Ренета Трифонова
Във връзка с годишнина от смъртта на Великотърновския митрополит Стефан (10 ноември 1995) публикуваме спомен за него на Тивериополски епископ Тихон „Митрополит Стефан беше един от най-близките съработници на патриарх Кирил, който не забравяше да казва „благодаря“.
Сведенията за българските архиереи от времето преди Втората световна война и годините след нея допреди няколко години бяха разпилени и мъгляви. От уста на уста се разказваха различни откъслечни спомени и истории за отделни личности, някои от които предавани като легенди, но никой не бе сигурен в тяхната точност и достоверност. Най-сетне през 2003 г. църковният ни изследовател г-н Борис Цацов осъществи това, което Българската православна църква като институция отдавна трябваше сама да инициира и направи – книга за всички български архиереи от учредяването на българската екзархия в края на ХIХ в. до наши дни.
Това издание стана един ценен справочник за всички православни християни, а аз самият оставам в очакване на нейното второ издание, което ще бъде осъвременено с необходимите допълнения и уточнения.
В „Архиереите на БПЦ“, освен с портретна снимка, всеки наш йерарх „разполагаше“ и с една страница, представяща биографичните данни от неговия житейски път и служение. По този начин, макар и не пространно, беше възможно да се отдаде нужната почит към паметта и делото на всеки един от тези духовници.
Когато разбрах за подготовката на този сборник, посветен на един от образцовите български архиереи – блаженопочившия Великотърновски митрополит д-р Стефан – нещо, което Църквата също отдавна трябваше да стори, аз се отзовах с голяма радост, защото познавах този добър човек и образът му в съзнанието ми все още е много ясен.
Едно обаче и сигурно: животът и примерът на дядо Стефан е ценен и поучителен за всички нас и за идните поколения, защото такива четива укрепват нашата вяра и усилват волята да вървим по начертания ни от Бога път. Затвърждават чувството ни на дълг към духовното наследство, оставено ни от родната Църква и нейните архиереи.
Въпреки че считам за твърде скромно и оскъдно това, което ще разкажа, правя го в памет на този наш изряден митрополит.
През 1959 г. бях приет за ученик в Софийската духовна семинария, изселена тогава н гара Черепиш, която завърших през 1965 г. Ежегодно, по два или три пъти, духовното ни училище се посещаваше от Българския патриарх Кирил и членовете на Св. Синод, които идваха да инспектират учебния процес и да се запознаят с подготовката и нуждите на совите духовни чеда. Така се случи и през 1962 г., когато за пореден път посрещнахме синодалните архиереи, но тогава погледите на всички ученици бяха насочени най-вече към новоизбрания Великотърновски митрополит Стефан.
За него знаехме, че той е един от най-приближените хора на патриарх Кирил, спечелил голямото му доверие още в годините като негов протосингел и викариен епископ в Пловдивската епархия. Виждаше се, че дядо Стефан стриктно и дисциплинирано следваше старшинството си сред останалите синодални архиереи и учудването на всички ни в онзи момент бе голямо, когато още в първия учебен час той, като един от младите митрополити, влезе в нашия клас. За късмет пък ние точно в този ден имахме немски език и доста се притеснихме и треперехме, защото знаехме, че митрополит Стефан е „немски възпитаник“. По негово настояване обаче урокът мина доста бързо, след което владиката взе да ни разпитва кой откъде е родом. Започна разбира се, с неговите епархиоти и ние малко им завидяхме, че по време на междучасието той извика съучениците ни от Търновска епархия и на всекиго от тях даде по 5 лева – не малко пари по онова време. Това, разбира се, правеха повечето митрополити, а само ние, софиянците, се считахме за „сирачета“.
Няколко години след завършването на Семинарията не го бях виждал, до времето, когато станах студент в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София и бях назначен за иподякон в храм-паметника „Св. Александър Невски“.
Дядо Стефан беше станал вече утвърдено име сред митрополитите, защото освен близостта му с патриарх Кирил, наред с Врачанския митрополит Паисий, беше много добре ориентиран в църковно-правните въпроси. Всички неща, които трябваше да се изпълнят прецизно, Св. Синод възлагаше на Търновския владика, а при немалкото посещения на църковни гости и делегации от чужбина, винаги му се поверяваха организационните задачи и грижата за придружаващите високия гост лица.
