Ренета Трифонова
Установена от Христос на Тайната вечеря, Църквата е актуализирана в деня Петдесетница, когато учениците извършват първата Евхаристия. В съответствие на първоначалното Божие творение в Сина и чрез Сина, се явява новото творение в Христа – в Духа и чрез Духа. В старозаветното очакване от учениците на месианско царство, Христос противопоставя очакването на обещанието на Отца (Деян. 1:4). Така, от деня Петдесетница започва творческото действие на Св. Дух. Духът вече действа и затова царството не само ще настъпи, но вече е настъпило, защото Той е залог на това царство. Църквата започва своето съществуване в Духа и чрез Духа. В деня Петдесетница учениците биват напоени със Св. Дух в едно тяло (1 Кор. 12:13), каквото стават в Евхаристията, извършена в Духа и чрез Духа. Евхаристията е духовната жертва, която се принася в духовен дом (1 Петр. 2:5) – духовна (πνευματική), защото самата Църква принадлежи на новия еон (век).
Народът Божи, който Бог образувал за Себе Си в Новия Завет, се събира от Него в тялото Христово. Кръстените стават едно тяло по време на Евхаристията. Затова Евхаристията, съгласно израза на Дионисий Аеропагит, е тайнство на събранието, а събранието на народа Божи в Христа е Църква.
Участието в „тайнството на събранието“ проявява живота на Църквата и живота в Църквата. Евхаристията е този център, към който всичко се стреми и в който всичко се събира. Сие есть тело Мое… и това тяло се осъществява в Евхаристията. Където е тялото, там е и Христос. И обратно: където е Христос, там е и Неговото тяло. В Духа се извършва пришествието на Христос в Евхаристията, която е не само събрание, но и трапеза Господня. Христос ще дойде, защото е прославен от Бога и вече царува в Църквата в Духа. Той ще дойде, защото идва в Църквата, когато верните са събрани на „трапеза Господня“.
Кога се събирате в Църква… Евхаристията е събрание на народа Божи в Христа, но събранието включва в себе си идеята за съслужение. Божият народ се събира в Църквата, за да служи на Бога и тогава всеки служи заедно с другите под предстоятелството на един. Без съслужение няма събрание в Църквата, но и без събрание няма съслужение. Без участници няма трапеза, но и без възглавител на трапезата няма участници на нея.
Има теми, които възникват едновременно в различни среди. Такава е и темата за съслужението. За съслужение сред православните се говори много. В това няма нищо чудно, тъй като в собствен смисъл то е една от особеностите на православното богослужение. По-учудващо е, че тази тема започва да се разглежда и в Римокатолическата църква, която почти не познава съслужение. Фактът, че въпроса за съслужението се поставя по различен начин от Православната църква и от римокатолиците е от второстепенно значение. По-важно е, че една и съща тема представлява предмет за дискусии.
Въпросът за съслужението е преди всичко въпрос за съслужение при извършване на Евхаристия. Ние не задаваме въпроса как е по-добре да се извършва Евхаристията – със или без съслужение. Ние говорим не за това кое е по-добро, а за това, доколко съслужението съответства на природата на Евхаристията и може ли да има Евхаристия без съслужение. Затова въпроса за съслужението не бива да се разглежда като въпрос за техниката на богослужението. Зад него стои въпросът за Църквата, за самата й същност, тъй като Евхаристията е неотделима от Църквата. Не може да се формулира учение за Църквата независимо от учението за Евхаристията, както и Евхаристията не може да се разбере извън и без Църквата.
Предлаганата работа е опит да се изясняват някои принципи на евхаристийната еклисиология, които намират своя израз в литургичния живот и които на свой ред го обуславят. Надявам се, че изясняването на тези принципи ще даде необходимата основа за определянето на истинския смисъл и място на съслужението в нашия литургичен живот, както и че ще отговори на въпроса какво всъщност се съдържа в самата идея за съслужение. Така тази чисто принципна задача придобива дълбоко жизнено значение като имаща пряко отношение към нашия съвременен литургичен живот и неговите актуални задачи.
Всеки от нас, разбира се, по свой начин, в различна степен и с различна сила чувства известна неудовлетвореност от съвременната ни литургична практика. Последната е резултат от продължителен исторически процес, по време на който е отпаднало много от съществувалото по-рано и са се появили много неща, които по-рано не са съществували. Моята задача се свежда до опита да отделя това, което съставлява неизменната основа на нашия литургичен живот от онова, което е проникнало в него случайно. Съгласно естеството на тази задача, аз съм далеч от мисълта за някакви радикални реформи в нашата литургична практика. Преди да се пристъпва към каквито и да било реформи, трябва да се разбере и осмисли какво е съдържанието на Църквата.
