Ани Вълева
„Ето, настъпват дни. казва Господ, когато ще пратя на земята глад – не за хляб, не жажда за вода, а жажда за слушане думите Господни. И ще ходят от море до море, ще се скитат от север до изток, търсейки словото Господне, и няма да го намерят“ (Амос 8:11-12).
През годините на комунистическия режим вярата и българщината бяха заместени от лъжлива, бляскава идеология, от лъжлив атеистически интелектуализъм. На основата на този идивидуализъм, който се представяше едва ли не за духовност, днес се строят много секти и най-различни „духовни“ учения, които обещават „сигурен“ път за рая. Техните пипала стигат устоите на държавата – във войската, в училището, в радиото и телевизията. Катастрофата обаче настъпва, когато влязат в семейството – основната клетка на обществото – клетката, която според православното учение е малката домашна църква. Днес Иисус Христос е изгонен от домашното огнище. Малко са домовете, в които гори кандило или има икона. За сметка на това в бита ни навлизат десетки. стотици лъжливи божества – от най-безобидните до най-жестоките, изискващи самоубийства. Българинът разбира за опасността едва когато тя влезе в неговия дом, но в много случаи твърде късно.
Моралното падение днес води до катастрофални последици. Националната светост се ругае и обезценява. Ценностната система е обърната. Грехът се приема за нещо нормално, а добродетелта – за излишен лукс. Има сякаш безумна надпревара да се греши. Нашето време в това отношение прилича на състоянието на света, описвано от Сенека – по времето, когато се е родил и живял Иисус Христос.
Положението ни сега е по-лошо, отколкото годините на иноплеменно робство. Тогава народът е бил пленник и роб на външна чужда сила. Днес хората са роби в сърцата си, роби на материалното, на лепкавата, плъзгаща и пълзяща по повърхността суета. Внушава се култ към силата, към грубостта. Младежта няма вяра в непреходното, тя се учи и живее ден за ден. Духовната поквара води все по-сигурно до скъсване на духовната нишка, която свързва поколенията, а от там – националното обезличаване и заличаване.
За това спомагат днес както политическата обстановка, така и последните развития в Българската православна църква, повлияни изключително от неадекватността на политиците. Признак на плитко мислене е разделението да се свежда само до личностите в Църквата. Тежкото състояние на Българската Църква е отображение на духовното състояние на народа. В Църквата се спасяват вярващите в Бог, но в същото време тя е и морален коректив на обществото. С унищожаването и поставянето под съмнение на този коректив духовните устои се разклащат. Преди да се прояви външно, разделението вече факт дълбоко в душата. Разделението в нашата Църква днес свидетелства за разделението в душата на народа. Разколът е нещо, което не се е случило в църковната ни история – от времето на св. цар Борис до днес. Една от причините да бъде покръстена България е била – да се обединят разните народности елементи в нея, да се създаде един народ, едно народно самосъзнание.
Днес сме свидетели на точно обратното развитие. Тогава вярата е обединявала. Днес безверието разединява. Защото какво могат да бъдат тези бури в Църквата, ако не израз на неверие, на отдалечаване от Бога и Неговата любов. Няма смирение, няма разкаяние: има изтъкване на собствено „аз“, на собствени заслуги, пълна загуба на чувството за собствено недостойнство. Изхожда се уж от християнски принципи и ценности, а действията, които ги следват, са пълно отрицание. Това влияе убийствено върху народа, особено върху младите души. Църковната разпра се е свела до улично равнище, Църковните среди се лумпенизират.
Ако беше останало поне малко любов, това не би могло да се случи. Но тук няма място за нея, защото тя е антипод на егоизма, Егоизмът иска всичко за себе си. Любовта отдава всичко, жертва всичко. „Щом любов нямам, казва св.апостол Павел, нищо не съм“ (1 Кор. 13:2). А какво сме ние днес? Ако имахме поне малко любов, нямаше да търсим вината у другите, а щяхме да я виждаме у себе си. Нямаше да се опитваме да решим проблемите със средствата на княза на мира сего – политиката – а с църковни средства, чрез покаяние, прошка, с пълно, с изключително упование в Бога, а не на себе си.
