Християнство.бг
Виктор Калицов
Три възрожденски храма – архитектурни шедьоври на майстор Колю Фичето – днес бавно се рушат в сърцето на Велико Търново. „Св. Николай“, „Св. св. Кирил и Методий“ и „Св. св. Константин и Елена“ са не просто църкви, а паметници на българската духовност и държавност. Общото между тях обаче вече не е само историята, а тревожното настояще – липса на средства, институционално бездействие и десетилетия отлагани ремонти.
Най-критично е състоянието на храма „Св. Николай“ в кв. „Варуша“– една от църквите, строени от Колю Фичето. Сградата, издигната през 1836 г., посреща големи християнски празници в разруха – с напукани стени, падаща мазилка и гниещи дървени греди. Експерти и духовници са категорични, че е необходим спешен и мащабен ремонт, чиято стойност вече достига около 2 милиона евро – сума, непосилна за църковното настоятелство. Въпреки че храмът е обявен за паметник на културата от национално значение, той не може да разчита на държавно или европейско финансиране. Дарителска кампания тече от години, но събраните средства са едва малка част от необходимото. „Не можем да започнем ремонт и тогава да търсим парите“, признава предстоятелят отец Славчо Иванов, подчертавайки безизходицата пред църковната общност.
Подобна е съдбата и на другите храмове на Колю Фичето в старопрестолния град. Църквата „Св. св. Константин и Елена“, известна със своите уникални „въртящи се“ колони, остава затворена от десетилетия. Макар през годините да са извършвани частични ремонти, сградата така и не е напълно възстановена и не функционира пълноценно като храм. Третият обект – „Св. св. Кирил и Методий“ – също се споменава в обществени дискусии като част от групата на застрашените възрожденски църкви, които се нуждаят от сериозна намеса и финансиране, за да бъдат съхранени.
Така три емблематични храма, свързани не само с духовния живот, но и с ключови моменти от българската история – включително обсъжданията около Търновската конституция – днес се оказват изправени пред реалната опасност от необратима разруха. Случаят повдига по-широк въпрос – за ролята на държавата в опазването на културното наследство. Засега отговорът изглежда тревожен: институциите отсъстват, митрополията не разполага с нужните средства, а времето продължава да руши това, което поколения българи са съграждали.
