Меню Затваряне

Тивериополски епископ Тихон: “Милосърдието е личен дълг”

Интервю на Християнство.бг с Тивериополски епископ Тихон за пандемията, милосърдието, социалната дейност, доброволчеството и болничното служение.

————–

Християнство.бг:

Ваше Преосвещенство, обръщаме се към Вас, за да поговорим в тези трудни времена за ближния, за пандемията и боледуването на народа ни. Вие първи от всички духовници в България се ваксинирахте и дадохте пример как трябва да постъпват християните в грижата за себе си и за ближния. Мина почти година оттогава, случиха се много неща, започнаха да се ваксинират и други духовници, дори публично, но Вие бяхте първи и отнесохте много критики от антиваксърите. Как гледате на тях днес?

Тивериополски еп. Тихон:

– „Антиваксър“ и „проваксър“ са термини с типично булеварден характер, целящи разделение. Има просто хора, които не желаят да се ваксинират и някой ги стилизира като група протестиращи срещу нещо. За да протестираш срещу нещо, то трябва да бъде определяно като враг и ето поредното разделение, което се постига незнайно в чия полза. Тези, които не желаеха да се ваксинират, не бяха група хора с еднакви причини против ваксинацията. Бяха споени виртуално като уж „сплотена“ група с ясни послания. Не съм сигурен, че при всеки отделен човек е било така. По мои наблюдения, общите неща бяха малко, но именно те биваха поставяни като идеология.

Тези, които не желаят да се ваксинират, търсят аргументи и те бързо им бяха подадени от обичайните критици във всяка област на науката. Изведнъж те почувстваха, че всички тези критики са потвърдени и уверени започнаха да прикриват собствените си опасения с тези аргументи, без всякаква критичност към тях. Сега виждате, че вече никой не говори за „чайчета“, за това, че вирусът бил обикновен и не чак толкова опасен. Сега се видя, че всичко това беше опровергано, но въпреки това все се търсят някакви нови аргументи.

Наричат Ви „духовникът-проваксър“.  Проваксърство ли е да се погрижиш за себе си? Не е ли това наше задължение – да направим всичко възможно да опазим здравето и живота си, който Бог ни е дал? Не е ли грях пред Бога неглижирането на тази грижа и отхвърлянето на лекарските съвети?

– Е, наричат ме проваксър, за да ме пъхнат в някаква си тяхна категория, от която лесно могат да критикуват. Аз съм духовникът, който се ваксинира с ясното съзнание и немалък болничен опит, че без ваксини и досега щяхме да страдаме от ужасни болести. Ако нямаше ваксини против едра шарка, туберколоза, почти всички детски болести, сега те все още щяха да са животоопределящи за хората, заразени с тях. Ваксинирах се преди всичко, за да не би като съм заразен и все още не знам за това, да заразя някой друг. Това беше по-големият ми страх – да не пострада някой поради контакт с мен и не дай Боже и да почине. На второ място – не исках да рискувам на моята възраст да попадна в болница и да дишам като „риба на сухо“.

Тъй, че – наш дълг е да пазим живота си даруван от Бога, но още по-голям е дългът ни да предпазим всички от застрашаването на техния живот. Ако някой нехае за собственото си здраве е грях, но да нехаеш за здравето и живота на всички около тебе е престъпно нехайство. Разбира се, че е грях неглижирането на лекарските съвети и в единия, и в другия случай. Те са тези, които най-добре могат да видят каква и колко е голяма опасността при заболяване. Дори някой да смята, че лекарите прекаляват с предпазливостта, трябва да я приеме, защото грижата за благото на ближния не бива да се оставя и при минимален риск.

Нашият народ е болен, страдащ. Не можем да намерим път към тези хора, които все още отричат наличието на вируса и действието на ваксините, като така подлагат на страдание ближните си. До този момент не са се вслушали нито в Църквата, нито в призивите на нашите здравни власти. Как може да се реши този проблем, да се намери път към тези хора?

– Считам, че все по-малко хора отричат наличието на вируса. Това, което поне аз чувам е, че нямат доверие във ваксините. Все пак си позволявам да мисля, че страхът е водещ, а не недоверието. 

Мъчно се достига до хора, които строят в главите си крепости за защита на собствения страх. Да, строят крепости, защото са заобичали този страх като нещо свое, като съставна част или символ на своята свобода  или независимост. Обществото ни допусна заради зрителски квоти и вестникарски тиражи, да се говорят безсмислици от уж специалисти; така да даде удобство на всеки, който не можеше да преодолее страха от една инжекция, за да си избере готово оправдание. А темата за солидарността потъна в мъглата на безсмислени спорове.  