От друга страна, днешното разделение няма нищо общо с Църквата, с Православието. То не е на верова основа. То е на политическа основа и показва, че православното самосъзнание дотолкова е изтрито, до толкова е секуларизирано, че вярата е подменена с политика – великата блудница (Откр. 18:2). Мерзостта на запустението (Дан.9:27) вече не царства само в храма. Тя преди това се е настанила в сърцето.
Това, което ни връхлита днес, не е случайно. То е следствие както от комунистическото минало, така и от духовната оскудялост. Бог обича Своята Църква и Той я води през страдания и скърби, през бури и вълни. Човеците почти две хиляди години се опитват да я разрушат, но не могат, защото Той е нейния Глава. Страданията и броженията днес са Негово допущение, за да се осъзнаем всички. Това е наказание, заради липса на покаяние, за неизпълнен дълг, за отстъплението пред силните на деня, за слабостта, за пропуснатите възможности, за много души на нашето младо поколение, които се погубват от хилядите нахлули в страната секти. Бог не може да търпи това и Той иска опомняне. Той наказва тогова, когото обича (Притч. 3:12). Той иска действие, качествени духовни усилия, преодоляване на духовната леност, защото казва Спасителят: „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Йоан 5:17); Той наказва ленивите раби (Мат. 25:30), подменили духовните усилия със светски благинки и доволство. Той иска Неговата Църква да е чиста, без никакво петно и порок (Еф. 5:27), а за да е такава, на нас ни е нужен катарзис. Днес е време за осистване, днес се определя кой е за Църквата и кой следва собствените си страсти. Верността към Църквата днес, както и винаги, не се определя от декларации и демострации пред другите, а с плодове, с духовни плодове.
II
Състоянието, в което сме изпаднали, не е просто стечение на обстоятелствата, а част от многопланов и всеобхватен процес. Този процес има свои метафизически измерения: той се корени в предвечната борба между доброто и злото, между порядъка и ентропията, между истината и неистината, между битието и небитието.
Свещеното Писание учи, че процесът на отпадане от истината започва и се крие дълбоко в сърцето на човека, в нежеланието му да следва Божията воля, в решението му да следва своята: „Рече безумец в сърцето си: няма Бог“ (Пс. 13:1, 53:27). С отпадането си от Бога човекът стига до идеята да създаде свой „рай“, рай без Бога, рай – земен. Идеята за смъкване на рая на земята днес владее сърцата на людете с още по-голяма сила. Светът неудържимо се стреми да приеме и реализира трите изкушения на дявола, които Христос отхвърли (Мат. 4:3-11).
Първото е свързано с хляба, с идеята за омиротворяване на света чрез земно благополучие (социалната идея); със стремежа всеки да се радва на политическа и социална обезпеченост и да каже „мир и безопасност“ (1 Сол. 5:3). Тогава този, който дава хляба ще е благодетелят. Той ще е този, на когото трябва да се благодари и който трябва да бъде почитан и възхваляван. Съвременното потребителско общество върви към този материален рай и вече го постига.