В по-голямата си част нашата неудовлетвореност изхожда не толкова от дефектите на литургичната ни практика, колкото от факта, че сме изгубили смисъла на това, което се извършва в Църквата. Ние поставяме по-голямо ударение на по-малко същественото, вместо на това, което стои в основите на нашия литургичен живот. Преди да извършим каквито и да било промени в литургичната практика, ние трябва да постигнем коренна промяна (μετάνοια) в самите себе си. Евхаристията е израз на нашия живот в Църквата – ето защо следва да я приемаме като живот и действие. Нашият живот е общ живот и нашето дело е общо дело – ето какво сме изгубили и ето какво повече от всичко и преди всичко сме длъжни да върнем.
Съзнавам, че задачата ми е неблагодарна. Всяко отместване от една установена позиция е винаги неприятно. А нашата днешна позиция е позиция на краен индивидуализъм. В древната Църква е било дълбоко вкоренено съзнанието, че трябва винаги да бъдем заедно (κοινη πάντες), събрани на едно и също (Επί τό αυτό). Днес ние почти никога не сме всички заедно, а всеки е в себе си и за себе си. Да се преодолее тази затвореност не винаги е просто и леко, а особено трудно е излизането във вселенските простори на църковния живот. Но нека не се заблуждаваме: истинските вселенски простори се откриват само в Църквата, а не извън нея. Това се и случва в Църквата и то само тогава, когато всички заедно сме събрани на едно и също, т.е. когато се събираме в църква.
1. „Кога се събирате в църква …„1Защото, първо, чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви, което донейде и вярвам (1 Кор. 11:18).
Ι. Винаги всички и винаги заедно
1. „В така наричания ден на слънцето ние имаме събрание на едно място на всички живеещи по градове или села …“ 2Св. Иустин Мъченик, Апология, гл. 67 (руски превод), Москва, 1864, с. 107 – 108. В средата на II в. Евхаристията била наричана събрание. Това наименование трайно се задържало в продължение на много векове. Дори в края на V или началото на VI в. авторът на За църковната йерархия продължавал да нарича Евхаристията „тайнство на събранието и приобщаването“. По времето на св. Иустин римските християни се събирали на едно място в деня на слънцето за евхаристийно събрание. Това е първият ден от планетарната седмица, съответстващ на нашата неделя. И като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата(Мат. 28:1). За първите християни неделята била първия ден от седмицата. Тя била началото на новото Божие творение в Христа чрез Неговото възкресение. Така било и в Римската църква: денят на слънцето, според планетарната седмица, бил „първият ден след деня на Сатурн“. Най-значителната църква за онова време имала само едно евхаристийно събрание. Ние нямаме никакви сведения в „деня на слънцето“ в нея да са се извършвали едновременно и други евхаристийни събрания. Християнското съзнание във II в . все още изключвало възможността да се устройва евхаристийно събрание за отделна група членове на местната църква. Винаги били всички и винаги били на едно и също (επι το αυτο), т.е. на евхаристийно събрание. Терминът „επί τό αυτό“ започнал да се използва за означаване на самото евхаристийно събрание. Господ всекидневно събираше спасяваните на едно и също (επι το αυτο) (Деян. 2:47).3Руският превод приема друго четене: Годподъ ежедневно прилагал спасаемых к Церкви. (Бълг. Превод гласи: А Господ всекидневно прибавяше към Църквата такива, които се спасяваха – бел. прев.). Фактически през апостолското време не правили разлика, защото επι το αυτο било пълния израз на църква. Без съмнение обаче прочитът на едно и също е по-древен, отколкото прочита към Църквата. Вероятно последният е редакционна поправка с цел по-голяма конкретност. Св. Иустин Мъченик употребил същия термин, за да покаже за какво събрание в деня на слънцето става дума.
Така от първите дни след Петдесетница да бъдеш в Църквата или да си част от Църквата означавало да участваш в нейното евхаристийно събрание. Където е евхаристийното събрание, там е Църквата и където е Църквата, там е и евхаристийното събрание. По-късно идеята за гръко-римския „град“ (πόλις – civitas), която проникнала в църковното съзнание, изменила това основно положение на първоначалната евхаристийна еклисиология.
В пределите на градската църква, възглавявана от един епископ, се появили редица евхаристийни събрания, в които презвитери извършвали Евхаристия независимо и отделно от Евхаристията, извършвана от епископа. На мястото на едното евхаристийно събрание – като принцип за единството на местната църква – се появил нов принцип: гръко-римският град като фактор, определящ единството на местната църква, възглавявана от епископа. В сблъсъка на тези принципи „градът“ преодолял и отстранил евхаристийния принцип. В епохата на св. Иустин Мъченик принципът на града бил съвсем неизвестен. „При нас има събрание на едно място на всички живеещи по градове и села“.
Винаги всички и винаги заедно се събирали римските християни, за да могат всички заедно да празнуват деня на Христовото възкресение. Под наблюдение на властите, под заплаха от наказания и често с опасност за живота, те се стремели към един център – към извора не църковния живот. Това се отнасяло и за близко, и за далече живеещите. Заради изповядването, че Христос е Господ (Κύριος) мнозина от тях отдавали своя живот, принасяйки телата си в жертва Богу. Но и с живота си те показали, че имат един Господ – Христос, една трапеза Господня и че всички на нея са единни и всеки е заедно с другите.
Не възнамеряваме да идеализираме една от героичните страници в църковната история. И по времето на св. Иустин Мъченик, както и в наше време, мнозина отсъствали от евхаристийното събрание. Имало и болни, и твърде стари, имало и такива, които живеели далече и не можели във всеки „ден на слънцето“ да се събрат επί τό αυτό. През този ден се случвало да има и заети, имало в крайна сметка и роби. „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, … що е слабо на тоя свят, … що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо“ (1 Кор. 1:26-28). Безумните, слабите и унижените били мнозинство.
Едва в IV в. „денят на слънцето“ бил обявен за почивен. В продължение на три века този ден бил работен. От тези, които Господ избрал, мнозинството работели в този ден. В християнските паметници, отнасящи се към епохата след Константин, срещаме указания към господарите на роби да не пречат на участието им в евхаристийното събрание. Св. Иоан Златоуст трябвало ва напомня на робовладелците, че робите принадлежат не на тях, а на Господа. „Аз владея, казвате вие, роби и робини – обръщал се към тях св. Иоан – те са родени в моя дом. Каква гордост и дързост! Тези думи са бунт срещу Бога … Аз владея роби и робини! За колко сте ги купили? Какво сте намерили в света, с което би могло да се оцени човека? На каква цена оценявате разума? Колко обола сте платили за образа Божи?“4In Eccles. Hom. IV. В Църквата няма иудеи и елини, няма роби и свободни, но извън Църквата имало и иудеи, и елини, и роби, и свободни. Колкото и да са били събраните επι το αβτο – евхаристийното събрание било събрание на цялата Църква. И то не можело да бъде друго, тъй като Евхаристията е „дело“ на Църквата, извършвано от Църквата за всички нейни членове, а не само за някои от тях.
2. Близо 50 години преди св. Иустин Мъченик, св. Игнатий Богоносец – един от първите антиохийски епископи – воден към Рим, за да стане „жертва Христова“, се обърнал в послания до редица местни църкви. Една от основните теми в тези послания е единството на местната църква. „Ревнувайте за една Евхаристия (т.е. бъдете привързани към една Евхаристия). Защото една е смъртта на нашия Господ Иисус Христос и една е чашата в единение с Неговата кръв, един е жертвеникът, както е един епископът с презвитерството и дяконите, съслужители мои, и всичко, което правите, правете го за Бога“.5Послание до Филаделфийци, IV (руски превод), Казань, 1857, с. 141. В интерполирания текст това място се чете по следния начин: „Надявам се на Господа за вас, че нищо различно от това няма да мислите. Затова така смело пиша до вашата богодостойна любов, умолявайки ви да имате една вяра, ,една проповед, една Евхаристия. Защото една е плътта на Господа Иисуса и една е кръвта Му, пролята за нас; един е и хлябът, за всички преломен и една е чашата, раздадена на всички; един е жертвеникът за цялата църква и един е епископът с презвитерството и дяконите, съслужители мои“. Съвършено е ясно, че става дума за едно евхаристийно събрание в пределите на местната църква, изключващо едновременното устройване и на други събрания. Местната църква е една, защото „жертвеникът“ в нея е един, т.е. едно е евхаристийнот събрание, а събранието е едно, защото е един хлябът и една е чашата. Тази мисъл св. Игнатий повтаря настойчиво във всички свои послания.
Според едно широко разпространено мнение, епохата на св. Игнатий била преломна в църковния живот на древното християнство. Уверяват ни, че преди него в градската църква имало няколко евхаристийни събрания, на които се събирали отделни групи християни. Така установявайки единство на епископата, св. Игнатий се стремял да установи едно евхаристийно събрание във всяка местна църква. Между другото, тази гледна точка, издигната от либералното богословие и проникнала в ортодоксалното, няма никакви основи нито в църковния живот от онова време, нито в посланията на св. Игнатий. Каквото и да е било неговото влияние върху църковния живот по онова време, той не би бил в състояние да внесе нещо, което изобщо не е съществувало дотогава. Основите на църковния живот лежат в преданието и затова всичко, което излиза извън границите на преданието неминуемо среща противодействие. Знаменитата фраза на папа Стефан (III в.), че в църковния живот не трябва има никакви новости, а всичко трябва да почива на преданието6Cypr. Epist. LXXIV, 1: nihil innovertur nisi quod traditium est., изразява основното съзнание на доникейската Църква. Новостите идвали не от страна на св. Игнатий, а били следствие от определени явления в тогавашния живот, които нарушавали църковната традиция. Единството на местната църква – Антиохийската и вероятно на редица други църкви – било застрашено.
