Ренета Трифонова
Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
По повод изказването на папа Франциск за еднополовите бракове, което породи бурни разисквания, редакцията на Християнство бг реши да публикува мнения на християнски православни богослови по темата. Като начало предлагаме предговора към богословскито списание The Wheel за броя пролет/лято за 2018 г. на университета Oxford. Темата на списанието е „Being human – Еmbodiment and Аnthropology; Sex, Marriage and Theosis“ („Да бъдеш човек. Вътелесяване и антропология; пол, брак и обожение“). В броя гостуват православните богослови о. Андрю Лаут, о. Джон Бер и проф. Христос Янарас. Текстът е публикуван за първи път в сп.„Християнство и култура“ . Заглавието е на редакцията.
„Сърцето на другия е тъмна гора“, пише Иван Тургенев в Месец на село. Това е вярно не само за сърцето на другия, но също и за моето собствено сърце: то също е „тъмна гора“. По думите на псалмиста, „Сърцето е дълбоко“ (Пс. 64:6)[1]. Във всички от нас има дълбини, които трябва да бъдат проникнати. Личностността не може да бъде точно определена; ние можем да дадем ясна дефиниция, посочваща смисъла на това „да бъдеш личност“, но не можем да предложим систематично и изчерпателно описание. Не разбираме докрай кои са границите на човешката природа и какви са възможностите, все още латентни, в нея. Справедливи са думите: „Тайнството на факта на съществуването не може да бъде сведено до фактите на съответните науки“.[2]
Тази истина, че като човешки същества ние сме мистерия за себе си, ясно се подчертава от мнозина от авторите на настоящия сборник. Гръцките отци често цитират инскрипцията на Делфийския оракул: „Познай себе си“. „Изглежда, най-великият от всички уроци, настоява Климент Александрийски, е да познаваш себе си, понеже, ако някой познава себе си, той ще познава Бога; а ако познава Бога, ще стане като Бога.“[3] Но Отците веднага биха добавили, че да познаваш себе си не е лесна задача. Кой съм аз? Какво съм? Отговорът въобще не е очевиден. Моята личностност се простира отвъд времето към вечността, отвъд пространството – в безкрайността. Трябва да бъдем внимателни и смирени в подхода си към човешката мистерия, като стоим с благоговение и добре подготвени за изненади. Ако това е вярно за човешката ни личностност като цяло, тогава то е вярно и в частност за сложните въпроси, възникващи във връзка със социалния пол и сексуалната идентичност, включително спрямо темата за хомосексуалността. Както настоява Джон Бер, „Онова, което означава да бъдеш човек и начинът по който нашето съществуване като полови и сексуални същества се отнася към общата ни човешкост“ е „навярно определящият ерата ни въпрос“. В миналото православните обикновено се съпротивляваха да обсъждат подобни въпроси, но сега тези въпроси не могат бъдат избягвани. Мълчанието не е отговор.
В това изследване на значението на нашата личностност, има три момента, които трябва непременно да имаме предвид – всички те са подобаващо разгледани в настоящия том.
Първият е, че антропологията, нашето богословие на личностността, е интегрално свързано с христологията. Всички неща следва да разглеждаме в светлината на Христос. Разбирането ни за това, какво е да си човек се разкрива най-вече чрез живота, смъртта и възкресението на Иисус. Като съвършен Бог и съвършен човек, Той ни разкрива не само областта на божественото, но също така Той е и огледалото, в което виждаме отразено нашето човешко лице. Той е нашият архетип и парадигма. Както се казва в едно слово, приписвано на св. Василий Велики, Рождеството на Христос е също и рождество на цялото човечество.[4] Преди въплъщението на Божия Син, измеренията на нашата личностност все още не са били явени. Христос е първото истински човешко същество. По думите на св. Николай Кавасила, цитирани от Джон Бер, „не старият Адам е бил образец за новия, а новият Адам – за стария… Спасителят пръв и единствен е показал истинския човек“.[5]
На второ място: не бива да разглеждаме човешката личностност статично, а динамично. Човешкостта не е просто нещо „дадено“, някакъв фиксиран и свършен факт, а проект – още неизпълнена задача. Не трябва да казваме „Аз съм човек“, а „Още има да ставам човек“. Св. Иоан Богослов ни уверява: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем“. (1 Иоан. 3:2). В този контекст Марсел използва израза Homo Viator: ние не сме инертни и неподвижни, а пътници в пътешествието на целия ни живот.[6]
Лайтмотив в този том е взаимосвързаността. Единствено чрез отношението си с другите личности, ние ставаме напълно лични. Ранните християни са казвали Unus Christianus, nullus Christianus: един християнин, отделен от другите християни, изключен от общението на Църквата, не е християнин въобще. Можем да продължим този афоризъм така: Una persona, nulla persona: една личност, която пребивава сама, на която й липсва всяка връзка на заедност с другите, не е истинска личност. Личностността или е социална, или е нищо. Дори отшелникът е съединен с другите чрез невидимата обмяна на молитвата. Както настоява в този том Христос Янарас, единствено чрез трансцендентна любов можем да преобразим „биологичната необходимост“ в „свободата на взаимоотношението“. Неслучайно гръцката дума за личност, prosōpon означава буквално „лице“ или „изражение“. Мога да стана автентична личност само, ако застана лице в лице с другите, ако ги гледам в очите и допусна те да ме гледат в очите.