Към това се стремеше комунизмът. Той не можа да го постигне, защото беше утопия. Той се опитваше да подмени с етически икономически и политически закони, насилваше естественият им порядък, объркваше сферите им на действие в обществото. Комунистите бяха нетърпеливи наивници, утописти. Техният професионализъм беше нисш. Те можеха да убиват, да насилват, но не можеха да завладяват душите. Тяхната утопия беше дълбоко, но лъжливо религиозна. Тя обещаваше на земята това, което истинската религия обещава на небето. Те искаха рая тук и сега. Незабавно. Искаха тяхната вавилонска кула да бъде по-хубава от западните! Не успяха! Техният „Вавилон стана за ужас между народите!“ (Иер. 51:41) Комунистите могат само да завиждат на бившите си западни съперници – тяхната вавилонска кула се изгражда сега безупречно. Но комунистическата идеология все пак постигна своята цел: унищожи във възможно най-голяма степен в човека съзнанието му за истински духовното. То подменено от утопията на абстрактния материален напредък, от идеята за непрекъсваемо щастие, от идеята, че мигът, който е част от времето, ще стане вечност, от пълния абсурд – временното, да узурпира вечността. В този парадокс е трагедията на комунистическата идея. Но от нейната разпиляна недостройка днес се вадят тухли и зидарите на Новия световен ред ги влагат в строежа на всеобщата, световна вавилонска кула, която вече става и наша.
Адептите на този строеж са далеч по-опасни: комунистите, искайки да убият човека, убиват тялото. А тези се грижат за тялото и убиват душата. Преди 2000 години Иисус Христос отблъсна първото изкушение с думите: “ Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Мат. 4:4). Днес приоритетът е материалното благополучие. С приемането на първото изкушение човечеството вече здраво е положило основите на новата всеобща вавилонска кула.
Второто изкушение е насочено към гордостта на човека. То подтиква към идеята на самодостатъчност и пълноценност. Съвременните технологии и научно-техническото развитие дават на човека самочувствието, че прави чудесата сам. Дръзката идея за самодостатъчност е необходимо условие, върху което се гради нещо като духовност. Това е „духовността“ на космоцентризма, на изпразненото от дълбочина човешко сърце и екстровертност на човешката воля и съзнание.
Условията за тази посока на развитие се създават от съвременните постижения на човешката мисъл, попаднала окончателно в плена на низшия космизъм и психизъм. Широкото въздействие на средствата за осведомяване, постиженията на науката и технологията – физика, астрофизика, биология, медицина и особено на техните производни – електроника, генетика, психиатрия, присаждане на човешки органи и др., засягат самото естество на човека, неговото духовно-телесна същност. Тези „постижения“ сами по себе си се приемат като чудеса, като белези за утвърждаването на антропоцентризма, на човека – бог, който е способен сам да реши всичките си проблеми; към човек, комуто Бог не е нужен. Как познато ни звучи! Не напомня ли то точно началото на Библията: „Ще бъдете като богове“ (Бит.3:5). Тези постижения завладяват човешкото въображение и го пленяват поради собствената му едностранчивост и недостатъчност.
Христос отхвърля изкушението да демонстрира чудотворната Си власт. Съвременният човек нарцистично се наслаждава на своето всемогъщество. Отдавайки се на второто изкушение, той възклицава: „Аз съм бог!“ Развитието на едно от чудесата – електрониката позволява съсредоточаване и контролиране на огромно количество информация. Който я притежава, той владее нейния контрол, управлява я според определени интереси и следователно може да манипулира общественото съзнание, т,е. да притежава огромна неконтролируема власт, става властелин над човешките съдби.
Поддаването на двете изкушения, отхвърлени от Христос, води до реализация на третото. Светът става все по – детерминиран, взаимозависим и взаимообуславен, т.е. управляем. Той се приближава все повече до тази точка, при която в политически и социален план ще е необходимо средоточаването на световното управление в едни ръце. Тогава ще дойде този, който ще приеме отхвърленото от Иисус Христос; този, който ще се поклони на дявола – „в името на цялото човечество“ – и в замяна ще получи „всички царства на света и тяхната слава“ (Мат. 4″8).
