Християнство.бг
Струва ми се, че една от най-трудните християнски задачи (почти невъзможни) е да простиш от сърце на този, който ти е причинил зло. Особено, ако това зло е реално, а не измислено. Не става въпрос за небрежни думи или постъпки.
Дори някаква глупава кавга със съседка или с роднина може да заседне в сърцето като трън. И човек с години ходи на изповед и се разкайва, че не може да прости, камо ли да забрави. Дори виновникът може отдавна да е починал, а обидата все още се върти в сърцето и не дава покой.
Християнският писател и журналист Филип Янси разказва в книгата си „Молитва“ как е получил изцеление от тази духовна болест.
В продължение на няколко години той не можел да се отърве от раздразнението и обидата към човек, който му е нанесъл много зло. Той усещал, че тази злоба го мъчи повече от неприятностите, които му е причинил врагът, но не можел да направи нищо със себе си. Всякакви опити да се моли за този човек предизвиквали само взрив на негативни емоции.
Тогава той поел по друг път. Обичал да чете или пее псалми по време на ежедневните си разходки. Преди да премине към обичайната молитва, той започнал да разказва на Бога какво е направил този човек и какви чувства изпитва към него. Накрая казвал нещо такова:
„Знам, че очакваш от мен да му простя. Ти директно ми говориш за това в Евангелието. Но не мога да се справя със себе си и да се освободя от своята злоба. Избави ме от нея!“.
Така продължило няколко месеца. После Янси бил погълнат от други задачи и грижи. А след известно време, когато си спомнил за врага си, внезапно осъзнал, че не изпитва никакви негативни чувства към него. Господ изцелил Янси незабелязано за самия него.
Още по-поразителна история за прошка, продължила десетилетия, е разказана от Маити Гиртаннер в автобиографичната й книга „И палачите имат душа“.
Тази книга е безценна, защото много подробно отразява живия опит на християнка, която успяла да прости на своя палач.
Тя не позволила да се превърне в безпомощна жертва нито на чуждата безразлична злоба, нито на собственото си желание за отмъщение.
Маити Гиртаннер е родена в дълбоко вярващо християнско семейство. Баща ѝ, който произлиза от стар швейцарски род, в младежките си години преминава към католицизма. Както си спомня дъщеря му, той винаги е имал дълбока духовна жажда, която успява да утоли само чрез лична връзка с Христос в тайнствата на Църквата, особено в Евхаристията.
Тя е едва на четири години, когато той умира, но нейната вяра остава не по-малко гореща и жива от неговата.
Дядо ѝ, в чийто дом Маити израства, е известен професор в Парижката консерватория. Не е чудно, че:
„Музиката беше въздухът, който дишахме. От първия ден тя стана за мен близка приятелка. Казвали са ми, че ръцете ми сами са легнали върху клавишите. Научих се да свиря на пиано, почти без да го осъзнавам…“.
Първият си солов концерт тя изнася на деветгодишна възраст:
„Разбрах, че ще стана концертен пианист, че пианото ще бъде… смисълът на живота ми, начинът да се изразя и да споделя с другите даровете, които Господ ми е дал.“
Но мечтите ѝ не се сбъдват. Започва Втората световна война. Немските войски окупират Франция. Тогава Маити е едва на 18 години.
Повечето хора около нея, включително и семейството ѝ, говорят за немците с омраза, дори преди окупацията. Интересното е, че самата Маити, дори в най-трудните моменти от живота си, не изпитва враждебност към тях:
„Никога не съм приемала, че можеш да храниш и поддържаш в себе си отвращение към човешките същества. Дори и когато е оправдано отхвърляне на политиката на дадена страна, не е допустимо да съдиш целия народ. Никога не съм вярвала, че човек може да бъде на сто процента лош или изцяло отговорен за лошата ситуация.
(…) Християнската вяра ме подтикваше да гледам на всеки човек с очите, с които Бог го гледа. Това не винаги беше лесно, но винаги се стремях към това.“
Участието ѝ в Съпротивата става почти случайно, макар че с нейния християнски поглед към света, едва ли можеше да бъде иначе.