За съжаление, днес някои утвърдени в миналото порядки доста се променени, но по онова време богослуженията в храма „Св. Александър Невски“ задължително преминаваха гладко, при пълна тишина и дисциплинираност в светия олтар. Дякони, иподякони и клисари не откъсваха поглед от служещите духовници и непрекъснато поддържаха помежду си зрителна връзка с очи. Знаех, че при тържествени богослужения с участието на патриарха и синодалните архиереи, ако дядо Стефан потърсеше погледа им, то това значи, не е предвидил нещо, което трябва да се поправи или подготви. Лично той никога не капризничеше за някакво особено внимание, но ми бе казал, че разчита на съобразителността на иподяконите в храма, за да не се налага сам да ги търси и вика при подреждането на одеждите на патриарха и митрополитите, обличането, събличането, а след това сгъването и изпращането им обратно в Св. Синод.
След края на св. литургия, преди да си тръгне от катедралата, архиереят винаги се оглеждаше, за да види къде съм. Правеше ми знак да отида при него, за да се сбогуваме, благославяше ме и пред мене като на „старши“ иподякон изказваше благодарността си към всички други иподякони, което аз съответно трябваше да им предам от негово име.
Сега, след толкова години, все още е пред очите ми дълбоката и искрена скръб на дядо Стефан при кончината на приснопаметния патриарх Кирил – на 7 март 1971 г.
Както за всички, така и за него тази смърт беше неочаквана и внезапна. Скоро преди това, на 17 януари, бе отслужена тържествена св. литургия по случай 70-годишнината на патриарха и никой не допускаше, че ще се случи нещо подобно. Объркването беше голямо.
След като в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ бяха донесени за поклонение тленните останки на блаженопочиналия патриарх Кирил, дядо Стефан на няколко пъти идваше в храма, заставаше до ковчега и така по десетина минути стоеше безмълвно. Ако се приближавах до него, той само леко ми махаше с ръка като знак, че иска да бъде сам и няма нужда от нищо. Мъката му в този момент наистина беше неподправена.
Неслучайно патриарх Кирил, който импонираше със своите знания и мъдрост, още приживе беше определил митрополит Стефан за главен изпълнител на своето завещание, защото, познавайки неговата църковна ревност и морал, знаеше, че всичко ще бъде разпределено така, както се е разпоредил.
При погребението на патриарха в Бачковската св. обител митрополит Стефан беше много зает с дошлите от чужбина гости, но в подходящ момент ме спря и ми каза: „Още не съм ти благодарил, но се моля Бог да те закриля“. Не мина много време и разбрах какво е искал да ми каже. „Закрилникът“ на такива като него и мене се беше преселил от нас в отвъдното и единствен закрилник ни остана само Всевишният Бог.
Съвсем логично след 1971 г. митрополит Стефан беше избутан в задните редици и постепенно спря да бъде „полезен и нужен“, както преди.
Когато по нареждане на бившата Държавна сигурност през 1975 г. бях уволнен от длъжността синодален библиотекар, защото съм „неблагонадежден“, единствен дядо Стефан се заинтересува какво ще правя и има ли къде да започна работа. Беше ме срещнал из коридорите на Синодалната палата и като ме видя, че съм така посърнал, ме спря и ме попита защо съм така омъчнен. Обясних му подробно създалата се ситуация, а той бащински ме изслуша и каза, че ако нещата с мене се развият недобре, винаги мога да разчитам на служба в неговата епархия.
Той, като член на Св. Синод, много добре знаеше, че съм попаднал в ноктите на „другарите“ и въпреки опасността да си навлече неприятности не се уплаши да ми предложи работа. Това внимание от негова страна беше израз на доста голяма смелост и каквото и да се казва или пише за него, този пример сам по себе си говори за една непоколебимост -решителна , определяща черта на неговия характер. Благодаря му за съпричастността и човещината, която тогава той съвсем импулсивно прояви към мене.
Митрополит Стефан беше човек, който живееше скромно, служеше богобоязливо и се стараеше да не се натрапва. Той не считаше владичеството си за дадена привилегия, а го възприемаше като определена отговорност пред Бога и своето паство.
Все ми се ще да мисля, че Господ му изпрати изпитанието на немощта в последните години от живота му, за да го съхрани в достойнство през времето, когато за Църквата ни бяха настъпили тежки времена.
Бог да прости този сърдечен и отзивчив към всички архиерей и дано тук, на земята, неговото име и памет не избледняват. Амин!
————
Източник: Борис Цацов “Великотърновски митрополит д-р Стефан. Автобиография и спомени”, София, 2019