Опасните процеси изпълват нашето време с есхатологическо очакване и напрежение. Това е присъщо на човека и особено силно се усеща в Православната църква. Тя обаче, следвайки точно Истината, водена от Светия Дух, не се поддава на паника и напрежения, които могат да изникнат във връзка с разни обществени, религиозни, политически или други процеси. Православните християни, които осъзнават своята немощ и греховност пред Бога, знаят, че „за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Син, а само Отец“ (Марк. 13:32), затова те не се съблазняват от излишно любопитство. Основното за православния християнин е не кога ще дойде Христос, а дали е готов да Го посрещне. Православният християнин знае, че „ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем“ (2 Петр. 3:10), т.е. на човека и духовния свят, поради тварността им, не им е дадено да знаят деня и часа на идването на Христа. Това е така поради факта, че всичко се свежда до смисъла на творението и Божия промисъл спрямо него. Единствен Бог знае в пълнота всичко, защото Той е Творецът и Изворът на живота. Точно и затова само Той може да определи кога е свършен смисълът на съществуването на света в този му вид. Това определение обаче остава извън пределите на човешкия разум, то е метафизически божествен акт, който за нас има да става, но в Бог съществува от вечност. Поради това си естество, като метафизичен акт, който е отвъд възможностите на нашето познание, ние можем да знаем само, че ще стане в определен момент от времето. Този миг ние, като човеци, ножем да приближим или да отдалечим. Той зависи от нас дотолкова, доколкото ние се приближаваме или отдалечаваме от Бога, доколкото вървим или не по спасителния път, предложен от Него.
Поради естеството на тази действителност много православни мистици, стигнали до високи духовни постижения, преживяват този миг като вече станал. Като се докосват до вечността, имайки Божията близост и милост, на тях им се дава възможност да чувстват непосредствено есхатологическия миг и затова те постоянно предупреждават вярващите. Те говорят за него според състоянието на човешките сърца, а не според външни личби или чудеса, макар, че и те са дадени на човека поради неговата слабост: като ги отличи , да знае, че денят е близко (но отново в метафизичен план) и да бъде готов духовно. За това точно предупреждава Писанието: ‘Духът ясно говори. че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на мамливи духове и бесовски учения… (ще) забраняват да се стъпва в брак и (ще) съветват въздържание от ястия, що Бог е създал да ги ядат с благодарност верните“ (1 Тим. 4:1,3); „в последно време ще се явят подигравачи, които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата), те са душевни – и нямат дух“ (Иуда 1:18-19).
И днес са много тези, които се наричат християни, но се лъчат от богоспасяемата православна вяра, запазена такава, както е предадена от Христа чрез Неговата Църква. Св. ап. Петър предупреждава: ‘И между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и… мнозина ще последват тяхното разпътство“ (2 Петр. 2:1-2).
Това са признаци на последните времена. Те се откриват дори в тези, които правят опити да „изчисляват“ дните, всуе пресмятат кога ще дойде краят на света в този му вид. Не случайно Писанието предупреждава: „Пазете се от псетата, пазете се от злобните работници, пазете се от лъжеобрязване“ (Фил. 3:2). Не е дадено на човека да задоволява празното си любопитство, защото вместо да му помогне, то води до духовна гибел: на тази почва израства „духовен“ утилитаризъм и фино фарисейство.
Събитията в живота на България и на нашата Църква имат своя логика. Гледани само с очите на прагматичната политика, те никога не могат да бъдат разбрани докрай. В есхатологичен план обаче те са израз, парче от мозайката на една свръхлогика, която е метафизична и може да бъде обхваната само от очите на вярата. Точно и именно затова, тази свръхлогика, обхващана и разбирана само чрез Христос, се открива и есхатологическото „място“ и значение на тези събития.
Всичко казано до тук сочи, че дори частните случаи от нашето ежедневие – в личен и обществен план – имат както совето конкретно значение, така и свръхзначение, есхатологически смисъл. Вв тази свръхлогика се преплитат времето и вечността, временното и вечното, историята и метаисторията, началото и краят, Алфата и Омегата (Откр. 1:8).
*Статия отпечатана във в-к „Жива вяра“. София, бр. 6, 1993 г.
Източник: Димитър Попмаринов „Съвремени богословски проблеми“, София, Омофор, 2004
Вижте още на Страница на проф. д-р Димитър Попмаринов в Християнство.бг