Боледуващият човек страда и затова често недоволства. Християнинът знае, че Христос е умрял на кръста в най-голямо страдание, но трудно приема с радост страданията и кръста си. Не лекува ли обаче именно кръстът? Ето, и пандемията е кръст за цялото човечество, но много християни я отхвърлят като реалност горделиво и с презрение. Как ще коментирате този феномен?

– Би било много нескромно да давам някаква посевместна оценка за състоянието на християнството в света, но няма как по друг начин да се подходи към този въпрос.

Казвате: „христянинът  знае“… Кой христянин? Този, който веднъж е кръстен в църквата, втори път венчан в нея и после отива там за кръщения, венчавки и погребения на близки хора?

Западните християни от тип „непрактикуващи” сякаш наказват църквата си заради голямата, повсеместна власт, която тя е упражнявала върху тях. Ние, православните, не въстанахме, когато властимащите изпъдиха напълно църквата от нашия обществен и личен живот. Духовниците ни не се покриха със слава за някаква борба. Малцина се опитаха по всякакъв начин да я запазят такава, каквато трябва да бъде. След като натискът от политическа страна отпадна, всички очакваха църквата да заеме своето място в обществения ни живот, но това не стана.

Ето, още водим „преговори” за вероучението в образованието. Така нашият православен християнин като „свободен” си „изработи” едно православие за лична употреба, често нямащо нищо общо с истинската вяра и Православие. Оттам не беше трудно да се премине към фанатизиране на формата, за сметка на съдържанието. Чува се осъждането на всички грехове, но апелите за поощряване или похвалата на добродетелността, когато я има, са много плахи.

Водят се спорове сред духовенството, колко пъти трябва и можем да се причастяваме, но никой не смее да посочи в какво състояние трябва винаги да се причастява. Вярно, изисква се изповед, но има ли някой поглед колко е общ „аршина” на изповедниците? А трябва да е общ, защото нямаме право да делим християните на „благочестиви“, „много благочестиви“ и „малко благочестиви“. Ето, дори по този основен въпрос на вярата в ежедневието ни няма определяща норма. Как очакваме да имаме общо мислене по това, как да носим своя кръст в живота?

През октомври 2021 г. еп. Тихон беше удостоен от Русенския митрополит Наум с най-високото отличие на Русенска митрополия орден “Св. Димитрий Басарбовски” I-ва степен

Фактът, че много хора не се замислят за другия и неговото страдание показва, че досега сме водили някакво „православно“ самодоволно съществуване. А дали пандемията не показа едно изкривено разбиране на самите християни за християнството, за Църквата изобщо?

– Липсата на грижа за страданието на другите показва, че водим псевдорелигиозен живот, който без никакво право обявяваме за православен. Това, че сме православно кръстени не означава, че имаме право след това да етикетираме или извиняваме всичките си безобразия. Гордостта от това, че сме православни трябва да отстъпи място на смирението и благодарността към Бога, че Той е избрал, чрез раждането ни, да изпълним нашия дълг към Него като православни. Трябва да осъзнаем, че това е една огромна отговорност. Ако ние не можем да покажем силата на Православието с постижения в личния си и обществен живот, значи сме се провалили в доверието, което Той ни е оказал.

Пандемията означава повсеместно заболяване, което засяга всички нас. Няма значение нито народност, нито раса, нито религия, нито изповедание. Има значение обаче как реагираме на това изпитание и предизвикателство.  Може да се окаже, че пандемията ще бъде лакмусовата хартия за това, доколко всеки в своята религиозна общност е издигнал духа и нравствеността – своята и тази на своето общество. Доколко сме готови да проявим воля и жертвоготовност – неща, без които религиозността е само пустозвънна риторика.

Един гръцки духовник казва (тук) , че в болницата често ходи светостта и там благоухае на рай, че там узнаваш реалности, които извън тази сграда ти убягват. Не защото не съществуват, а защото ритъмът на всекидневието води до тяхната забрава. Така ли е наистина и какво Ви даде работата в болницата?

– Няма да му противореча, защото прозирам неговото желание да обърне внимание на това, че ако крием нещо от погледа си, това не означава, че то е престанало да съществува.

Знаете ли, мисля си, че в тази връзка трябва да кажа: българинът ще се опита и сам да прави солта си, само да не дава пари на някой друг, комуто това е работа, професия. Когато обаче трябва да се върши нещо неприятно, тогава зове държава, полиция, медицина. И тогава гледа да се отърве с малко пари, като се позовава на клетвата в Народното събрание за депутатите (вече не се знае пред кого), на Хипократовата клетва за лекарите, на военна такава и пр.

Болницата е мястото, където на най-голямо натоварване са поставени всички сили – телесни, интелектуални и морални. Телесната умора може да стане толкова голяма, че да нямаш сили дори да ядеш; интелектуалната умора може да те накара просто да млъкнеш и само да слушаш музика на непознат език, а моралната умора е толкова голяма, че понякога си на ръба да намразиш всичко и всички около себе си.