Често казват, че християнството е литургична религия. Църквата е преди всичко богослужебна общност. На първо място е богослужението, а доктрината и дисциплината са на второ. В такъв случай, за да дадем оценка на значението личностността и сексуалността, ние трябва да погледнем към литургическото последование, чрез което бива благословен брака. Съжалявам, че не му е отделено по-голямо внимание в настоящия том. Вярно е, както някои от авторите изтъкват, че чинът на венчанието в сегашната му форма е сравнително късен и датира вероятно от девети или десети век. И все пак през последните хиляда години той е бил служен милиони пъти и по този начин има далеч по-голяма тежест от мненията на отделни мислители. На всеки един, чел какво казват за венчанието св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник, се падат безбройни множества, които са участвали във венчалната служба.
Какво тогава ни казва литургическото последование за значението на венчанието и сексуалността? В службата, предназначена за първи брак, молитвите са изцяло положителни. Споменати са две цели на венчанието: взаимната любов и детерождението. Така за двойката се казват молитви за това, да им бъде дадена „съвършена и мирна любов“, „взаимна любов чрез връзките на мира“, „душевно и телесно съгласие“ (забележете тук позоваването на тялото: взаимната любов включва сексуалното единение). Второ, ние молим „да им се дадат чада за продължение на рода“ – „нека да видят синове на синовете си като маслинени клони около трапезата си“. Никъде не се казва, че някое от тези двете неща – взаимната любов или детерождението – са първостепенна цел на брака; двете са споменати редоположено, без да се изразява каквото и да било предпочитание спрямо едното, за сметка на другото. Наистина, двете очевидно са свързани, тъй като в повечето случаи след като взаимната любов бъде изразена сексуално, тя ще доведе до раждане на поколение.
Наред с тези двете цели на брака, в службата за първи брак има едно знаково отсъствие. Никъде в нея не се казва – с отрицателен знак – че бракът е средство срещу похотта, начин нашите нередни страсти и желания да бъдат държани под контрол. Това е още по-впечатляващо, когато сравним службата за първи брак с онази, предпписвана за второбрачни (например, след развод). Службата за втори брак има отчетливо покаен характер. За двойката се казва „очисти беззаконията ни и прости беззаконията на Твоите раби, като ги призовеш към покаяние и им дадеш прошка на паденията, очистване на греховете, прощение на волните и неволни беззакония… Дарувай им… сълзите на блудницата“. В една молива по-насетне се заявява, че двамата не са можели „да понасят жегата и теготата на деня и плътското разпалване“, и тогава се цитират словата на св. Павел: „…по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“ (1 Кор. 7:9). Нищо подобно не се казва в службата за първи брак. Наистина, езикът на чинопоследованието за второбрачни е някак твърде директен за съвременния вкус, и подозирам, че не се служи често.
Вярно е, както някои от авторите тук изтъкват, че мнозина от Отците – и гръцки и латински – без всъщност да заклеймяват брака, са като цяло някак хладни и неентусиазирани в това, което трябва да кажат за него. И все пак, на това ние трябва да противопоставим експлицитното и дълбоко утвърждаващо свидетелство на църковната литургическа практика, с нейния акцент върху изобилната радост на сватбения пир. Що се отнася до хомосексуалността, Православната църква днес несъмнено трябва да посрещне редица трудни въпроси.
Без да приемам всичко, което е казано от тримата автори на текста „Иисус Христос и еднополовият брак“, аз напълно признавам, че те са се захванали с истински проблеми. Мога да видя поне три аномалии в сегашното ни третиране на хомосексуалните. Първо, доскоро православните мислители не използваха понятието за сексуална ориентация, така както това се разбира в съвременната психология. И по-точно, те смятаха, че съществува само една ориентация и това е хетеросексуалната. Те приемаха, че хората с хомосексуални наклонности са такива по личен избор и следователно са порочни от волята си. В днешно време православните писатели обикновено биха предпочели да направят разлика между ориентация и действие.
Хомосексуалната ориентация, бихме казали, е наистина противна на Божия план за човечеството, бидейки едно от последствията от грехопадението (между другото, изненадан съм, че не се казва повече за грехопадението на страниците на този брой на The Wheel). Но хомосексуалните мъже и жени не са лично виновни за ориентацията си, защото това не е нещо, което те са избрали; те стават виновни единствено, ако решат по свободния си избор да живеят тази своя ориентация в действията си. Те могат да изберат целибата.
Този аргумент обаче ни поставя в затруднение. Лицата с хетеросексуална ориентация имат избора да се венчаят и така, по един положителен начин могат да удовлетворят еротичното си въжделение с църковно благословение, чрез Богодаденото тайнство на светото венчание. Но хомосексуалните нямат подобна възможност. По думите на Василиос Термос, „Хомосексуалният субект е призван да води целибатен живот без да изпитва призвание за него.“ Имаме ли право да налагаме това тежко бреме върху хомосексуалния?
Втората аномалия откриваме в начина, по който хомосексуалните обикновено биват третирани при тайнството на покаянието (при изповедта). Всички ние отчитаме, че е важно да се направи разлика между тези хомосексуални, които практикуват случайни връзки, търсейки в някой „гей“ бар партньор за нощта; и от друга страна, онези хомосексуални, които са се посветили на една постоянна връзка, верни са и са моногамни, и ги свързва дълбока любов. Определено никой християнин не одобрява сексуалния промискуитет. И все пак какво се случва често в изповедта? Да предположим, че някой, който е промискуитетен започва да изпитва искрено отвращение от начина си на живот, и в истинско покаяние решава в бъдеще да следва живот на чистота. В този случай вероятно свещеникът ще даде опрощение и ще му разреши, навярно с някои ограничения, да получи светото причастие. За известно време той се въздържа от сексуална активност, но след това поради фрустрация и самота се връща обратно към греха на случайната сексуална среща. След това се покайва и е опростен, и отново му е дадено благословение да получи причастие. После, след време отново се връща към греха. И така цикълът продължава. Какво се случва обаче с верния и моногамен хомосексуален? Вероятно свещеникът казва при изповедта, „Имаш ли воля да се откажеш от хомосексуалната си връзка?“ Каещият се, да речем, отговаря, „не мога да направя това“. Свещеникът може да отвърне, „Можеш да продължиш да споделяш живота си на взаимна привързаност, но ще се въздържаш ли от по-нататъшна сексуална активност?“ Другият може де каже, „Още не съм готов да направя това“. (Макар че съм познавал хомосексуални които наистина са преобразили връзката си по този начин). Свещеникът, който се сблъсква с подобен отказ може да сметне, че не може да благослови каещия се да получи тайнството.[7] Тук наистина имаме парадокс. Хомосексуалният, който се е посветил на една стабилна и любовна връзка бива третиран по-сурово от онзи, който е промискуитетен, и който не търси истинска любов, но преходно удоволствие. Нещо тук не е наред.
Има и трети въпрос, който трябва да си зададем. Православната традиция ясно ни учи, че сексуалните действия между лица от един и същ пол не са позволени. И в същото време, повече от нас виждат истинска духовна ценност в близки приятелства, като тези например на отец Павел Флоренски. Защо слагаме толкова тежка емфаза върху гениталния пол? Защо се опитваме да разберем какво правят в частния живот на своите спални възрастните от един пол? Опитът да се наднича през ключалката никога не достойна поза. Какво вредят те на околните? („А, ще каже някой, те вредят на себе си“). Тук аз не предлагам направо да отхвърлим традиционното православно учение, но трябва по-старателно да изследваме причините, които стоят в основата му.
Макар да не съм съгласен с всичко казано в този том – всъщност писателите невинаги са съгласни помежду си – все пак аз приветствам този брой на The Wheel. Приветствам го, именно защото той не държи да предлага някакво систематично и окончателно разглеждане на сексуалността, а напротив, защото целта му е да „начене дискусия“, както гост-редакторът, отец Андрю Лаут отбелязва.
По думите на Брендън Галахар, „За да удостоверим истината, ние трябва да експериментираме“. И както Василиос Термос настоява, „Нашето богословско съкровище… чака да бъде открито.“ Нека като православни да не бъдем просто отбранителни и реактивни, „тичайки след фактите“, както той се изразява; а нека да се слушаме един друг с творчески кураж, с взаимно уважение и, още повече, с (отново по неговите думи) „любовно състрадание“. Нека да признаем, освен това, разнообразието на пътищата, които Бог призовава нас човеците да следваме.
Това е том, който може да ни помогне да различим някои пътеки, които има да се открият в „мрачната гора“, и които могат да ни доведат до просеки, където слънчевата светлина прониква. За това можем да бъдем уверено благодарни.
Превод: Слава Янакиева
[1] 63:7 Дирят неправди, правят разследване подир разследване дори до вътрешния живот на човека и до дълбочината на сърцето. (Син. Изд.); καὶ καρδία βαθεῖα (Ps. 63:7 BGT – Септуагинта).
[2] David Jenkins, The Glory of Man (London: S.C.M. Press, 1967), JO.
[3] Clement of Alexandria, The Pedagogue 3.1, in Fathers of the Second Century, The Ante-Nicene Fathers 2 (New York: Christian Literature Publishing Co., 1885). Translation modified.
[4] Basil of Caesarea (attrib.), On the Nativity of Christ, Patrologia Graeca 31, ed. Jacques-Paul Migne (Paris: Imprimerie Catholique, 1857-86), 1473a.
[5] Nicholas Cabasilas, The Life in Christ, trans. C. J. de Catanzaro (Crestwood, NY: SVS Press, 1974), 6.12.
[6] Gabriel Marcel, Homo Viator: Introduction to a Metaphysic of Hope (London: Victor Gollancz, 1951).
[7] Това вероятно не би се случило във Финландската православна църква.
