Християнство.бг
Продължение от Към богословието на съборите
4
Църквата е съборна и Църквата е йерархична. Днес съществува тенденция тези две нейни квалификации да се противопоставят или поне да се набляга на едната от тях за сметка на другата. „Клерикалната“ страна гледа съборността като нещо, съдържащо се вътре в йерархичния принцип, като ограничена до йерархията. Тук съборът е основно събор на самата йерархия и при идеално положение миряните трябва да бъдат изключени от него. Мнозина клирици разглеждат участието на миряни на един или друг събор като тъжен компромис с духа на нашето време, компромис, който трябва да бъде ликвидиран, когато клирът възстанови в достатъчна степен своя „контрол“ върху Църквата. От страна на „миряните“ виждаме обратната тенденция. Тук „йерархията“ е тази, която трябва най-сетне да се подчини на „съборността“ и да стане изпълнител на решенията, вземани на съборите, от които пък миряните са неделима, ако не и водеща съставна.
Наистина е трагично, че днес тези две тенденции се възприемат като единствени алтернативи, тъй като и двете са погрешни. Те са резултат от отклоняване от истински православната представа за съборността, която изключва както „клерикалната“, така и чисто „демократичната“ интерпретация и която нито се противопоставя на принципа на йерархията, нито се разводнява в него. Истината е, че този принцип принадлежи на самата същност на събора – така, както последният се открива и както бива разбиран в Църквата. Съвършеният „събор“ – Всесветата Троица – е йерархия, а не без-личностно равенство на несменяеми членове. И православното богословие винаги е подчертавало тази йерархична представа за троичния живот, според която самото Божие единство се обяснява чрез уникалния тип отношения между личностите в Троицата. Троицата е съвършеният събор, защото Троицата е и съвършената йерархия. По същия начин и Църквата, като дар и изява на истинския троичен и съборен живот, е йерархична, защото е съборна и защото йерархията е същностно качество на съборността. Да бъдат противопоставяни тези два принципа би било отклонение от православното схващане едновременно и за йерархията, и за събора. Защото съборността, така както се открива в Църквата, не е разтваряне на личностите в някакво без-личностно единство, което би било единство само доколкото отхвърля и пренебрегва различието между личностите, тяхното уникално и личностно битие.
Напротив – съборността е единство на личности, които осъществяват личностното си битие в „съборността“ с други личности, които са събор дотолкова, доколкото са личности, така че многото са един (не само обединени), без да престават да бъдат много. И тази истинска съборност, това единство на множеството, е по самата си природа йерархично, тъй като йерархията представлява преди всичко цялостно взаимно припознаване на личностите в техните уникални, лични свойства, на уникалното място и функция на тези личности в отношенията им с други личности, на обективното им и уникално признание в съборния живот.
Принципът на йерархията съдържа в себе си идеята за послушанието, но не и идеята за подчинението, тъй като послушанието се основава върху личностни отношения, докато подчинението в самата си същност е без-личностно. Синът е изцяло послушен на Отца, но не Му е подчинен. Той Му е послушен до съвършенство, тъй като съвършено и докрай познава Отца като Отец. Той обаче не Му е подчинен, тъй като подчинението предполага несъвършено знание и взаимни отношения и следователно необходимост от „принуда“… Така че йерархията не е отношение на „власт“ и „подчинение“, а на съвършено послушание към всички в Христа – послушание, представляващо разпознаване на и знание за личностните дарове и харизми на всеки от всички.
Това, което е истински съборно, е и истински личностно и следователно истински йерархично. Църквата е йерархична просто защото тя е възстановеният живот, съвършеното общество, истинският събор. И ръкополагането на някого в йерархична степен не означава някакво негово издигане над останалите, нито че той вече е противопоставен на останалите с „власт“, изискваща „покорство“. Това означава, че Църквата е разпознала в този човек неговото личностно признание вътре в Църквата, че е разпознала неговото избиране от Самия Бог, Който познава човешките сърца и е, следователно, Източникът на всички призвания и дарове. Ръкоположението е, следователно, акт на съборността, тъй като открива послушанието на всички – и на този, който бива ръкополаган, и на този, който го ръкополага, т.е. разпознава в него божественото му призвание към служение в управлението и накрая, на цялата Църква спрямо волята Божия.
Поради тази причина всички съвременни опити за ограничаване на „властта“ на клира или за позволяване на миряните да споделят тази власт са основани върху едно невероятно объркване. „Клириците“ са тези, на които – по определение – е възложено специалното служение и „послушание“ да управляват Църквата и които тя е признала като призвани за това служение. А споменатото объркване може да бъде обяснено само чрез тоталната секуларизация на самата идея за църковното управление и за Църквата като такава. Изглежда, че привържениците на участието на миряните в църковното управление не разбират, че „духовната власт“, която те признават на клира – властта на извършването на тайнствата, на проповядването, на изповядването и т.н. – не само не се различава от властта на църковното управление, но и че това е същата тази власт.
Че тези, които съграждат Църквата чрез Словото Божие и Тайнствата, са същите, които я управляват, и обратно – които управляват Църквата, имат и служението да я съграждат чрез Словото Божие и Тайнствата. Така че действителният въпрос, засягащ църковното управление и по-конкретно неговата съборна природа, не е дали миряните трябва или не трябва да споделят тази власт с клира. Поставен в тази форма, въпросът е напълно безсмислен, тъй като предполага едно смесване на клира и миряните, което е чуждо на цялостното Предание на Църквата и на самите основи на православната еклесиология.
Действителният въпрос тук засяга отношението между служението на управлението и съборния характер на Църквата и звучи така: как йерархичният принцип осъществява Църквата като събор? Злочестото свеждане на проблема с църковното управление само до надпревара между клира и миряните затъмнява този действителен въпрос, който – в случай че бъде разбран правилно и че му бъде даден правилният отговор – разрешава с това и проблема „клир-народ“.
Заглавието е на редакцията.
———
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман “Неделни статии и беседи”, София, Фондация Комунитас, 2014.