Наред с едното евхаристийно събрание, „предадено“ от самото начало, се появяват частни събрания, обединяващи не всички членове на църквата, а само някои. Една от причините за това ново явление – подчертавам, една от многото – се състои в това, че някои членове на местни църкви, под влиянието на иудейската практика, желаели да извършват Евхаристия не в „първия ден след съботата“, не в деня Господен, а в събота. „И така, ако живелите в древните времена (по-точно, в стария ред на нещата) са се приближили (и дори са достигнали) до новото упование и вече не съботстват, но живеят с живота на възкресението…“.7Послание до Магнезийци, IX, 1 (руски превод), с. 83-84. Евхаристийното събрание трябва да се извършва в деня, който интерполаторът на посланията на Игнатий нарича „възкресен и царствен“, в деня, в който всички, а не само някои, се събирали, за да извършат Евхаристията. Извършването на Евхаристията в събота от неголяма група християни – като те не били нито еретици, нито схизматици – вероятно под предстоятелството на един от презвитерите, било нарушение на единството на местната църква, тъй като разделяло едното тяло и едната чаша на Господа.
„Трябва не само да не наричаме християни, но и да бъдем действително такива. Някои обаче на думи признават епископа, а вършат всичко без него. Такива, струва ми се, са недобросъвестни, защото правят събрания не по заповед“.8Ibid., IV (руски превод), с. 77-78. Постъпвайки така, те лъжат себе си, защото техните „събрания не са твърди (т.е. са недействителни и незаконни)“. Действителна е само онази Евхаристия, която извършва епископът или този, комуто епископът възложи, когато той самият не служи. „Само онази Евхаристия трябва да се почита като несъмнена (т.е. като твърда и действителна), която е извършена от епископа или от онзи, комуто той самият позволи“.9Послание до Смирняни, VIII, 1 (руски превод), с. 173-174. За празнуването на „деня Господен“ всички членове на местната църква трябва да се съберат на Евхаристия, извършвана от епископа. Оттук следва, че:
1) евхаристийното събрание е едно, защото е един епископът в местната църква и поради това, не може да има друго събрание, защото не може да има двама епископи в една местна църква; и 2) евхаристийно събрание може да се извършва само за всички членове на църквата, а не за част от тях, защото евхарстийното събрание е събрание на Църквата. Единствеността на епископа обуславя единството на евхаристийното събрание, а единството на евхаристийното събрание предполага един епископ. Ако в църковния живот от времето на св. Игнатий Богоносец не е имало едно евхаристийно събрание на местната църква, възглавявано от един единствен предстоятел – терминологията в случая е без значение – то как св. Игнатий би наложил както на своята, така и на останалите църкви възгледите си за устройството на местната църква? Останалите просто биха му посочили, че неговото учение не съответства на преданието, получено от апостолите. Св. Игнатий се стремял да съхрани в църковния живот елементите, които съществували по негово време, но и онези, получени от преданието, макар да влагал във всичко това по-различен смисъл и съдържание.
Ние не знаем дали по времето на св. Игнатий са били извършвани евхаристийни събрания в други дни, освен в неделните. „Старайте се по-често да се събирате за Евхаристия и за славословие на Бога“.10Послание до Ефесяни, XIII, (руски превод), с. 39. Гръцкият текст дава възможност и за малко по-различен превод: „Ревнувайте да се събирате тясно свързани един с друг за Евхаристия…“ Този превод повече отговаря на целия контекст, в който се прави това увещание. На евхаристийното събрание е нужно всички да бъдат заедно, тясно съединени един с друг, а не разделени на отделни групи. „А затова, продължава по-нататък св. Игнатий, когато се събирате επι το αυτο тясно обединени помежду си, силите на сатаната отслабват и с единомислието на вашата вяра се разрушават гибелните му козни“. Без съмнение Игнатий, също както Иустин Мъченик и други св. отци след тях, желаел местната църква да се събира колкото е възможно по-често на евхаристийно събрание, но задължително спазвайки основното условие да бъдат събрани всички заедно επι το αυτο под предстоятелството на епископа. С други думи, св. Игнатий призовавал ефесяните да извършват по-често Евхаристия, да се събират, доколкото имат възможност, по-често всички заедно с епископа. В този призив той поставял ударението не толкова върху самото събиране, а върху събирането на всички заедно.
