместна църква и много други неща, които дори не се струва да споменаваме. Следователно практическият живот на Църквата доведе до появата на правото на обжалване (апелация). Ако някой бъде счетен за ощетен от епископа на поместната си църква, той може да потърси защита на правата си пред Светия Синод на поместната си църква и дори пред Вселенската патриаршия.
Ако една поместна църква се смята за онеправдана от друга поместна църква, или ако поместната църква е била в разкол в продължение на много години, но е запазила през това време контрола върху своята йерархия, вярващите и собствеността си, а също (това се разбира от само себе си) ако е запазила православната вяра и дори когато е очевидно, че не всички останали поместни църкви споделят мнението на поместната църква (която я е обявила за разколническа и всъщност не е заинтересувана да излекува този разкол), тогава тази поместна църква може да поиска чрез инструмента за обжалването, решение на делото си пред Вселенската патриаршия. Трябва да знаем, че ако Синодът на една поместната църква има правото да приема обжалване по отношение на Епископа на тази поместна Църква, то тогава и самата Вселенска патриаршия има това право – практическият живот на Църквата го е доказал.
Ако отказвате правото на обжалване пред Вселенската патриаршия, тогава как ще оправдаете същото право на поместно църковно равнище? Всеки нормален човек трябва да има богословска последователност във възгледите си; а не ту да твърди едно, ту друго, ту трето. Например, щом казвате, че имате автокефалия и не е нужно някой да я признава, сега, когато автокефалията, дадена ви от Печката патриаршия ви е достатъчна (а иначе тази същата Печка патриаршия е ваше отродие), утре кой знае какво ще приемете и искате. Между другото, според двата критерия, обсъдени на предсъборните срещи в Крит, от съществено значение е автокефалията да бъде призната от всички поместни църкви, а дали само Вселенският патриарх ще се подпише, а останалите ще бъдат съподписали, или всички заедно ще подпишат – това не е важно, важно е, че нашата поместна църква все още няма такова пълно признание.
Да се върнем към темата за последователността. Също така не можете да твърдите, че Вселенският не е Вселенски патриарх, а например за сръбския, българския и руския да твърдите, че са сръбски, български и руски патриарси. Или всички са, или никой не е. Титлата им е точно такава заради първенството по чест, а не по власт.
Нека сега се върнем още малко към основната ни тема – обжалването (апелацията). Бих искал да добавя, че правото на обжалване, което има Вселенската патриаршия, е дори много по-ограничено от същото това право, което има и упражнява поместната църква. Вселенската патриаршия не може, дори и да иска, да упражнява никаква власт на територия, държана от друга поместна църква, докато Синодът на поместната църква си позволява такова право над епископа на поместната църква. И малкото е достатъчно за умните. Ето защо е много неблагочестиво да се прави опит това първенство на честта (с неговата регулаторна, а не властова функция: да ръководи литургичното събрание, да свиква събор, да лекува чрез апелация, да осигурява единството), да се измести в някакви рамки – дали поместни, или в рамките на Вселенската църква. Ако наистина бъде изместено, тогава със сигурност всичко ще се пренареди и видимото единство на Православната църква ще се разпадне. Очевидно е, че дори и при най-малък опит, какъвто виждаме сега, това положение да се промени, единството се разклаща твърде много. Така че не трябва да се поддаваме на евтина пропаганда, а да се лекуваме от чужди комплекси и синдроми, фобии и индивидуални проекции. Вътрешните проблеми демонстрират незрялостта на църковното ръководство, докато външното преследване на Църквата е знак за нейната зрялост.
И нека се върнем в началото: ако знаехме какво е Първосвещеническата молитва на Христос за нас и каква жертва е трябвало да направи, за да се сбъдне тази молитва, тогава би трябвало много да внимаваме на кого служим, за да не не ставаме богоборци. Не стига и това, че светът не получава от нас необходимото свидетелство за Христос, нашия Господ. Всички много добре знаем – проблемът е, че нямаме вътрешно духовно покритие за епископското служение, което изпълняваме – тоест поне просветление на ума, а вместо това ни се иска да се самоидентифицираме с формите на човешката организация на този свят – държавата и нацията, както и с техните интереси и цели, вместо да имаме само пастирско отношение към тях. Нашите разногласия произтичат от взаимната борба за човешка власт и слава. Всички имаме нужда от покаяние и смирение. Затова, както казва Архангелът: в доброто да стоим, със страх Божий да стоим!
Ние обичаме еднакво и Вселенската патриаршия, и Московската патриаршия, едната като Църква-майка, другата като Църква-сестра, и тази любов няма да се промени, независимо дали те приемат нашата любов, или не. Православната църква се нуждае от тези две, както и от всички останали поместни църкви и ние постоянно молим Бог да запази пълнотата на Своята Църква!
––––––––––––––
Превод: архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир
Източник: Тивериопол.мк