Градът Бон, в който живее семейството ѝ, е разделен на две от река. Демаркационната линия, която разделя Франция на свободна и окупирана зона, минава по тази река. А в къщата на Маити е разположен немски наблюдателен пункт.
Тя владее добре немски, гражданка е на неутрална държава (Швейцария) и има силно желание да помага на хората, затова местните жители често я търсят за различни проблеми.
Така тя се превръща в посредник между тях и окупационните власти, помагайки за разрешаването на конфликти, които постоянно възникват.
От една страна, тя помага на фермер, на когото е реквизирана единствената му кобила, а от друга – успява да осигури достъп на друг селянин до полето му, което попада от другата страна на демаркационната линия. Помага и на самотна жена да получи купони за храна.
Маити не само помага на хората с документи и храна, но също така пренася писма и дори документи за участниците в Съпротивата. Постепенно тя се превръща в активен член на мрежата за съпротива, като помага на десетки хора да избягат от окупацията.
През есента на 1943 г. тя била арестувана внезапно и изпратена в Гестапо. Там срещнала един от офицерите, за които съвсем наскоро свирела.
„Вие сте терористка“, заявил й той. Гестаповците наричали всички участници в Съпротивата терористи, независимо какво са правили.
Доста бързо я изпратили, заедно с още 17 други затворници, във вила, където била оборудвана тайна затворническа килия. Там Маити била поразена не толкова от мъченията, колкото от ужаса и отчаянието, което видяла в лицата на своите събратя.
Редовно, след мъчения, някой изчезвал безследно, а останалите обречено чакали своя ред. Тя не могла да се примири с това:
„Нашата единствена възможност за съпротива беше да останем хора. Човешкото същество е преди всичко словесно същество. Не исках тишината да триумфира над нас. Казах: „Ако мълчим, сме изгубени. Ще се затворим в себе си. Това е тяхната цел – да ни превърнат в животни, да ни обезчовечат. Първо ще спрем да говорим, после ще спрем да мислим, да реагираме на света около нас, и накрая ще спрем да живеем. Говоренето помежду ни, постоянният разговор – това е единственият шанс да оцелеем. Говорейки за себе си, доказваме пред себе си и пред другите, че съществуваме. И интересувайки се от другите, ние оставаме хора.“
Постепенно всички започнали да се включват в този „разговор“. Разказвали за себе си, спомняли си детството. Тогава Маити започнала да говори за това, което било център на живота ѝ – вярата в Бога на любовта. За надеждата, която е по-силна от омразата, и за живота, който е по-силен от смъртта:
„Вечният живот не е вълшебна приказка, съществуваща само за да подслади горчивата хапка на смъртта. Това е увереност, че ще достигнем целта, че ще узнаем защо и най-вече за кого сме създадени. Връзката с Бога и с ближните не познава граници, поражения и разочарования. Срещата със Създателя ще бъде най-важната, най-вълнуващата в нашия живот… Никой палач не може да победи нашата надежда, ако тя е дълбоко вкоренена в нас.“
Тези разговори продължавали не един ден. Понякога тя говорела дълго, понякога само няколко думи – всичко зависело от това дали имала сили, както и нейните събеседници, след мъченията.
Често тя забелязвала, че един от палачите, наричан Доктор, слушал техните разговори.
Той бил избран от Гестапо, за да изучава нови методи на разпит. Неговата задача била да изтръгне признания, причинявайки на заподозрените непоносими страдания, без обаче да ги довежда до смърт.
Неговите помощници удряли затворниците с пръчка в долната част на гръбнака. Освен синини, видими следи не оставали, но вътрешните увреждания били ужасни. Ударите стигали до костния мозък и разрушавали нервните центрове. Така се случило с Маити и с всички останали.