Във всяка местна църква трябва да има един жертвеник, при който да предстои един епископ. „… Не правете нищо без епископа и презвитерите и не се опитвайте да вършите нещо отделно, дори ако ви се е сторило основателно, но на едно място (επι το αυτο) да има една молитва, едно прошение, един ум, една надежда в любовта и в радостта непорочна. Един е Иисус Христос и няма нищо над Него. Затова и всички вие се събирайте в един храм Божи като при един жертвеник, като при единия Иисус Христос…“.11Послание до Магнезийци, VII, 1-2 (руски превод), с. 82-83. Тази единственост на жертвеника – друг не може да има – и единствеността на епископа – друг също не може да има – не е нещо условно. Затова и събраността на всички не е само метафора без реално съдържание. Жертвеникът в църквата е един и епископът в църквата е един. Той предстои при единия жертвеник, когато цялата църква е събрана с него, а не сам по себе си, независимо от събралите се при този жертвеник членове на църквата. Епископът принадлежи на църквата, защото действа в църквата, а църквата е събрание на всички επι το αυτο. В църквата няма и не може да има отделни действия, затова действието на епископа води след себе си действието на всички, а действието на всички включва и действието на епископа. Това основно положение от еклисиологията на св. Игнатий е изразено и в неговата знаменита фраза: „Където е епископът, там трябва да бъде и народът, така както, където е Иисус Христос, там е и католическата (т.е. съборната) Църква.12Послание до Смирняни. VIII, 2 (руски превод), с. 174. Преводът на този израз е много труден. Аз смятам, че приведеният в текста превод е най-сполучлив.
В евхаристийното събрание, което е разкриване на Църквата в цялата нейна пълнота, епископът тържествено заема онова място, което е заемал Христос на Тайната вечеря. Той може да стои на това място само тогава, когато има църква, т.е. когато с него е събран целият народ Божи, защото Христос установил Евхаристията не за отделни членове на Църквата, а за цялата Църква в цялата нейна пълнота и в цялото й единство.13Понятието за цялостност на църквата у Игнатий, както и у Иустин, има идеален характер. В емпиричния живот тази цялост не намира напълно своя израз, защото винаги някои членове отсъстват от евхаристийното събрание. Тази емпирическа недостатъчност не нарушава идеалното единство и пълнотата на евхаристийното събрание, защото то в интенция винаги е и винаги трябва да бъде събрание на всички (на общността), а не на някои.
3) Обяснение за учението на св. Игнатий Богоносец трябва търсим у св. апостол Павел в неговото учение за Църквата. Но учението на апостола не било негово собствено учение, а учение на Църквата. Чрез него ние възхождаме към самите извори на църковната традиция, която води непосредствено до Христос. Аз приех от Господа това, що ви и предадох… (1 Кор. 11:23). Еклисиологията на св. апостол Павел от начало до край била евхаристийна. В неговото учение тя намарила своя най-пълен израз. Следващите векове не са прибавили нищо към казаното от св. апостол Павел.
Ние намираме ключа към учението на апостола в неговата формулировка Църква Божия в Христа. Тази формулировка принадлежи изключително нему, но съдържанието й представя общото за цялата древна Църква учение. Тук аз нямам възможност да я анализирам подробно, а и това не е необходимо. Затова ще се спра накратко само на основното й съдържание, пропускайки разнородните детайли.
Църквата е Божия (του Θεου), защото е събрание на народа (такъв е непосредственият смисъл на гръцкия термин „εκκλησία“), което Сам Бог свиква. Членовете на Църквата са призовани (κλητοί) от Бога за участие в събранието на народа Божи и за служение (λειτουργία) Нему. Църквата е Божия, защото принадлежи на Бога.
В Стария Завет избраният народ принадлежал на Бога като Негова част и дял на земята чрез послушанието към дадения му от Бога Закон. Тази принадлежност на народа към бога била запечатана с кръвта на телците.
В Новия Завет народът се събира не в храма на Сион, както е било в Стария Завет, а в храма на тялото Христово (Иоан 2:21). Не кръвта на телци, а кръвта на Сина Божи, принесена от Него за всички веднъж завинаги (εφάπαξ – Евр. 7:27) запечатала принадлежността на народа към Бога. Тази особена принадлежност се изразява чрез второто определение за Църквата: в Христа (εν Χριστω)14Формулата на апостол Павел „εν Χριστω“ е необичайно трудна за тълкуване. Аз я посочвам като израз на учението за това, че Църквата е тяло Христово като отлично си давам сметка, че съществуват и други тълкувания на тази формула. Вж. Е. Persy. Der Leib Christi. Lund 1942, s. 18 sq., което на свой ред изразява учението за Църквата като тяло Христово.
Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус Христос през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен (1 Кор. 11:23-24). В навечерието на Голгота чрез установяването на Евхаристията Христос съгражда Църквата, за която казва на апостолите: Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:18). Съграждането на Църквата е свързано със страданията, смъртта и възкресението на Христос. Непосредствено след обещанието за Църквата, Спасителят започнал да говори на учениците, че Синът Човечески трябва да отиде в Иерусалим, за да пострада там и да възкръсне. Оттогава Иисус начена да открива на учениците Си, че Той трябва да отиде в Иерусалим и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне (Мат. 16:21).
През нощта, когато бе предаден… Христос знаел, че това е последната Му нощ на земята и че това е последната Негова трапеза, която извършва с учениците преди Своето възкресение. Истина ви казвам: Аз вече няма да пия от лозовия плод до оня ден, когато ще го пия нов в Царството Божие (Марк 14:25). Но Той не ги изоставил. „Обществото“, което Христос образувал през Своя земен живот с учениците Си няма да се прекрати. То ще премине в нова фаза на своето съществуване.
По време на земния Си живот Той постоянно пребивавал със Своите ученици, споделял с тях общ живот, преломявал с тях, според иудейския обичай, хляба и благославял чашата. След Неговата смърт и възкресение те щели да преломяват хляба и ще благославят чашата. Хлябът, който те ще преломяват, е този хляб, който Христос преломил на Тайната вечеря и чашата, която те ще благославят, е тази чаша, която благословил Христос. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той (1 Кор. 11:26). Евхаристията, извършвана от учениците докле дойде Той, е последната трапеза на Христос, която още продължава. Също както Тайната вечеря, тя е свързана с Неговата смърт и Неговото възкресение.
Христовите ученици преломяват и благославят един единствен хляб и една единствена чаша. Защото един хляб, едно тяло сме ние многото (1 Кор. 10:17). Хлябът, за който тук става дума е евхаристийният хляб, а ние многото в Павловите послания се отнася за християните, събрани на Евхаристия, тъй като мисълта за евхаристийния хляб естествено извиква мисълта за евхаристийното събрание, на което се преломява този хляб. Това съответствие между евхаристийния хляб и тялото още по-ясно изпъква от едно друго място в същото послание: Вие сте тяло Христово … (12:17). Сие есть тело Мое. Ние всички или ние многото сме едно тяло Христово, защото един е хлябът, от който ние всички се причастяваме (1 Кор. 10:17).
Чрез хляба и виното на Евхаристията ние ставаме тяло Христово. Причастяването създава κοινωνια (общение) (10:16), която е реалното „съ-единение“ с тялото и кръвта Христови. Реалността на хляба разкрива пълната реалност на тялото Христово, а единството на хляба – единият хляб – разкрива единството на тялото. Чрез Евхаристията, на която учениците, за първи път щели да се съберат след Петдесетница, те ще бъдат в Христа, защото те ще бъдат в Неговото тяло и Той също ще бъде в тях, тъй като Неговото тяло е неотделимо от Него Самия, а чрез Него те ще бъдат в Отца. Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан 17:21). Земното „общество“ на Христос става Негово тяло – Църква.
Църквата Божия е в Христа, защото народът Божи се събира от Бога в Христа. Затова народът принадлежи на Бога Отца така, както Му принадлежи Христос. Оттук следва тъждествеността на Църква и Евхаристия и тъждествеността на Църквата Божия с местната църква, явявана всеки път в нейното евхаристийно събрание. По силата на тази двойна тъждественост членовете на местната църква, събрани на евхаристийно събрание, проявяват Църквата Божия. Членовете на местната църква са членове на тялото Христово, а събрани заедно на евхаристийно събрание те са Църква Божия в Христа. Затова събирането заедно на евхаристийно събрание означава събиране в църква. Кога се събирате в църква… В Евхаристията Христос присъства в пълнотата на Своето тяло – един хляб и една чаша – и Неговото тяло е Църквата. Църквата е там, където се извършва Евхаристията и където се извършва Евхаристията, там е Църквата. Това е основната постановка на евхаристийната еклисиология на апостол Павел.
Присъствието на Христос на Евхаристията е двояко. Христос присъства в Евхаристията, защото евхарстийният хляб е Неговото тяло. В Евхаристията Той пребивава с нас така, както е пребивавал с апостолите на Тайната вечеря, само че Неговото присъствие с тях се заменя от пребиваването Му в евхаристийните Дарове. Но земното тяло след възкресението е неотделимо от Неговото прославено тяло.15Вж. Статията на О. Cullmann, La deliverance anticipee du corps humain d`apres le N. T. в сборника Hommade et Reconnaissance a K. Barth, Neuchatei – Paris 1946, p. 36. Истина ви казвам: Аз вече няма да пия от лозовия плод до оня ден, когато ще го пия нов в царството Божие (Марк 14:25). Очакваният Месия вече дойде. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии (Иоан 1:11-12).
