Ренета Трифонова
„Нужно е да се отнасяме към природата със същото страхопочитание и удивление, с които стоим пред едно класическо произведение на изкуството. За да стигнем обаче до толкова високо равнище на зрялост и порядъчност в поведението си към природата, трябва да намерим време да чуем гласа на творението. А за да се случи това, трябва да застанем пред него в тишина“[1].
Вселенски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Красотата на творението и Божията любов към човека
Свещеното Писание започва с действието на Божията любов – толкова силна и голяма – като причина за сътворението на света. Бог създава всичко от любов към човека като Свой образ. Отношението човек-творение Бог поставя в самото начало на света, като завинаги остава тази връзка, която днес ние наричаме „екология“ или екологично отношение към природата. Това отношение винаги е имало есхатологичен характер – то влияе както върху продължителността на земния живот на човека, така и върху неговото спасение и живот в есхатона. Защото светът, природата, животинското многообразие, съществуват не само в „услуга“ на самия човек, но и като пространство за среща и общуване с Твореца. Красотата на света е онова, което може да отвърне човека от неговата самост и егоизъм, да го обърне към истински живот в Бога и да открие първоначалното му предназначение – да се обóжи.
Космос (κόσμος, гр.) означва ред, украса[2], тази част от тварното битие, която е безкрайно украсена и подредена, подобаваща на Него и делата на Неговите ръце. Това е Божият ред, в който човекът съзерцава красотата на творението, моли се с думите на Псалмопевеца и се възхищава на делата на Бога[3]. Тази красота свидетелства Божията благост в света като причина за неговото начало и създаване, прави го познаваемо за човека, открива Божията воля за него и истината за Логоса, че Той е, „чрез Когото всичко е станало“[4].
Отношението към творението като онтологично общение между Бога и човека
Любовта на човека към творението е свързана с живота по Божиите заповеди, с онтологичното общение между Бога и човека в нетварните енергии. Човекът получава заповед да пази света, сътворен от тези ръце, които са създали и самия него: „Твоите ръце ме сътвориха и устроиха; вразуми ме, и ще се науча на Твоите заповеди“ (Пс. 118:73). Всичко това е „твърде добро“ (Бит. 1:31), за да не полага човекът грижа за него. Свещеното Писание свидетелства, че ние носим свещена отговорност не само пред себе си, но и пред бъдещите поколения в своята грижа за творението, което страда без вина заради прародителския грях[5]. Поради това светите отци и учители на Църквата, както и православните богослови, разсъждават върху творението като част от Божието домостроителство за спасението на човека; като творение, чиито живот не свършва със смъртта, защото също като човека, то е изкупено от греха и очаква преображение: „Грехът на човека наистина е сложил препънка на творението да постигне своята богопоставена цел, но той не е в състояние да обезсили Божия замисъл за него и да унищожи безостатъчно дадените му при сътворяването положителни свойства. По силата на безопределената Си любов Бог поставил в действие предвечния Си план за домостроителството на човешкото спасение. В него е предвидено освобождение и прославяне не само на синовете Божии – човеците, но и на всички създания, които са свързани в своето битие, съществуване и осъществяване със съдбата на човека. Както чрез падението на човека те са се покорили на предизвиканите от неговия грях – суета и тление, така и чрез неговото изкупление и прославяне те ще се освободят от робството на суетата и тлението. Свещеното Писание изрично свидетелства, че въплътилият се Бог Слово е Спасител не само на човешкия род, а и на целия свят – σωτήρ του κόσμου (Иоан 4:42; 1 Иоан 4:14). Той е изпратен в света – κόσμος (Иоан 3:17; ср. 10:36; 17:18; 1 Иоан. 4:9), понеже Бог обикна света – κόσμος (Иоан 3:16)“[6].
Бог се разпъва за падналия човек и цялото творение. Така пред човека се открива възможността да стане свещеник и да служи в света като в храм, на който да принесе цялото творение като дар на Бога, получен в Литургия[7]. Човекът стои в центъра на сътворения Божи свят и едновременно го приема от Бога и го принася в дар на Бога с благодарност за своето служение. Човекът в света намира своето място и предназначение – да служи с Литургията на благодарението в свят, сътворен като „материя“, от материал за всеобща евхаристия, да бъде – по думите на о. Шмеман – „свещеник на това космическо тайнство“[8]. В тази дълбочина на всеобщото тайнство човекът може да вникне и оцени съвременните екологични проблеми, които застрашават неговата връзка с Твореца – в един предполагаем свят, за който не полага грижа, той няма да може да изпълни своето предназначение – да служи на Бога и да му принася дара на благодарението. Така любовта към Твореца е любов и към делата на Неговите ръце.
Творението в иконографията
Благодатността на това служение и мястото на творението в човешкия живот най-добре се изразява визуално в иконографията. Животинският и растителният свят присъстват в различни иконографски сцени и сюжети – особено в стенописите на храмовете. Пресъздаването на красотата на Божиите дела в тварния свят се предава с техниката на иконописта – изсветляването на флоралните мотиви и фигурите на животните в иконите, т.е. техниката на разписването, е еднаква както за телесните части и одеждите на светците, така и за растителния и животинския свят. Иконата свидетелства отношението човек-творение и споделя есхатологичното очакване за „освобождението“ на творението от греха и негово преобразяване в бъдещия век.
Мястото на творението в спасението и личното участие на човека в служението на Бога чрез служение в света, проличава особено от житийните разкази и сцените на светци с животни в православната иконография. Такива са житийните сцени от земния живот на светците или от чудотворни явявания след земната им кончина. Св. Герасим, например, често се изобразява с неговия лъв, наричан Йордан, а св. Серафим Саровски – с мечката Миша. При светците-воини животните понякога присъстват като илюстрация на определен статут в обществото или като случка от живота на светеца. Светците Сергий и Вакх се изобразяват на кон заради статута им на служещи в армията[9], такива светци воини и мъченици са св. Георги, св. Димитър, мъчениците Теодор Тирон и Теодор Стратилат, св. Мина.
Христос се изобразява с агне на плещите Си като Добрия пастир, Който търси изгубената овца: „Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават“ (Иоан 10:14), а също и като Лоза: „Аз съм истинската лоза, а Моят Отец е лозарят“ (Иоан 15:1).
Евхаристийният образ на творението
В миналото често Христос по време на гоненията е изобразяван чрез символите на рибата и агнето. Рибата символизира водната стихия в езическия свят, а в християнството става символ на кръщението и евхаристията. Старозаветното пасхално агне пък е предобраз или „образ“ на Христос, макар тези старозаветни предобрази да са били, както учи св. ап. Павел, просто „сянка на бъдещите блага, а не самият образ на нещата“ (Евр. 10:1). Христос във вид на агне е Божият Агнец, който отнема греховете на света (Йоан 1:29), но Той направи това, като стана човек. Тук творението е използвано в старозаветното време като предобраз на идващото в света Слово, т.е. да предобрази пътят към човешкото спасение. По-късно, след възкресението и възнесението на Христос, разбираме Неговото изключителното смирение да стане Агнец, „заведен на клане“ (Ис. 53:7)[10] и го изобразяваме като човек в плът, възприета от рождението Му – Неговия живот, страдания, възкресение и възнесение.
Светът като църква
Тварният, сетивен свят е Църква. Светата Божия Църква е образ на съставения от видими и невидими същности свят, пише преп. Максим Изповедник, която в двете свои части – олтар и кораб – остава една и съща – една по ипостас, неделима на частите поради различието им, като ги освобождава „от различието по название чрез въздигането към нейното единство, показва ги като тъждество помежду им“[11]. По подобието на Църквата, целият сътворен от Бога свят се разделя на „умовъзприемаем“ и „сетивен“ (телесен), съставен от много видове. Умовъзприемаемият свят, който съществува като неръкотворна Църква от разумни и безтелесни същности, служи като олтар и се открива чрез ръкотворната църква, която е кораб, определен за сетивните тварни същества[12]. Така „светът е Църква, тъй като неговото небе е подобно на олтара, а украсяването и редът на земята – на кораба“[13]. Следователно цялата „околна среда“, в която живеем и за която сме призвани да се грижим и да я пазим, е Църква, в която се спасяваме и в която всички части са съединени в единство. Затова и човекът е призван не да господарува над творението със съзнание за превъзходство, а да го пази и да се грижи за него, като служи на Бога, неговия Създател. „Пазим го и се ползваме от него. Това е тълкуванието, което православната духовност и литургия дават на заповедта в Свещеното писание: „да обработва и пази земята“ (Бит. 2:15), една заповед, която може прекрасно да бъде преведена като „служим и пазим земята“ и постъпваме като „верни и благоразумни домакини“ на нашия свят (Лука 12:42) и като „добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10)[14].
Това служение човекът извършва с благодарност, любов и синовно отношение към своя Създател, а ако извърши грях към творението, той трябва да се покае за него. Патриарх Вартоломей смята, че екологичните проблеми са онтологични, защото изискват цялостна вътрешна промяна на човека заради греха му към тварния свят. Според него грехът не бива да се разглежда само като разкъсване на личните отношения между хората и Бога – понятието за грях трябва да се преосмисли и разшири, за да се осъзнае от човека необходимостта от защита на божественото творение[15]. Така е възможно човекът да се покае за начина, по който гледа на света и природата, за да спре да се отнася зле с цялото творение и да започне да решава адекватно екологичните проблеми и кризи.
Един важен извод в тази връзка е фактът, че нашият свят не принадлежи само на нас – ние не господаруваме, а служим на Бога в него и заедно с него като една Църква – това предпоставя грижата на човека за творението като за негов дом и наследство за бъдещите поколения в екологичен аспект[16].
Но това е земната, материална страна на този въпрос. Според православното богословие една от задачите на Църквата е обожествяването (θείωσις) на сътворения свят – извършеното чрез боговъплъщението освещаване и обожествяване на човека се простира в определена форма и степен върху цялото творение. Бог включва не само човека, но и целия тварен свят в домостроителството на спасението, а в деня на Божието пришествие, Христос „ще включи в своята пълнота всичко: човек и творение, но в преобразен и обновен вид, който да съответства на Неговото величие като Господ на Славата[17]. Можем да се надяваме, че нашите любими същества от тварния свят ще бъдат обновени и преобразени заедно с нас, ако ние сме били не само господари, но и свещеници в това творение, в тази Църква с олтар на небето и кораб на земята.
Централно събитие в човешката история обаче остава събитието на Кръста, изобразяван като център на света, в който е съсредоточен смисълът на всичко съществуващо – небето и земята, животът, смъртта – с надеждата за бъдещия век. Ранните мозайки от IV век в базиликата „Сан Витале“ в Равена разкриват удивителна картина – Христос като Агнец Божи във венец, прикрепян от ангели, в центъра на пищна картина от зеленина и красиви цветя. По-късно, през XII век Кръстът ще се издигне в римската базилика „Сан Клементе“ в своето кротко величие отново сред изобилието от красотата на растителния и животински свят. Агнецът като старозаветен предобраз на Христос ще отстъпи място на събитието на Кръста в радостта на новото творение – обновеният в Христа човек. Христовият кръст е изобразен като Дървото на живота в Едем, а в подножието му елени – символ на човешката душа, жадуваща за Бога, – които пият Жива вода; сред лозите, изобразяващи Църквата. За нея еп. Игнатий Мидич казва, че Църквата е новият, божествен начин на съществуване на природата и по свидетелството на св. отци Бог сътворява света, за да съществува той вечно и по подобие на Бога[18]. Този свят, това творение, създадено от нищо (ex nihilo) по Неговата Премъдрост и желание, трябва да бъде обичано и пазено, не само защото е акт на Божията творческа сила, но и защото не е създадено, за да умре. Бог дава възможност на природата чрез свободата на човека да преодолее смъртността, „като съществува и живее по начина, по който Бог съществува, т.е. в общението на свободата, на любовта с Бога, с другите хора и с природата“[19]. В човешката свободна воля за запазването на това общение е ключът към нашето спасение и животът в бъдещия век.
Източник: Вяра и Дело, брой 2 (46), година Х, април 2024 г.
[1] Вселенски патриарх Вартоломей. „Среща с тайнството. Съвременен поглед към Православието“. Русенска св. митрополия, 2023, с. 109-110.
[2] Лоски, В. „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“. София, Омофор, 2005, с. 89.
[3]„Добро е да славим Господа и да възпяваме Твоето име, Всевишни, да разгласяме сутрин Твоята милост, и Твоята истина – нощем, на десетострунно свирало и на псалтир, с песен и гусла. Защото ти ме развесели, Господи, с Твоите творения: възхищавам се от делата на Твоите ръце. Колко велики са делата Ти, Господи! Дивно дълбоки са Твоите помисли!“ (Пс. 91: 1-6).
[4] Лоски, В. Цит. съч., с. 97.
[5] „А и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупуване на нашето тяло“ (1 Римл. 8:19-23).
[6] Панчовски, И. „Отношение на изкуплението към творението“. – В: Блог на Драган Бачев (https://draganbachev.com/2013/03/24/ отношение-на-изкуплението-към-творен).
[7] Йевтич, А. „Беседи за Литургията“. Велико Търново, Синтагма, 2015, с. 44.
[8] Шмеман, А. „За живота на света“. София, Омофор, 2013, с. 46.
[9] Вж. Animals in Orthodox Icons, – В: Saint Edward Brotherhood (https://orthodoxbrookwood.blogspot.com/2017/10/animals-in-orthodox-icons.html)
[10] „Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стигачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си“ (Ис. 53:7).
[11] Максим Изповедник. „Мистагогия“. – В: Светоотеческо наследство. Изборник, София, Омофор, 2001, с. 160.
[12] Пак там, с. 160.
[13] Пак там, с. 161.
[14] Вселенски патриарх Вартоломей. Среща с тайнството…, с. 115.
[15] Пак там, с. 131.
[16] Οικολογία (гр.) – екология, идва от οἶκος – къща, дом и λογία – изследване, изучаване.
[17] Панчовски, И. Цит. съч.
[18] Мидич, И. „Църквата като нов начин на съществуване на човека и творението (над морала и институцията)“. – В: Живо Предание. „Църквата е новият, божественият начин на съществуване на природата. Това е така, защото тя има за основа преди всичко отношения на личности, т.е. на човека, а чрез него – и на природата, с Бога и с другия човек. В този контекст отците казват, че Църквата е целта, заради която Бог е сътворил света. С други думи Бог сътворява света, за да съществува той вечно и по подобие на Бога и на божествения начин на съществуване – като общност на личности, имаща за основа общението на свободата, на любовта между хората. С тази цел Бог в края на сътворението сътворява човека свободен, по Свой образ и подобие, като битие на общението“.
[19] Пак там. „Смъртта се съдържа в сътворената природа. Това съвсем не означава, че Бог е сътворил смъртта, защото е сътворил природата. Природата е смъртна поради това, че е сътворена от нищо (св. Атанасий Велики). Бог е дал възможност на природата чрез човека, на когото е дарувал свобода, да преодолее смъртността, като съществува и живее по начина, по който Бог съществува, т.е. в общението на свободата, на любовта с Бога, с другите хора и с природата“.