Въпреки това тя усещала, че Бог не я изоставя:
„Шепнех на себе си… „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Казвах тези думи почти механично, защото ги знаех наизуст. Понякога забравях да вложа сърце в тях, но като ги повтарях отново, почувствах, че тези думи, оставени ни от Христос, се отнасят лично до мен и че от този ден нататък ще бъдат завинаги част от живота ми. Да, трябваше да им простя. Да, Христос отдаде живота си и за тях. Бог обича всички хора, и Той очакваше от мен да ги обичам, включително и враговете си.“
Страданията били чудовищни. Петнадесет от двадесетте седмици, прекарани във вилата, ѝ се сторили вечност в ада. Болката от тези мъчения я преследвала до края на живота ѝ. Първоначално дори не можела да ходи.
Този лекар се свързвал в нейните мисли със страданията и ужасната болка, която ѝ причинявал. Той наблюдавал нейните мъки и същевременно слушал нейните проповеди за Христос:
„В деня, когато забелязах присъствието му, изведнъж осъзнах, че говорех именно на
него.“
Изненадващо, тя се молела за своя палач още от първите дни на затвора:
„Знаех, че и палачът, и жертвата са Божии деца, грешници, макар и в различна степен според нашето човешко разбиране, че само Бог може да съди и че всички се нуждаем от прошка, от спасението, дадено ни чрез Неговия Син. Опитвах се, макар и трудно, да не виждам толкова злото, което ми причиняваше, колкото да осъзная, че Бог гледа и на него с любящи очи. Кой знае как биха се развили чувствата ми към него, ако не полагах тези усилия?“
Тя вече не можела да ходи, нямала сили да яде. Болката от ударите ѝ пречела да спи.
Всяка нова нощ се превръщала в кошмар. Но духом тя се съпротивлявала и си казвала:
„Докато мога да управлявам мислите си, докато мога да се моля, ще бъда победителка.“
Тя и още двама затворници били освободени в резултат на бойна акция на Съпротивата. Още няколко дни и вероятно щяла да загине. От тримата спасени оцеляла само тя. Един починал, другият се самоубил.
Оказвайки се на сигурно място, тя много бързо осъзнала, че нейните страдания не са били просто етап, а състояние. Дългата рехабилитация я поставила на крака и леко притъпила болката, но разрушените нервни центрове не могли да бъдат възстановени. Трябвало да изгради нов живот върху основата, която не си била избрала:
„В един прекрасен ден си казах: не трябва да съжалявам за това, което вече го няма, а трябва да обичам това, което имам, и да търся какво трябва да стана. Този път се оказа много дълъг, без незабавни резултати. Това беше условието за изкупление и полето на вътрешните битки.“
Тя трябвало да се научи на доверие, да намери гордост не в силата, а в слабостта. Не могла да се върне към свиренето на пиано, но започнала да учи другите. Била лишена от възможността да създаде семейство и да роди деца, но станала член на Третия доминикански орден (нещо като монахиня в светския живот) и се включила в работата на доминиканското братство на болните (като работела с тях чрез четене на Свещ. Писание). Освен това се увлякла по философия и започнала да я преподава на студенти от творческите специалности в академията във Версай.
Малка подробност, която помага да се разбере силата на нейния характер: решавайки да получи шофьорска книжка, тя се явила на изпита, носейки корсет, и нито с дума, нито със звук изразила състоянието си пред изпитващия.
„Мъчителите ме лишиха от някои способности, затвориха някои хоризонти, но пред мен се отвориха нови пътища. Моят дълг, както и преди, беше да приема най-добре обстоятелствата и да дам най-доброто от себе си. Свидетелствайки за своя опит, често повтарях: не искам да виждам трагедия в живота си. Който иска да бъде жален, не може да даде нищо. Живот, затворен в самия себе си, не може да бъде плодотворен. Свидетелството няма стойност, ако представляваш само себе си.“
През всичките тези дълги години тя не забравила своя мъчител. Постоянно се молела за него и вярвала, че Господ ще намери начин да го докосне:
„Желаех неговото спасение така, както желаех да победя злото в себе си, за което сама носех отговорност, защото няма добри и зли, няма жертви и палачи, светци и грешници. Има хора, всички белязани от греха, и всички могат да бъдат спасени, ако позволят на Христос да действа в тях или поне имат този стремеж. От нашата, човешка гледна точка ние градим йерархии сред хората, създаваме скала на преценки. В очите на Бога никой не е по-важен или по-маловажен, по-точно, всички ние имаме безкрайна стойност в Неговите очи. Оттам идва и нашата стойност: ние не струваме това, което са нашите заслуги, а това, колко любов Бог е вложил в нас, в Лео (името на Доктора), както и в мен.“
През 1984 г. телефонът в нейния апартамент в Париж звъннал. „Аз съм в Париж и бих искал да ви видя.“ Човекът говорел на немски. Тя веднага разпознала гласа му.
