Маргарита Генчева
Маргарита Генчева
Това, което се случва в Църквата ни, ме притеснява.
Разкъсвани от идеологически борби, разговори за митарства, грехове, сънища или чудеса, кога за последно сме си говорили или сме дискутирали нормални богословски проблеми и тематики?
Какво е мястото на християните в този свят? Какъв е смисълът на кръщението? Какво означава да си причастен на църковната общност? По-нататък: нали целият живот на християнина е Тайнство, а те не са само седем на брой…?
Наскоро присъствах на беседа за кръщението. И научих доста нови неща. Мисля си, че вместо да спорим за каноничността и достойнството на този или онзи епископ, или поместна църква, е по-добре да си отворим отново катехизиса и да се завърнем към основни понятия на християнската ни вяра.
Осъзнаваме ли например, че след кръщението си ставаме царе и свещеници и че всеки християнин е призван да освещава себе си и света около себе си?
Не се ли е изгубило в мен, в нас онова чувство, че действително целият народ в храма заедно със свещеника принася Евхаристийната жертва и че целият народ (а не само певците) заедно със свещеника се моли на Бога за „мира на целия свят“ и тъй нататък?
Струва ми се, че днес всеки се спасява поединично, а разбирането за общност, от което са изтъкани първите християнски църкви, постепенно е отишло на заден план, заменено от „личното благочестие“. Дори участието в Евхаристията се разбира не като общо дело на спасението, а като признак за високонравствен живот или награда за аскеза.
Светоотеческото богословие подменихме с религия на греха, страха и ужаса.
А в някои православни среди признак за богословие са приказките за неканоничността на различни поместни църкви, идеологиите, сънищата, чудесата, правилата, които трябва да спазиш, за да бъдеш „добър“ християнин и други.
„Защитници“ на православието пък се оказват хора, пропити с идеология, които, без да им мигне окото, разпространяват разбиранията си под наслова на „чистата и неповредена от икуменизъм и модернизъм православна вяра“?
„Трай си, мълчи си, не се меси, ще кажете – Гледай си собствения живот“. Да, ще си гледам живота, но няма и не мога да мълча срещу политизирането на църквата ни и превръщането ѝ в слуга на едно или друго правителство, режим или човек.
Липсва ми дълбочината на диалога между православните, които се гордеем, че сме в Църквата и сме част от „малкото стадо“.
Как очакваме светът да ни уважава или да не се подиграва с нашата вяра, ако с действията си я компрометираме, а плодовете от нашето „благочестие“ са да отблъснем още повече хора от църквата?
Наистина не мога да разбера съвременните т. нар. „ревнители“, а се опитвам. Те казват, че защитават Църквата, православието, християнството.
Първо, откога Църквата, чиято Глава е Христос, има нужда от защита? Освен това ние ли се спасяваме в Църквата, или ние я спасяваме?
Второ, нима защитата на православието се простира до политически конференции в БТА, викове срещу новоизбрани митрополити, на които после добре се подмазваш, за да ти е „топло“ мястото, сериозните намръщени погледи, дългите до прасците рокли и неизменните забрадки на главите?
Изморих се от тези акции, от това чуждо за мен „православие“, от списъка с правила, от списъците с врагове на вярата и оправданието на войни с аргументи на религията!
„По плодовете им ще ги познаете“, предупреждава Христос учениците си за лъжепророците. Е, „пророчествата“ на съвременните „пророци“ на „църквата в предпоследните/ последните времена“ в мен пораждат само отвращение, сковаване на сърцето и ума, и страх от бъдещето. Толкова по този въпрос!
А бихме могли да се фокусираме върху мисията на Църквата в света, върху катехизацията, върху енорийския живот, върху Тайнствата, върху живота в Христос…
Защо, за Бога, обяснете ми подменихме християнството – религия на радостта – в религия на мрака и страха?!?
И най-накрая: помнете, че радостта, която свети от човека, е водеща, ако се чудите дали нещо е в унисон с християнството, или не е.
Ако вярвате, че нерадостта е център на вашата религия, нямам какво повече да ви кажа. Знайте, че това обаче не е християнство!