И знаете ли как се преодолява всичко това? С любов. С любовта към професията, към тези, за които го правиш, към самия себе си. Защото когато Господ Иисус Христос ни е изкупил на кръста от прародителския грях, Той не ни е освободил от потта на челото, с която  да изкарваме хляба си, нито е освободил жените от болките при раждането, но ни е дарувал любовта като всепобеждаваща сила. Игото е станало благо и леко чрез любовта. Затова на гръцкия духовник му мирише на рай, защото там колкото и да ни се струва, че всички са намусени и комерсиални, ако те нямат любов, не биха издържали дълго.

Параклисът при Александровска болница “Св. Георги Софийски Най-нови”

Под Вашето духовно ръководство млади хора служат като доброволци към параклиса на Александровска болница. Днес хора се събират много трудно, дори и в църквата, особено когато се изисква себеотрицание. Как ги мотивирате, за да вършат заедно с Вас дейността на болничното душегрижие? Може Вашият опит да послужи на други духовници или да ги окуражи в служението им.

– Хайде да започнем от думата „мотивиране”. „Мотив“ означава „причина“. Причината да работим в ново време са парите, които получаваме за своя труд. Мотивиран или „високо мотивиран“ е терминът, с който работодателят мери степента на готовност да се работи в повече, при същото заплащане. Мотивираните се надяват на някакво повишение, а работодателите се радват на повече труд без допълнителни разходи.

Когато се събраха млади хора към параклиса на Александровска болница с желание да помагат на болни ги предупредих, че това е тежка и неблагодарна работа и опасността от „прегаряне“ е много голяма. Казах им това, което споменах преди, а именно, че трябва да пълнят сърцата си ежедневно с любов, защото без нея ще рухнат бързо. Ежедневно, защото имането на любов и раздаването на любов са две много различни неща. Проф. Тома Томов проведе един много обстоен курс с тях за болничното служение въобще и това, което трябва да съблюдава всеки доброволец. Моето участие беше в това да разясня, да настоявам, че милосърдието е личен дълг. Той не може да бъде делегиран някому срещу заплащане (нещо, което всъщност са индулгенциите).

Тук ще подчертая едно важно нещо – когато отдаваме помощ, трябва да знаем, че този, който я получава, става зависим в някаква форма от нея. Затова с любов трябва да вършим вместо другия това, което той не може да върши, а след това с търпение да го приучим да започне да си помага сам.

Обвиняват Църквата, че не върши социална дейност. Това не е нейна работа. Не бива да е нейна работа. Тя като учителка трябва да научи чедата си на милосърдие, да ги окуражава, да ги хвали, да помага с помещения, с влияние в обществото, но не и да изземва този дълг с парите на своите „ученици”. Затова и настояваме всеки – очи в очи – да проявява милосърдие, за да получи наградата на благодарността директно. Настоявах за това доброволците да осъзнаят, че без любов чрез милосърдие, всъщност не сме нищо повече от „мед що звънти и кимвал що звека”.

Това, в основата на всичко да бъде любовта, се оказа най-трайната спойка и най-мощната „мотивация”.

В повечето поместни православни църкви служението на болничните свещеници се подкрепя и насърчава. Не е ли време и в БПЦ да бъде възстановен официално статутът на болничния свещеник и във всяко болнично заведение да има такъв?

– За да се подкрепя и насърчава едно служение е необходим ресурс. Ако възстановим официално статута на болничния свещеник, ще трябва наистина да имаме такъв във всяка болница. Към такова присъствие трябва да се стремим, но имаме ли толкова подготвени свещеници за това? Все още се заблуждаваме, че Църквата ни може да изпълнява поне минимума на своя дълг при сегашното състояние на кадрите.

Свещениците трябва да престанат да поправят покриви, да лепят тапети-стенописи, да слагат мраморни подове, защото това не е тяхна работа. Те не са занаятчии, а би трябвало да са духовници! По това не бива и не може да се оценява пастирската им дейност, а по това, колко хора влизат в тези ремонтирани и новопостроени църкви. Когато духовниците вдъхнат любов на тези хора, които срещнат, ще има и богомолци, и такива, които да искат безкористно да служат на Църквата.

Благодарим Ви за отделеното време и вниманието към нашия екип! Бог да помага на Вас и Вашите доброволци да разширите дейността си, да помагате на още повече хора и така да успявате в църковната мисия!

———————–

Вижте още:

Доброволци в действие: Епископ Тихон и хората от параклиса при “Александровска” – YouTube

Да се учиш на милосърдие, три дни с доброволците към параклиса на „АЛЕКСАНДРОВСКА“ – hkultura.com

“Доброволците на Свв. Георги” (dobrovolcite.bg)

Доброволци търсят помощ за закупуване на камионче за топла храна • Християнство.бг

Posted in Интервюта, Публицистика