Тогава тя била на 62 години. Четиридесет години се молила за този човек: не искала той да умре със сърце, пълно с омраза, и се молила той да срещне Този, Който го е създал с любов и за любов. Така и станало.
От прага той заявил, че има рак и му остават шест месеца живот. Не забравил това, което тя говорела на другите затворници за смъртта. Сега самият той се страхувал от смъртта и затова искал да я види.
Тя го попитала дали осъзнава какво е направил и как е станал военен престъпник. Тези думи предизвикали у него тиха раздразнителност. Въпреки това започнал да се оправдава, разказвайки как са му промили мозъка. В един момент тя усетила съжаление в думите му и постепенно насочила разговора към Бога.
„Вярвате ли, че има място за такива като мен в рая?“, попитал той накрая.
„Има място за всички, които, независимо от тежестта на греховете им, се съгласяват да приемат Божията милост. За това Христос отдаде живота си. И Той беше с нас до Кръста, защото цената беше висока, значи можем да Му се доверим. В последния си дъх Той мислеше за вас лично, както и за мен лично. Никога не се е отказал от безграничната Си любов към вас, дори когато вие напълно се отдалечихте от Него.“
Докато говорела, тя видяла как главата му се изправя и тялото му се разтяга: „Като че ли той отново можеше да диша, като че ли пред него се отваряше ново бъдеще.“
В един момент той станал и отишъл до дивана, на който тя лежала. В очите му имало сълзи. Той промълвил: „Простете. Моля ви за прошка.“
„Инстинктивно стиснах лицето му с двете си ръце и го целунах по челото. В този момент почувствах, че наистина съм му простила.“
„Как мога да изкупя злото, което съм извършил?“, попитал Докторът.
„С любов“, отговорила Маити. „Никога няма да можете да изгладите или поправите злото, причинено на хората по време на войната. Но използвайте останалите месеци, за да правите добро на околните.“
Никой в Германия не знаел за неговото минало. Той бил известен лекар, уважаван в родния си град. Но след срещата със своята жертва, събрал семейството, приятелите и познатите си и изповядал всичко, което направил.
Последните му месеци наистина се превърнали във време на живот за другите. Когато умирал, жена му предложила да извикат свещеник или пастор. Той отговорил: „Искам Маити да бъде до мен“.
Прощаването съвсем не е равно на оправдаване или извинение. Тоест, то първоначално не предполагава освобождаване от вината на човека. Оправдавайки някого, ние търсим обяснение за неговите безнравствени действия, освобождавайки го от вината.
Прощавайки, признаваме, че човекъ има вина, но отказваме да изискаме този дълг. Именно с анулирането на дълга сравнява прошката Иисус в притчата за немилосърдния раб (Матей 18:23—35).
При това, анулирането на дълга изобщо не предполага запазване на предишните отношения с длъжника. Връщането към тях е възможно само в случай на искрено покаяние от страна на длъжника и готовност да компенсира щетите.
Простил ли е Христос на отреклия се Петър? Безусловно. Забравил ли е за това? Съвсем не! „Симоне Йонин! Любиш ли Ме?“ – три пъти пита Той Своя блуден ученик и, едва виждайки неговото разкаяние (тъга за изгубеното доверие), му казва: „Върви след Мене!“.
