Атанас Димитров – АтаДим
Книгата „Тайнството болка в светлината на православната антропология“, издание на Доростолска света митрополия, е посветена на дълбоко трагичния феномен в човешкия живот – Болка. Плод на изследователски труд в областта на систематическата теология, в нея се прави опит „проблемът Болка“ да бъде разгледан по „множество и различни начини“ (Евр. 1:1) в светлината на патристичното учение и мисъл.
Има книги, написани на един дъх, има книги, събрали целия ти живот, но има и книги, които в обследването за написването им поемат живота ти и те отвеждат отвъд него, потапяйки те в дълбините на Премъдростта, родила вековете и всичко разумно в тях. Простряла своя майчински плащ над човеците, нейните светлини проблясват чрез устата на свети люде, отци и учители на нейния дом – Църквата Христова, в очакване тя да бъде чута, разбрана и обикната. Тази книга е от тях.
Посветена е на верния спътник в моя живот Николай (†11 май 2019 г.), помогнал ми житейски да узная, че веселието и безметежността очакват всеки, който достойно измине своя път през долината на скръбта, преобразявайки се в чедо на Светлината, защото „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина“ (1 Йоан. 1:5).
Болката е неизбежен спътник в живота на човека. Тя е дълбоко антропологичен проблем, около който възникват дилеми, занимаващи в продължение на векове умовете на философи и богослови от цял свят. Вследствие на зародилите се дискусии и проблематики около феномена Болка до нас достига богата световна литература от всички сфери, било научни или популярни. В същото време нуждата на християните от един трезв и задълбочен анализ за произхода и смисъла на болката в човешкия живот днес е особено обострена и насъщна. Но тази нужда не влиза в противоречие с неписаното правило на живота да запазваме дълбоко мълчание пред сакралността на Тайнството Болка, когато се случи да се изправим непосредствено лице в лице с него. Точно обратното, редно е да почетем светостта му с тишина, но по осъзнат начин. Защото мълчанието ни не бива да е породено от незнание, а напротив – от съзнанието за силата на собственото ни достойнство, придобито чрез личната ни подготовка за среща с него.
Тук се прави опит да бъдат разкрити основите на православната истина за Болката, като се следва пътят, разкриващ се под светлината на патристичното учение. Божественото просветление на боговдъхновените св. Отци и учители на Църквата е опората, върху която се гради стремежът за постигане на едно по-добро разбиране на драматичното и дълбоко мистично слово на Болката, както откъм неговия практически, така и откъм богословско-изследователския му контекст.
Целта е да се подчертае важността, която проблемът Болка поставя за човека, и съответно драматичната ѝ поява да бъде по-задълбочено разбранa като спомощница за насочване на човека към спасение и изкупление на собствения му живот.
Присъствието на болката е дълбоко емоционален и жизненоважен проблем за всеки човек, тъй като засяга непосредствено най-съкровените дълбини на неговото съществуване. Затова за да се навлезе в тайнствено укритата мистериозност на болката не само от епистимологичен интерес, но и за да се открие начина за преодоляването ѝ, е необходимо да се отговори с точност от една страна на въпроса какъв е природният състав на човека, а от друга, кое е пряко свързано с присъствието на болката.
Античната философия за болката
Като начало ще се запознаем с вижданията и понятието за болка в гръцката античност, защото именно античната философия е подготвила почвата за правилното възприемане на християнската нравственост и православната мистическа терминология. Характерно в тази насока всепризнатият приснопаметен догматист проф. Н. Матцукас отбелязва, че източното мистично богословие би останало непонятно по своята дълбока същност без добро разбиране на неоплатоническата философия: „неоплатонизмът е онази интелектуална среда, в която се формира християнското богословие“ (Ιστορία της φιλοσοφίας, Πουρναρά, Θεσσαλονίκη 2002, σ. 297).
Досократичните философи възприемали болката като принудителна съдба, компонент от общата структура на всичко (Хераклит) или като необходимост, допринасяща за функционирането на живота (Демокрит). Според Сократ болката е усещане (чувство) на душата. Ето защо тя е пряко зависима от човешкия разум и бива побеждавана или по-скоро надмогвана посредством волята. В душата Платон разграничава три дяла: разумен, гневлив (волеви) и желателен. Посредством болката душата закопнява за небесния свят и започва да търси щастието извън сетивния свят. Но към щастието се подхожда само посредством добродетели, които са свойствените отличителни белези на душевното здраве. Щастието и благото за Аристотел са есхатологичната цел, към която човек се стреми и постига в цялост – телом и духом, чрез упражняване в добродетели, което е подчинено на разума. Болката в аристотеловата философия бива разбирана като липса и спада към понятието за зло, което собствено се състои от двете крайности на дадена средина.
Киниците акцентират на воденето на опростен начин на живот при пълно безразличие към физическата болка. Стоиците пък възприемат аскезата (психотелесното подвизаване) на едно по-високо равнище, където преимуществено се включват движенията на неразумния дял на душата, т.е. волята и желанието. Естественият за човека живот е животът на добродетелта и той е който отвежда до блаженството. Всяко отклонение от него води до неестествено състояние на душата, което именно е страстта. Според Епикур насладата (удоволствието) е нещо свойствено за природата, докато болката ѝ е чужда. Целта на човешкия живот е насладата, душевният покой, чиято кулминация е просветленото умосъзерцаване, граничещо с пълно заличаване на болката.
Според неоплатоническата философия тежнението на душата към злото поражда проблеми с характер на онтологична патогенеза, т.е. точно от него стартира родословието на неествествените страсти и страдания (болки). Така злото, макар собствено да не притежава същност, заплашва да унищожи съществуването. Човешката душа, за да може да стане умна (да придобие свой ум), бидейки подобосъщна на Бога, преминава през три етапа, в които се отвръща от всичко сетивно и съзерцава божествения Ум. Това е вид бдителност, имаща значението на нравствено усъвършенстване, наричано очистване на душата. Чрез него душата се възвръща към първоначалния си източник, от който тя започва да се уподобява на божественото и да се освобождава от страстите и болката.
Съвременната психология за болката
Като съвременна наука, базирана на опитни изследвания и изучаваща възникването, развитието и проявите на човешката психика и поведение, съвременната психология ни дава една яснота за болката откъм клиничните ѝ проявления.
Клиничната психология доказва, че болката в значителна степен е субективно усещане (чувство), пряко свързано с емоционалната обремененост на индивида, което до голяма степен определя крайната форма на неговото поведение. Болката в своята цялост представлява защитен механизъм, формиран от множество психосоматични фактори.
Школата на логотерапията заключава, че болката при всеки човек е уникална и неповторима (V. Frankl. The Unconscious God: Psychotherapy and Theology, Simon and Schuster, 1975.) Дълбоко екзистенциалният и съществен елемент на човешкия живот се крие в това дори и от най-злощастния момент в живота си човек да успее да извлече определен смисъл и обогатен от него вече напълно съзнателно да понесе върху си болката.
За създателя на логотерапията в психологията В. Франкъл (†1997) човек може да запази следи от вътрешна свобода и независимост на мисълта дори и да се намира насред трагични обстоятелства, силно психическо и физическо напрежение. В такива моменти човек не го интересува „волята за удоволствие” на Зигмунд Фройд, нито „волята за власт” на Алфред Адлер, а „волята за смисъл”. Смисълът на живота е онова, което предхожда съществуването и непрестанно го причинява, задавайки неговия ритъм. Човешкият живот не трябва да се изчерпва с биологичните или психологическите нужди, а да отвежда отвъд краткото човешко съществуване. Опитът да се замаскират трагичните събития, които са толкова тясно свързани с човешкото съществуване, представлява неврозата на съвременната епоха.
Човек трябва да поема отговорност за болката, да може да я приема. Не трябва да се стреми да я анализира или да я избягва, а трябва да е готов да страда през живота с убедеността, че в болката се крие някакъв дълбок смисъл. И онова, което ще придаде смисъл на живота му, е начинът, по който той ще приеме своята болка.
Решението, което логотерапията дава за лечението на болката е просто: ако човек нищо не може да промени в своя живот, то може да промени поне себе си. В противен случай си остава едно трагично същество.
ХАРАКТЕР НА БОЛКАТА
Основни принципни положения в православната антропология са:
а) Причинителят на страдалното състояние на природата не е Бог. Болката няма правно-юридически характер, т.е. не е някакво средство за наказание, не е изкуствено вложен в природата елемент след грехопадението. Тя е по-скоро аларма и индикатор за неестествено, дефектно състояние. Бог е сътворил цялото творение от небитие в шест творчески дни (периоди) и оттогава не сътворява повече нови неща в него, а лично го обгрижва и промишлява за него, съучаствайки в живота му, като го направлява чрез Своите нетварни божествени енергии;
б) Като Всеблажен Бог сътвори света и продължава да го крепи, за да може целият свят да вкуси от Самия Него и да достави в повече блаженство на творенията Си чрез личното им съзнателно участие в нетварните Му божествени енергии (вж. Максим Изповедник, Φιλοκαλία, т. 2, 41, 5). Съответно, човешкият грях съвсем не е проблем наСв. Троица, но в Своята велика милост опрощава прегрешенията на всеки, който търси опрощението Ѝ; т.е. на онзи, който съзнателно се оставя да бъде въведен и да вземе лично участие в Нейния живот;
в) Както се каза по-горе, болката е усещане, свойство на сетивата. А сетивата се възприемат чрез силите на душата (Св. Григорий Нисийски, За душата и възкресението, изд. Лик, София 2001, 29Β). Тялото дължи своята сетивност (сетивни възприятия) именно на душата, която го оживотворява (От същия, За душата, Изборник, София 2001, 126). Което ще рече, че в сетивата присъства умната сила на душата. От друга страна, сетивният живот не е възможен извън материята, извън материалното, органично човешко тяло. Затова в този живот – сетивния, именно чрез сетивата човек постига познание за сетивните и материалните неща.
Основни характеристики на феномена Болка
Следгрехопаденчески феномен
Въз основа на изведените по-горе положения еднозначно се стига до извода, че болката като свойство на човешката сетивност е съществувала и преди грехопадението, но само като потенция. Защото не е имало причина тя – като сетивно усещане, да придобие активна и дейна форма на проявление.
Всечовешки характер
И по времето преди Христа, и по времето след Христа, независимо дали желае или не, човек се оказва един „Прикован Прометей”. Присъствието на болка в човека е нещо толкова нему присъщо, че тя може да бъде характеризирана и като „природа на човешката природа” или като „втора природа на човека”.
Независимо от разнообразието във формите на нейните проявления, болката винаги е уникален феномен в човешката природа. Нито медицинската наука може да реши напълно проблема с болката, нито различните философски теории, които често водят човека по опасни пътища.
Сотириологичен характер
Бог като единственото лично Благо, като Промислител и Творец и Вседържител на всичко, може да допусне наличието на всечовешки феномен след грехопадението само ако е за добро, а не за зло (Св. Йоан Касиан, Обозрение на духовната битка, София, 1998, 22, 8). А доброто за човека не е друго, освен неговото спасение и участие във вечния живот, „защото Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително: няма пагубна отрова” (Прем. 1:14). От което лесно се заключава, че определеният смисъл на човешката болка има сотириологичен характер. И не е чудно тогава, че всички светии на Църквата посрещали трудностите и болките в своя живот с радост, с дълбока християнска вяра и очакване като Божие посещение в принизената им природа.
Откровенчески характер
Църковното учение и живот сочат, че болката е проява на Божия милост към падналия човек. Само в нейното присъствие човекът е в състояние лично да почувства всеобщността на човешката трагедия, да проумее своята лична слабост, както и да види последствията от отчуждаването на човека от Бога. Затова, като носител на знание за живота и за крайното предопределение, в личния живот на човека болката придобива откровенчески характер.
Природа на автентичния човек
Относно природния състав на човека св. отци и учители на Църквата единодушно дефинират, че човекът е една ипостас с две природи – телесна и душевна, всяка от които има и свое природно стремление, чрез което се стреми да подчини другото на себе си. Тях св. ап. Павел нарича закони у човека.
В автентичния човек обаче е налице и трета природа – дух. Светите Отци ясно представят истината, че човешкият индивид, за да е истински човек трябва да има троично измерение, тоест да съставлява единство не от два, а от три елемента: тяло, душа и дух. Този дух обаче, за който те говорят, не е друг, а е нетварният божествен дар, който оживотворява самата душа. И това е благодатта на Светия Дух. Свети Григорий Палама казва: „Духовният човек е съставен от три неща: небесна благодат на Духа, разумна душа и земно тяло” (έργα, Ε.Π.Ε., τ. 2, 240).
Единната сила на човешката душа притежава троичност. По подобие на Св. Троица душата се отличава с три взаимосвързани помежду си сили – ум, разум (логос) и дух. Също по подобие на своя Творец, душата притежава и същност и енергия. Същността на душата е и се нарича сърце, а нейната енергията е единството от трите душевни сили.
Това единство обаче се разпада под въздействието на злоупотребата с тези три сили, вследствие на която настъпва разпадът на душата на дялове – разумен (логосен, словесен), в който действа силата на ума, и неразумен (безсловесен, страдален, страстен), в който действат неразумните сили на волята и желанието.
Видове болка
Природната троична съставност на човека, видяна съгласно патристичното богословие – тяло, душа и дух, е водещ принцип в православната антропология по отношение разграничаването на основните видове болка. Така видяна, болката бива телесна, душевна и духовна (екзистенциална).
Основнибогословски понятия, органично свързани с болката и имащи съществено значение за по-доброто ѝ разбиране и характеризиране, като например благо, добро и добродетел, зло, грях и страст, здраве, болест, смърт и т.н., спомагат в усилието да се разкрие истината съгласно християнската антропология за появата на болката. От там може и точно да се детерминира светоотеческото разбиране относно момента на първата болка в човешката история, който е отправна точка за практическата подготовка за правилното възприемане на болката.
Болката в Едемската градина
Преживяването на болката започва още в Едемската градина като усещане за неестественото състояние на душата, предизвестявайки настъпващата болест и смърт. Явява се под формата на естествена съпротива срещу противоестествената наслада на сетивата, която отчуждава човека от Източника на живота – Св. Троица. Отпадането на нормалното функциониране на силите, действащи в природата, причинява усещането за болка. С други думи, болката става индикатор за заболяването на човешката природа, алармиращ за нуждата от изкупително покаяние. А покаянието е единственото деяние, чрез което човек може да преоткрие изгубеното общение със своя Творец и Бог.
Благотворната ценност на болката, както и нейното окончателното надмогване се постига в живота на Църквата.
Определение за болка във връзка с понятието за зло
В понятието за злото болката стои в непосредствена връзка с греха. Връзката между тях е причинна – на причина към следствие. Болката е физическо зло, като естествена последица от осъщественото нравствено зло (греха) в тварната природа. Грехът като начало на противоестествения начин на живот е причина за навлизането в природата на злото – болка, тление и смърт. Греховните (деформирани) движения на душата оставят видими, болезнени следи в сетивния свят. Настъпила като логично следствие, болката се превръща във втора природа на нещата, в природа на природата, в синдром на присъствието на ада в света.
Изначална причина за трагичното грехопадение е незнанието. Поради незнание умът изпада пръв в греховното състояние, наречено страст, поддавайки се на желанията на сетивата. Точно тук на помощ се притичва болката. Чрез нейното лично преживяване човек открива ада, или по-точно Бога по пътя на отрицанието, т.е. посредством Неговото отсъствие. Така болката допринася за придобиване на богопознание, оказвайки се лично Божие откровение за истинската стойност на нещата в света.
Въвеждането в божествения живот и съответно постигането на абсолютната свобода предполага свободен избор, от страна на човека поради словесната му природа. Самовластието е даденост, заложена като нравствена възможност за избор, но и като решимост за отстояване на направения избор. Решимостта се проявява като доброволно поемане на болката, т.е. като доброволно претърпяване несгодите на ежедневието. Посредством самовластието се осъществява избора между двата единствено възможни в света начина на съществуване – този на живота (спасението) и този на погибелта. Началото и на двата се поставя съответно чрез послушание или непослушание към Божията воля.
Поява, същност и Тайнство на болката
Болката е великият час на истината. Словото ѝ е драматично, но без него, дори и посредством най-велика телесна аскеза, душата не влиза в състояние на покаяние и не открива единствения освобождаващ и спасяващ я компонент – благодатта на Светия Дух. Ето защо тя бива описвана от църковните писатели като предзнаменувател на духовната полза и като път, разтварящ перспективата за автентична свобода и живот.
Учението на Църквата акцентира на това, че болката е вид чувство (усещане), което не е естествено за природата на човека, макар и да има повсеместен характер. Болката е след грехопаденческо явление, което намира обяснение единствено в нейния сотириологичен характер. Тоест тя е Божия милост към изпадналия в грехопадение човек.
Дълбоката отчужденост от Бога поражда в човека онази екзистенциална болка, която го разтърсва от дън душа и пробужда духовното му сетиво – единство от сетивата на ума (логосния дял на душата). Единствено болката може да го отведе или до пълно отчаяние, което е хула срещу Светия Дух, или до пълно покаяние. В състоянието на пълно покаяние болката придобива духовно съдържание. Защото тогава в душата се ражда онази скръб, която е позитивната страст по Бога, наричана от св. отци„свръхестествена благодат”. Именно тогава болката се преобразява в онова лечебно средство, така възхвалявано от отците на Църквата, което е скръбта по Бога.
Духовната болка е силното оръжие на добродетелта, което отново възвръща човека към единение с Бога и ближните му. Само в това онтологично измерение болката става спасяваща, тъй като спасението „се постига посредством скърбите на покаянието”. Тогава именно се изправяме пред чудото, когато самият плод на греха – болката, унищожава своя родител – греха. В това се състои ТАЙНСТВОТО НА БОЛКАТА – в преобразяването на болната природа чрез живот в добродетел, който е единственият извеждащ от порочния кръг на греха. Изобразен схематично той е следният: грях→страст (по Бога)=добродетел→радост (небесна). Защото само под действието на Божествената благодат страстта се преобразява в добродетел.
БОЛКА И КРЪСТ
Богословието на болката някак естествено и неизбежно въвежда в истината за великото единно дело на Светата Троица – домостроителството на човешкото спасение посредством живота на Кръста. Всяка една от Трите Божествени Ипостаси има свойствено само за Нея лично дело по отношение устройването на единното кръстно спасение на човека.
По силата на преблагия промисъл на Отца Неговият Единороден Син и Бог Слово „заради нас и нашето спасение слезе на земята“ и живя между нас, завещавайки ни Разпнатото Си Тяло, а Снизходилият на земята Утешител Дух Светий се изля в членовете на Неговото Тяло – Църквата, бидейки познаван като благодат, единяваща тварното с нетварното и усъвършенстваща, и освещаваща новото творение – обществото на Кръста Христов.
Болката собствено е неутрална по отношение на крайното спасение, но тя приема изкупителен и сотириологичен характер посредством намесата в нея на самата творческа енергия (сила) на Демиурга на Творението. Бог Слово чрез Своето въплъщение като съвършен Човек в личността на Господа Иисус Христос поема целия Свой земен живот като един цялостен Кръст, осмисляйки по този начин всяка човешка болка и превръщайки я в самото Свое Тяло в уникално оръдие срещу греха и неговите последици – тлението и смъртта.
Аналогично на съставната троична природа на човека личният кръст също е трисъставен. По подобие разпада на човешката душа и личният кръст се разпада на отделни кръстове. От една страна е външният кръст, състоящ се от неволните страдания, а от друга – вътрешният кръст, формиращ се от страстите и борбата срещу тях. Тези два кръста посредством лично участие в Христовия живот се изглаждат, единяват се и се усъвършенстват в Дух Светий, преобразявайки се по благодат в един цялостен, неразделен и неделим съвършен кръст по подобие на Кръста на Изкупителя и Спасител наш Иисус Христос. Така троичната сила (енергия) на личния кръст цели спасението – изцелението на целия човек по душа и тяло и увенчаването му с божественост, с Духа на благодатта.
Отначало личния кръст се възприема като отдръпване на Бога, вследствие на което душата изпада в изкушения и болезнени състояния. Като цяло, външните кръстове имат силата да укрепват вярата на кръстоподвижника, а вътрешните – неговата надежда. По този начин кръстовете в живота на верния постепенно го подготвят за живота в абсолютната свобода на Любовта, в която се намира и окончателното преодоляване на скръбта и болката.
Божият промисъл и външният кръст
Проникновеното патристично учение относно всеблагия Божий промисъл на Отца за изпращането на Божия Син ни дава ясна представа за устройването на Христовото тайнство на земята, което е животът на Кръста в Дух Светий. Св. Григорий Палама показателно посочва, че „тайнството на Кръста е Божие дело, на което е дължимо поклонение и което обхваща цялото тайнство на Божественото домостроителство“.
Конкретната причина за външни кръстове могат да бъдат различни хора, демони (бесове) или дори самият човек чрез обетите, които е полагал, и своите помисли (вж. св. Инокентий Вениаминов, Указание пути в Царство Небесное). Тоест Бог допуска изпитанията да навлизат в човешкия живот както чрез разните тревожни събития, така и чрез бесове или чрез човеци. Но зад всички тях се крие основната причина на всяко битие – благата Божия воля и мъдрост на любовта Му. Причината за вариациите на външния кръст се дължи на разликата в степента на личната вяра. Защото всеки човек придобива действието на благодатта съобразно своята вяра (Срв. Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави, Добротолюбие 3, Зографски м-р, Света Гора 2000, с. 267, 179-180).
Има четири основни вида външен кръст в пътя на Божието спасение. Първият е педагогическият: той е насочен към възпитателното съзряване на човека, където чрез покаянието душата да започне да жадува за естествения на природата ѝ начин на живот и да се реши да се отрече от греха. Вторият е промислителният: той има за цел очистването на душата от последствията на вече извършените грехове. Третият е събуждащият: той подтиква към духовно бодърстване, пробуждайки силите на душата. Четвъртият е за Божия слава: той има за цел посредством изпитанията да се прояви Божията слава в самия човек (Митр. Теофан Затворник, Три слова за носене на кръста, Русе 1994, с. 5).
За хората на сетивната наслада (чувственото удоволствие) това изглежда парадоксално, но Христос е казал: „Моето царство не е от тоя свят“ (Йоан. 18:36). Учението на Христос е истината на живота, то е и самият Живот, който въстава срещу причината за смъртта греха – неправедната наслада, и който чрез божествената Си сила превръща самите негови последици – болката и смъртта, в оръжия и средства, воюващи срещу своя родител – греха.
Всяко страдание, било то волево или принудително, ако бъде доброволно поето, т.е. със съзнанието за послушание и доверие в благостта на Божия промисъл и воля, то се превръща в гибел за неправедната наслада: „Защото майка на смъртта е насладата, а пък смърт за насладата е страданието; било то доброволно или не“ (Св. Максим Изповедник, Богословска стотица 4, 118).
Според начина, по който се приема личният кръст, се различават четири вида кръстоносене. Те са ясно различими в четирите образа от кръстоносци в деня на Разпятието Господне – Велики Петък. И това са: кръстът на Симон Киринеец, кръстът на добрия разбойник (разпнат отдясно на Господа), кръстът на злия разбойник (разпнат отляво на Кръста Господен) и този на съвършения Кръстоподвижник, въздигнал се на Кръста в пълно послушание към Божията воля – Разпнатия Богочовек Господ Иисус Христос (Вж Митр. Теофан, пак там, с. 14).
Първите три са изкупителни, защото се преживяват в Христовото тяло, което е Църквата. В Него личният кръст бива обдаряван с изкупителната божествена енергия на Кръста на Изкупителя. Докато четвъртият начин на кръстоносене е свойствен за отчужденото от Бога съществуване.
Въздигане на личния кръст и кръстоподвижничество
Изкупителната сила на личния кръст започва да действа чрез неговото доброволно въздигане, а извършва изкупителното си дело чрез кръстоподвижничеството. Въздигането се състои в осъзнаването на личния кръст, докато кръстоподвижничеството – в доброволното следване на Христос. Осъзнаването на личния кръст се осъществява чрез добродетелта диакритичност (различаване на греха) и обръщането на ума към Бога.
На практика въздигане на кръста е онова дело (πράξη), което съгласно патристичното учение се нарича живот в покаяние. Докато кръстоподвижничеството е умосъзерцанието (θεωρία), заключаващо се в подвига на умната молитва.
Болката в Христа и вътрешният кръст
Мистичното единство на болката с Кръста на Господа Иисус Христос поставя всичко от ежедневието в измерението на спасението. В своята пълнота то се явява единствено в Личността на родилия се на земята Син Божий, в послушание към Отца и опитно се преживява в живота на Неговото Тяло – Църквата. Животът на всеки човек в Църквата се основава на претворяването на личната болка в болка Христова посредством въздигането на личния вътрешен кръст в послушание към Неговите – на Новия Адам, заповеди.
В Христа силите на душата – умът, желанието и волята, придобиват своето автентично достойнство и ценност, защото човешката природа от самото нейно сътворяване се съотнася към Христос. И тъй като всички верни стават чрез Тайнствата членове на Единия Христос, то и всяка човешка болка в Христа става болка на Самия Христос. Така посредством страданията на членовете на Христовото Тяло Христовите Страдания и Кръстен ход продължават и днес и ще продължават до окончателното преодоляване на болката при крайното отпадане на греха при пакибитието.
Христос ясно е заявил на учениците Си, че онзи, който наистина иска да е с Него, е длъжен да направи три неща: а) да се отрече от себе си, б) да поеме кръста си и в) да тръгне след Него, да Го последва (Срв. Мат. 16:24; Марк. 8:34; Лука. 14:27). В тези думи се заключава цялото дело на сътрудничеството на човека с Бога за осъществяване на спасението.
През призмата на православната антропология тези Христови думи означават следното: душата следва да се освободи от подчинеността си (робството) на противоествествената наслада на телесните сетива и да се насочи към естествената за природата ѝ наслада на душевните сетива, насищани с умозрими неща. Това се постига чрез противопоставяне на сетивното желание с въоръжаване на всички сили на душата за борба с душевните страсти. Единствената крайна цел в тази очистваща душата духовна бран следва да е съвършената христоподобност по отношение на всяко действие.
С други думи, за да стане човек по благодат неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно (Орос на Четвърти Вселенски събор, 451 г.) едно цяло с личността на Христос трябва успешно да воюва с вкоренения у него грях, или по-точно с подвластността си на закона на греха. Именно това указва и Сам Господ Христос в повелята към младия Си следовник, а чрез него и към всеки младенец в Христа. Тук се крие и дълбокият същностен смисъл на кръстоподвижничеството.
Така видяна, същината на правилното кръстоносене не е друго, а е очистване от страстите и усъвършенстване в себеотдаването на Бога. Чрез очистването в Христа целият човек започва да усвоява Христовата благодат, т.е. с всичко свое да отхранва Христа у себе си по подобие на Пресветата Богородица и да се уподобява Нему, ставайки по всичко христоподобен.
Личното усилие на човека за очистване на самата му същност – душата, чрез подемането на вътрешна душевна борба срещу страстите и нечистите лукави пожелания представлява вече въздигането на вътрешния кръст. Този кръст сътрудничи на Христа в делото на обновяването на човешката природа, понеже „кръвта на Иисуса Христа, Неговия (на Отца) Син, ни очистя от всеки грях“ (1 Йоан. 1:7). Чрез него се активира желанието за постигане на духовното съвършенство. Няма християнин, който да не се подвизава за духовно усъвършенстване, който да не живее с вътрешен кръст. Той се отъждествява с живота на духовната аскеза, която е богоприятната страст, водеща към сливане на човешката воля и живот с Божията воля и живот.
Подвигът по кръстоносенето на вътрешния кръст е особено болезнен и продължава през целия живот на човека. Той е разпване душата на подвижника. Него именно има предвид Господ Иисус Христос, когато казва: „Който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мат. 16:25).
Надмогване на болката в Дух Светий и прославата на съвършения кръст – Кръста Господен
Пътят за постигането на съвършения личен кръст на спасението е единственият за окончателно надмогване на болката. Това е път към достигане на Крайното Смирение посредством Божието съработничество в съвършено кръстоподвижничество.
Кръстът на съвършения кръстоподвижник разкрива славата на Разпнатото Христово Тяло с Възнесението Му „на небесата“, вследствие на което в сърцето човешко се излива преобразяващата благодат на Утешителя – Дух Светий. Под нейното действие трите душевни сили – ум, воля, желание, заемат своето природно им установено място и тогава всяка болка се претворява в блажена радост от постигането на богоподобието – от преображението на личния кръст в един христоподобен съвършен кръст.
Достигането на богоподобието е крайната цел на човешката болка и не се отъждествява с придобиването от човека на нетленност, а с причастността към живота на Св. Троица, към гражданството на Кръста Господен. Затова то е дело изключително на Св. Троица, но поради човешкото самовластие се придобива единствено чрез доброволни усилия, положени по кръстната лествица в следване на Спасителя.
Кръстната лествица е пътят на възкачването от земните и преходни неща към небесните и непреходни реалности под светлината на Кръста Христов. При свършека на този свят, в последния му ден на всеобщо Преображение „в ново небе и нова земя“ непознатото досега лице на Светия Дух ще се открие чрез божествената сила на Кръста в лицата на онези, които са се съразпнали с Христос и които тогава ще получат неувяхващите венци на Христовата победа над смъртта и всяка болка. И всеки личен кръст от едното неделимо човечество, преобразявано в Дух Светий в кръстна светлинка от едната Кръстна Светлина, ще блесне заедно с Кръста на славата: „на оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровената манна – и ще му дам утринната звезда” (Откр. 2:17-28).
Христовият Кръст, като единственото оръдие на крайното изкупление, при всеобщото преображение ще яви великото Тайнство на спасението: „в дните, когато седмият Ангел възгласи и затръби, ще се извърши тайната на Бога, както бе благовестил Той на Своите раби – пророците” (Откр. 10:7).
***
Смисълът на болката се крие в нейната свръхестествена същност на личен благодатен кръст. Той придобива стойност, единствено когато се ползва като средство и оръдие за придобиване на спасението.
Целият живот на верния, по причина на духовната му битка срещу греха, се превръща в кръстна болка и страдание. Възкачвайки се по кръстната лествица на добродетелите, чрез Тайнствата на Църквата болката на личния кръст, по благодатта на Светия Дух, постепенно се преобразява в частица от единия Христов кръст.
Болката на Кръста притежава крайно динамичен характер, произтичащ от нейната есхатологична перспектива, изразяваща се в ожидане. Светлата тъга (χαρμολύπη) е символът на преодоляването на болката в живота на Кръста, защото същност на Кръста не е болката, а радостта в славата на Светия Дух.
***
Дойдете, христоименни люде, да съставим похвала на честния Кръст, на който Христос, Царят на славата, като простря ръце, ни възвърна в първото блаженство, от което отпаднахме, прелъстени от змията.
А ти, о, пресвети Кръсте, като имаш присъщата на тебе сила на Разпнатия Христос, спасявай ни и запазвай от всякакви беди, нас, които с любов ти зовем: Радвай се, честни Кръсте, всерадостно знамение на нашето изкупление.
(Акатист на Честния Кръст, кондак 1)
Анула Юрий Христова е родена на 1 октомври 1963 г. в София, в семейство на фармацевти. Средно образование придобива в Английска езикова гимназия (ELS), Пловдив. Висше инженерно завършва в Лесотехническия университет и работи като мебелен технолог в Плевен. В периода 1994-1999 следва и завършва бакалавърска и магистърска степен в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. От 1999 до 2001 г. е инспектор по учебната част в БгФ. В периода 2002-2007 г. специализира нравствено богословие в катедрата по систематическо богословие на Солунския държавен университет „Аристотел“ под научното ръководство на проф. Георгиос Мандзаридис. От есента на 2008 г. работи като редактор в „Църковен вестник“, а от 1 октомври 2011 г. и досега е главен редактор в Синодално издателство.
–––––––––––––––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 1 (51), година XI, февруари 2025