Не може да има Месия без царство и без народ. Чрез страданието, смъртта и възкресението царството е вече придобито. Голгота е начало на възцаряването. Тъй трябва да се издигне (νφωθηναι) Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (Иоан 3: 14-15). И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си (Иоан 12:32). Глаголът „νφωθηναι“ означава „издигнат“ и „прославен“.16O. Cullmann, Urchristentum und Gottesdienst, Zurich 1950. Издигането на кръста е начало на прославянето и прославянето се извършва чрез Голгота. Защото Той прябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си (1 Кор. 15:25). Христос е Господ (Κύριος). Вашия Цар ли да разпна? (Иоан 19:15). Пилат сгрешил само в едно: не вашия, а единственият Цар на всички и единственият Господ. Христос вече царува чрез Църквата и в Църквата. Неговото царуване е предусещане (предвкусване) на Царството Божие. Когато пък Му биде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички (1 Кор. 15:28).
„Денят Господен“ в новозаветните текстове има есхатологичен смисъл. Това е денят на второто пришествие на Господа със слава за всички. В този ден всички ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма (Марк 13:26).
Ние живеем в това есхатологично очакване, но в Църквата есхатологията не е само далечно бъдеще. В Църквата настоящето включва в себе си и бъдещето, и миналото. „Денят Господен“ ще дойде, но той и постоянно идва в Църквата, защото Господ идва при своите. Евхаристията е трапеза на Господа, Който идва в Църквата в Св. Дух. За да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство (Лука 22:30). Евхаристията е пир на Агнеца, на който ние предусещайки второто Негово славно пришествие, пием и ядем с Него и Той вкусва с нас новото вино в Своето царство. Всеки път в Евхаристията ние очакваме Неговото пришествие при нас. Да, дойди Господи Иисусе! (Откр. 22:20) – такава е нашата евхаристийна молитва. Маран атта – нашият Господ идва. Евхаристията е „трапеза Господня“, която се извършва в „деня Господен“.
Кога се събирате в църква … (1 Кор. 11:18). Местната църква се събира в Църквата Божия в Христа. Евхаристийното събрание е събрание на цялата местна църква на едно и също (επί τό αυτό). Единството и пълнотата на тялото Христово в Евхаристията определят единството и пълнотата на местната църква в евхаристийното събрание. За апостол Павел учението за Църквата, което той приел от Господа, изключвало каквато и да било възможност за няколко евхаристийни събрания в една местна църква. Това било невъзможно, защото Христос е един в пълнотата и единството на Своето тяло. Той присъства в него чрез Евхаристията, когато всички се събрат в църква и в която Той идва при зова на Своите. Само Църквата в цялата своя пълнота може да извършва Евхаристия, защото Евхаристията е дело на Църквата, а не на отделни групи. Съществуването на отделни групи, извършващи отделна Евхаристия за отделни членове би означавало разделяне на местната църква, а разделянето на местната църква би означавало разделяне на Христос. Христос зове на Своята трапеза цялата Църква, защото трапезата е възможна само в Църквата, в която Той царува. И само в Църквата времето се съкращава и бъдещето става настояще чрез действието на Духа. В нашия земен живот „денят Господен“ е възможен само в Църквата.
Кога по времето на апостол Павел се е извършвало евхаристийно събрание? Естествено, най-подходящ за това бил първият ден след събота. Това е денят на Христовото възкресение и същевременно – Негов ден, „денят Господен“. Във всеки първи ден на седмицата всеки един от вас да отделя и скътва у себе си… (1 Кор. 16:2). Ако апостол Павел споменава този ден, то е защото е това е бил денят на „трапезата Господня“. В първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб… (Деян. 20:7). Лука напълно определено нарича първия ден след съботата ден на евхаристийното събрание , когато всички се събирали за преломяване на хляб. В своите послания апостол Павел не указва пряко в кои други дни се извършвали евхаристийните събрания, но посочва условията, при които те могат да протичат – когато цялата църква се събере επί τό αυτό (1 Кор. 14:23).17Бълг. превод гласи: Ако, прочее, се събере цялата църква наедно (бел. прев.).Това казва Павел.
Освен в първия ден след съботата, евхаристийно събрание можело да има и когато цялата църква се събира заедно. Призивът на св. Игнатий Богоносец за едно евхаристийно събрание не съдържал в себе си нищо повече от това, което се съдържало в учението на апостол Павел. Еклисиологията на св. Игнатий винаги е била евхаристийна.
Винаги всички и винаги заедно. Такъв е най-древният опит от църковния живот на първите християни. И този опит произтичал от самата същност на Църквата. Господ е призовал на Своята трапеза всички Свои членове и само с всички Той пие и яде на Своята трапеза. Църквата в Христа, трапезата Господня в Църквата и местната църква, когато е събрана заедно, разкриват Църквата Божия. Денят Господен е за всички, а не за единици и този ден идва в Църквата за всички. Ние всички очакваме пришествието на Христос в Евхаристията, когато всички заедно сме събрани на нея, така както и всички чакаме Неговото пришествие. И Духът и невестата казват: дойди! И който чува да каже: дойди! (Откр. 22:17).
––––––
Превод: Мая Иванова
Източник: Прот. Н. Афанасиев, „Трапеза Господня“, изд. Праксис, ВТ, 1999.
- 1Защото, първо, чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви, което донейде и вярвам (1 Кор. 11:18).
- 2Св. Иустин Мъченик, Апология, гл. 67 (руски превод), Москва, 1864, с. 107 – 108.
- 3Руският превод приема друго четене: Годподъ ежедневно прилагал спасаемых к Церкви. (Бълг. Превод гласи: А Господ всекидневно прибавяше към Църквата такива, които се спасяваха – бел. прев.). Фактически през апостолското време не правили разлика, защото επι το αυτο било пълния израз на църква. Без съмнение обаче прочитът на едно и също е по-древен, отколкото прочита към Църквата. Вероятно последният е редакционна поправка с цел по-голяма конкретност.
- 4In Eccles. Hom. IV.
- 5Послание до Филаделфийци, IV (руски превод), Казань, 1857, с. 141. В интерполирания текст това място се чете по следния начин: „Надявам се на Господа за вас, че нищо различно от това няма да мислите. Затова така смело пиша до вашата богодостойна любов, умолявайки ви да имате една вяра, ,една проповед, една Евхаристия. Защото една е плътта на Господа Иисуса и една е кръвта Му, пролята за нас; един е и хлябът, за всички преломен и една е чашата, раздадена на всички; един е жертвеникът за цялата църква и един е епископът с презвитерството и дяконите, съслужители мои“. Съвършено е ясно, че става дума за едно евхаристийно събрание в пределите на местната църква, изключващо едновременното устройване и на други събрания.
- 6Cypr. Epist. LXXIV, 1: nihil innovertur nisi quod traditium est.
- 7Послание до Магнезийци, IX, 1 (руски превод), с. 83-84.
- 8Ibid., IV (руски превод), с. 77-78.
- 9Послание до Смирняни, VIII, 1 (руски превод), с. 173-174.
- 10Послание до Ефесяни, XIII, (руски превод), с. 39. Гръцкият текст дава възможност и за малко по-различен превод: „Ревнувайте да се събирате тясно свързани един с друг за Евхаристия…“ Този превод повече отговаря на целия контекст, в който се прави това увещание. На евхаристийното събрание е нужно всички да бъдат заедно, тясно съединени един с друг, а не разделени на отделни групи. „А затова, продължава по-нататък св. Игнатий, когато се събирате επι το αυτο тясно обединени помежду си, силите на сатаната отслабват и с единомислието на вашата вяра се разрушават гибелните му козни“.
- 11Послание до Магнезийци, VII, 1-2 (руски превод), с. 82-83.
- 12Послание до Смирняни. VIII, 2 (руски превод), с. 174. Преводът на този израз е много труден. Аз смятам, че приведеният в текста превод е най-сполучлив.
- 13Понятието за цялостност на църквата у Игнатий, както и у Иустин, има идеален характер. В емпиричния живот тази цялост не намира напълно своя израз, защото винаги някои членове отсъстват от евхаристийното събрание. Тази емпирическа недостатъчност не нарушава идеалното единство и пълнотата на евхаристийното събрание, защото то в интенция винаги е и винаги трябва да бъде събрание на всички (на общността), а не на някои.
- 14Формулата на апостол Павел „εν Χριστω“ е необичайно трудна за тълкуване. Аз я посочвам като израз на учението за това, че Църквата е тяло Христово като отлично си давам сметка, че съществуват и други тълкувания на тази формула. Вж. Е. Persy. Der Leib Christi. Lund 1942, s. 18 sq.
- 15Вж. Статията на О. Cullmann, La deliverance anticipee du corps humain d`apres le N. T. в сборника Hommade et Reconnaissance a K. Barth, Neuchatei – Paris 1946, p. 36.
- 16O. Cullmann, Urchristentum und Gottesdienst, Zurich 1950.
- 17Бълг. превод гласи: Ако, прочее, се събере цялата църква наедно (бел. прев.).