Смятам, че „пътят на прошката“ може да бъде разделен на два етапа.
Първият напълно зависи от нас и никак не е свързан с поведението на човека, когото сме обидили.
Както отбелязва психологът Еверет Уортингтън, това е вътрешен, а не външен процес. Тук дори не е необходимо формално примирение. Прощаването означава: „Да преодолееш страха, горчивината, болката и в крайна сметка да развиеш емпатия към човека, който ти е нанесъл обида“. Да не простиш, означава да запазиш в сърцето си негодуване, враждебност, гняв или омраза към този, който те е обидил.
Епископ Батлър говори за прощението като „процес на преодоляване на обидата“. Той различава гнева, като мигновена инстинктивна реакция, от обидата, като резултат от обмисляне и размишление над ситуацията „стабилен и обмислен гняв“. Тоест, нещо, което е износено в сърцето. Нещо, което храниш, поддържаш и внимателно култивираш.
Точно отказът от този вътрешен процес на „отглеждане на обидата“ имаме предвид, когато говорим за прощение (прошка).
Поразително е, но многобройни съвременни изследвания показват, че чувствата на обида и разочарование са огромна тежест за организма. Обратно, прошката може да доведе до облекчаване на симптомите на депресия, подобряване на настроението и повишаване на самооценката. Един експеримент показа, че искрената прошка дори подобрява имунния статус при пациенти с ХИВ.
Психолозите твърдят, че да простиш е умение, което може да бъде развивано и тренирано. Моят християнски опит потвърджа това. Методите, които предлага Църквата, са напълно ефективни и съвпадат със съветите на психолозите.
Например, те казват, че действието на логиката тук е безполезно. Прощаването се отнася до емоционалната сфера и не е свързано с логически разсъждения. Те съветват да „включим емпатията“: да видим в обидилия ни човек, който също може да греши, да се заблуждава (аз бих добавил – да бъде също такъв обект на дяволски изкушения, както и ти самият).
Обърнете внимание как Христос ни призовава към прошка. Простете, както ви прощава Отец. Бъдете милосърдни, както е милосърден Отец. Това е стремеж да се предизвика благодарност, емоционален, а не логически призив.
Молитвата за обидилия те или за врага е преди всичко съгласие с това, че тези негативни емоции, които изпитваш, ти пречат. Искаш да се разделиш с тях. След това – имаш възможност да дадеш изход на своето негодувание. В същото време: и утвърждаване на правото си на обида и отказ от „изискване на дълга“.
При това, освобождавайки сърцето си от тежестта на омразата и обидата, ние изобщо не сме длъжни да се правим, че нищо не се е случило.
Митрополит Антоний Сурожки казваше:
„Миналото не преминава и прощаването не означава забравяне. (…) Миналото ще остане за нас настояще, докато не бъде изживяно. Затова е необходимо покаяние на грешника и прошка от неговата жертва“. И това вече е следващият етап от този дълъг път.
Бих обърнал внимание на притчата за блудния син. Отец не се хвърля след сина, не го умолява да се върне. Той чака, докато синът осъзнае това, което е извършил, и идва при него. И в този момент той го приема в цялата му пълнота, дори без да обръща внимание на опитите му да поиска прошка, без да изслуша извиненията му.
Моментът на покаяние е много важен. Покаянието – именно като „промяна на мислите“, а не просто като набор от формални думи. Без това нито бащата бърза да търси заблудения син, нито Бог бърза да приеме отпадналия от Него човек:
„Който скрива престъпленията си, не ще има успех; а който се съзнава и ги оставя, ще бъде помилван“ (Притчи 28:13);
„Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове“ (Евр. 10:26).
Но това вече е въпрос на изграждане на по-нататъшни отношения с врага. Момент на приемане, а не само на прощаване. Това е дълъг път. Понякога дори дело на целия ни живот. Но той започва с първата стъпка – желание и готовност да простиш, освобождавайки сърцето си от тежестта на омразата и злостта.
—————
Източник: Блог на Йоан Бурдин
