Ренета Трифонова
Възкресението на Лазар било чудо, което потресло, вдъхновило, възбудило вълнение у мнозина негови свидетели. Защото се сбъдвало пророчеството, защото Той, най-накрая е тук. Очаквал се края изморителния плен, очаквало се избавлението. Той влиза в Йерусалим.
Но не се случило въстание заради праведния народен гняв, след който Пророкът и Чудотворецът, Синът Давидов трябвало да възстанови великото царство на Израил, да вземе властта от ненавистните езичници, да прослави в сила и слава избрания народ. И не могло да се случи това, заради което Той кротко влизал в този древен град.
Така започва Кръстният път, пътят на страданията, началото на Страстите на Божия Син. За това също са знаели Неговите ученици. Възможно е да не са вярвали до края или по-скоро да не са искали да вярват.
„Оттогава Иисус начена да открива на учениците Си, че Той трябва да отиде в Иерусалим, и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне. И Петър, като Го взе настрана, захвана да Му възразява: милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе. А Той се обърна и рече Петру: махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко“ (Мат. 16:21-23)
Не се случило това, което силно желаело човешкото, но не и Божието. А трябвало да се извърши това, което човешкото така силно не е искало. За това Спасителят говори на Петър, отхвърляйки неговата молба и наричайки го враг, защото човешкото съзнание не можело, не искало да проумее, че Христос нищо не започнал, нищо не предприел, нищо не възглавил. Така сърцата на онези, които не били с Него, нямали в себе си това, на което Той ги научил и разказал.
Всичко, което ще се случи след няколко дни, ще ги ужаси и разпръсне. За тях това бил краят, отчаянието и болката, с която ще дойде при тях сутринта плачещата Мария Магдалина: („Дигнали Господа от гроба, и не знаем, де са Го турили“ (Йоан 20:2).
Болка, която Той Сам изцерил, явявайки се сред тях и укорявайки човешкото. Той не само ги упрекнал, но ги и изцерил. Но до този момент цялото човечество ще се възхити, ще Го прослави, а след това ще Го ненавижда, защото, Христос не удовлетворил именно същото това човешко.
Постът свършва с този празник. Празникът в Йерусалим, който в своето ликуване след няколко дни ще се обърне в безумие. Безумие, което се опитва да изобличи дори римския прокуратор, езичникът, който не намира в Него никаква вина. Но Той затова и идва, знаейки какво трябва да извърши. И затова нито молбата на Петър, нито дори плахите възражения на Пилат пред тълпата не могат да променят това, заради което влиза в Йерусалим Царят Иудейски. И тълпата, разочарована и разгневена, яростно ще изригне и ще направи своя избор, и ще се закълне във вярност на Цезаря, като поиска тази смърт.
„Не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле“. Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили. Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо“ (Йоан 12: 15-18).
Да, Евангелието много точно посочва причината за радостта, поради която много хора са Го последвали и търсели, знаейки и за други чудеса. Това е като сензация – за всички е интересно да видят и да общуват с необикновен човек. Така на концертите чакат в гримьорната за автограф и търсят възможност да си направят селфи с любимия музикант. Така се радват на блестящия оратор, на политика, обещаващ планини от злато.
Колко такива успешни „пророци“ сме виждали през вековете? И как често народната любов е въздигала подобни „месии“ на пиедестал, с които са започвали истински катастрофи?
И не същите ли вождове така умело се възползваха от човешкото очакване, за да превърнат след време всички надежди в прах. Защото видяхме много пъти, как се опитваха в този свят да изградят царства на абсолютното щастие, обещавайки на хората, че те именно са тези избрани люде.
Затова Господ оплаква Йерусалим, гледайки го и знаейки в какво ще се обърне това ликуване.
„Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст“ (Лука 13:34-35).
Понякога ми се струва, че не знам какво може да се празнува в този ден. Още една седмица преди разговяването? Край на дългите служби? Край на Великия пост?
Завършването на поста и отхлабване на повода? Вярно, какво чакам? Защо отидох тази Цветница? И колко ни остава, за да кажем „Христос възкръсна!“ Седмица? Повече?
Не би било лошо да си зададем тези въпроси през тази неделя, за да разберем, доколкото е възможно, доколко живее в нас именно човешкото. И да помислим за това, какво ще случи с нас в пасхалната нощ. Чудо или нещо, което очакваме от Него? А може би нещо свое.
Монахът Серафим с това послание освещаваше света през целия си земен живот. Сърцето му се оказало извън рамките на календара..
И да, Господи…
Нека нашият дом не остане пуст.
Въпреки че може би ние все още твърде често желаем човешкото.
–––
Превод: Ренета Трифонова
Източник: pravmir.ru
