Трудностите на детската изповед

Прот. Владимир Воробьов

Детето, което от малко, обикновено от седемгодишно, започва да ходи на изповед, много често се причастява по традиция, по навик. Да кажем, че в нашия храм децата се причастяват на всяка литургия, на която ги водят или на която отиват сами. Фактически това става веднъж седмично, а понякога и по-често. За тях изповедта в началото е много интересна и желана, защото им се струва, че да се изповядват означава някаква зрялост, означава, че са станали големи. И петгодишното дете много иска да започне да се изповядва. Неговите първи изповеди ще бъдат много сериозни. То ще дойде и ще каже, че не е слушало майка си, че е набило сестричката си, че лошо е научило уроците си или не се е молило на Бога. И ще каже това напълно сериозно и много умилително.

Но много скоро, буквално след месец-два, ще се окаже, че детето е привикнало към всичко това. Следват години, през които то ще идва и ще казва: „Не слушам, нагрубявам другите и мързелувам.” Такъв е краткия, обобщен набор детски грехове. То ще ги изстрелва на свещеника, който, измъчен от тежки изповеди, естествено ще му прости и разреши за половин минута. И всичко това се превръща в ужасна формалност, която разбира се, повече вреди на детето, отколкото му помага.

След няколко години се оказва, че такова църковно дете вече на може да приеме, че трябва някак да работи върху себе си. То дори не е в състояние да изпита истинско чувство на покаяние по време на изповед. Не изпитва никакво затруднение да каже, че е направило нещо лошо. Казва го с голяма лекота.

Ако заведете детето за първи път в поликлиниката и го накарате да се съблече, то ще се притеснява и ще му бъде неприятно. Но ако лежи в болница и всеки ден трябва да си вдига ризката, за да го преслушват, след седмица то ще прави това съвсем автоматично. Това действие няма да предизвиква  у него каквито и да било емоции. Същото е и тук. Изповедта не предизвиква у детето някакви преживявания. Свещеникът тук се оказва в много трудно положение. Той не знае как да се бори с това състояние, какво да направи, за да помогне да детето да дойде на себе си.

Има някои особено ярки примери, в които детето не просто не слуша, мързелува и обижда по-малките, но откровено безобразничи. Например в училище пречи на всички, в къщи е отрицателен пример за по-малките деца във всичко лошо, а семейството си тероризира откровено. Тоест детето проявява грехове, напълно необичайни за църковните семейства. И свещеникът не знае как да събуди добрите му чувства. Той се опитва да говори с него, да му обясни:

– Знаеш, нали, че всичко това не е хубаво, че е грях?

Да, то знае всичко това; прекрасно знае, че е грях. Дори е способно да се напрегне за пет минути и да каже:

– Да, ще се постарая повече да не правя така.

И не може да се каже, че детето лъже. Не лъже. В действителност произнася това по обикновения начин, по който преди хранене казва „Отче наш” – повече или по-малко сериозно за една минута, но не повече. След произнасянето на „Отче наш” детето отново живее извън молитвата. Същото е и в този случай. Детето ще каже каквото трябва, за да го допуснат до причастие, а след ден или два отново ще се върне към своята реалия и ще продължи да живее както е живяло. Нито изповедта, нито причастието дават плодове в неговия живот.

Освен това свещеникът забелязва, че колкото повече се вълнува, колкото по-внимателно и сериозно се отнася към детето, толкова по-бързо се изчерпват средствата му. Той дава почти всичко, на което е способен, а не може да постигне някакъв резултат. Детето „поглъща” всичко това много бързо и продължава предишния си начин на живот. Даваме му все по-силни лекарства и то ги поема, но без да му действат. Загубило е чувствителност към тях, не приема нищо. И тази окаменелост на съвестта е просто поразителна. Оказва се, че с вярващото дете свещеникът вече не може да намери никакъв адекватен език. Той окончателно загубва контакт с него. Детето обикновено казва: „Повече няма да ходя при този отец Иван. Той все ми се сърди – ту за това, ту за онова.”

Виждате, че този проблем е един о най-трудните за духовника. Тук много сериозно трябва да се помисли какво е необходимо да се достигне, към какво трябва да се стремим. