Меню Затваряне

Сърце да е широко

Веселина Седларска
На границата на Румъния и Украйна. Фотограф: Сорин Онишор

Веселина Седларска

Тези хора, които броят левчетата за бежанците, същите хора ли са, които спасиха евреите в своята страна от концлагерите с газови камери? Това същият народ ли е, който има кодов израз за времена на притеснение, недостиг, неудобства и този израз гласи „сърце да е широко“. Как сърцата стават тесни? Толкова тесни, че си пожелаваш и ти да си бежанец, за да плати държавата за теб 40 лева. Толкова тесни, че да завидиш на хора, бягащи от смъртта, понесли на ръце децата си и целия си живот в една найлонова (за да не тежи) торбичка. Нали няма съмнение, че никога досега не ни е било толкова широко около врата, защо така се стесниха сърцата ни?

Не на всички, не на всички. Винаги и навсякъде има хора, които ще се качат на колите си и, без да изчисляват колко бензин ще им струва това, ще отидат да превозят бежанци от някоя граница до някой град, докато друг през това време ще пише във фейсбук: ще отида в Украйна, ще се върна обратно в България, на границата ще се обявя за бежанец, ще се прибера и ще си гледам живота с 40 лева на ден от държавата. Винаги ще има хора, които ще отидат да дадат дрешки и играчки за деца, понесени далеч от дома им, докато други ще изчисляват: „30 дни по 40 лева е равно на 1 200 лева, охааа… докато българският народ умира от глад.“

Българският народ не умира от глад. Нещо повече – българският народ никога не е умирал от глад. В тази земя, на която и семе от домат да падне ще поникне корен и ще те нахрани, винаги е имало агнешко на Гергьовден, свинско на Коледа и пиле на Петровден. И от храната винаги е имало да се занесе у комшиите, да се сипе във видрицата на циганката, да се вземе хранениче, селото да отгледа сирачетата. Бягащите от геноцида арменци са дошли в България във времена на теснотия и немотия, но „сърце да е широко“.

Тогава държавата какво е давала на българите, което те да не могат да разделят с прииждащите бежанци? Нищо не е давала. Даже пенсии за оцеляване на майките и бащите на убитите поборници, извоювали с живота си свободата, едва-едва давала. Депутатите отнели 50-те лева подаяние на сестрата на Левски, намалили от 200 на 100 лева пенсиите на Панайот Хитов, Филип Тотю и Илю войвода, орязали материалната подкрепа на сестрите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Захари Стоянов ни казва, че майката и жената на Ботев живеели на сух хляб, който топели в оцет. Отпуснатата пенсия за Венета Ботева била 30 лева, едва през 1887 година, когато Стефан Стамболов кресва в Народното събрание, че ако не са били хората като Ботев, депутатите е „нямало да подписват именцето си в няколко платежни ведомости“, увеличават пенсията на Венета на 60 лв. На това решение имало написана резолюция „Да се съберат сведения за материалното ѝ състояние“. Подпис – някой си Добринович. Какво именце, а? – както би креснал Стефан Стамболов.

Българите и държавата никога не са били в любезни взаимоотношения. Онези пет века, в които не сме имали държава – своя и близо до нас, няма как да бъдат с лекота заобиколени. Пъпна връв между хората и държавата няма просто защото държава няма. Има роднини, има комшия, има самотно, натаралежено оцеляване. Времената, в които са орязвани пенсиите на поборниците, са свързани с първата надежда, че сега вече няма как пъпна връв да не свърже държавата и хората, защото вече си имаме своя държава, чиста и свята. И по тази свързваща връв да протича разбирането, че държавата е добре, когато хората, които живеят в нея, са добре, а хората са добре, когато и държавата им е добре. Първа надежда и осъзнаване на първата лъжа. Животът остава тесен, плитък, но нищо – сърце да е широко.

После идва другата надежда в средата на миналия век. Този път лъжата е по-изкусна, пременена е с толкова много думи, че прилича на истина. Ще сме равни, ще има за всеки, всичко за човека, всичко в името на човека, ще строим живота нов. В новия живот дажбите, хората, щастието са усреднени, ако не мислиш много и не чувстваш прекалено – изглежда ти, че почти сме равни, това е голямо улеснение – поне поводите за завист не са прекомерно. Е, липсва ни това и онова, и третото, и петото, но някак по-лесно се преглъща, когато липсва и на колегата, и на комшията. Не липсва на всички, някои си имат и това, и онова, и третото, и петото. Живеем в лъжа, живеем в тесни апартаментчета, имаме службици, заплатки, профсъюзно курортче, трабантче – сърце да е широко.

Вземи панелите, трабанта, но въздухът ми остави! Дишайте, времето е наше! Идва красива надежда. Демокрация е управление на демоса, народът ще управлява държавата. Вече няма как да не е по-почтено, защото всичко ще бъде прозрачно, властта ще е сменяема, а това че демокрацията е най-доброто от всички известни форми на управление, го е казал самият Чърчил, няма как той да греши, да не е Маркс или Ленин. Блажен този, който е жаден за справедливост, защото той ще се напие. Справедливо започваме да пътуваме по целия свят, справедливо всички магазини се превръщат в корекоми, справедливо трабантчето  става само като фукня у Соломон Паси. Докато един ден се сещаш, че твоят фолксваген е измъкнат от сметище за леки коли край Дюселдорф, а аудито на двойкаджията от твоя клас е току-що слязло от конвейерите на завода в Инголщад. А момичето, което преписваше от теб на контролното, е с титла бизнесдама на годината и върти седем хотела, които са ѝ се паднали от някаква неизвестна небесна лотария. И ти става криво и чоглаво, когато разбираш, че няма кой да разследва каква е била тази небесна лотария, защото този, който трябва да го разследва, получава приходите от поне единия хотел. Човеконенавистническо ти става. Чак ти дожалява за времената, в които не бяхме пак равни, но като че ли повече равни, поне не те разяждаше завистта. То да беше само завист, гняв е, желание за мъст е, всяко обещание за справедливост те омерзява още повече, хайде да пробваме с цар, хайде с тройна компания, хайде 12 години със слабака от училището, че те сега са най-силни… Вече не просто тъгуваш за онова време, когато беше млад, вече искаш то да се върне, макар и да не си млад, да се върне, защото си спомняш само добрите неща от него, както правим с миналото. Да се върне, за да видят те!

Един ден стигаш дотам, че пишеш във Фейсбук: време е руснаците да ни освободят за трети път. Ти не си много по историята, познанията ти се свеждат до две-три стихотворения от Иван Вазов, той е писал и други, но те не бяха в читанките. Ти искаш някой пак да дойде и да обърне нещата, защото сега ти си откъм битата страна. Надяваш се, този път сам си съчиняваш лъжа, че има човек, който олицетворява идеята ти за мъст, за възмездие? Той обаче е зает, стреля по украинците, там се мъчи да обърне нещата, да върне времето. И ти насочваш енергията си, думите си, гнева си, омразата си към тези, които не лелеят твоята надежда, не вярват в твоята лъжа. Стреляш с думи. Че какво ако е по комшия или по довчерашен приятел, сега той е враг. Че какво като са бежанци, откъде накъде ще им дава държавата пари, на нас кой ни дава?! Задушно е, няма въздух. Всеки път, когато ни излъжат, поемаме дълбоко дъх и в някакъв момент той свършва. Става тясно, тясно, толкова тясно, че няма как сърце да е широко.

————

Източник: Портал Култура

Posted in Публицистика

Вижте още:

error: Content is protected !!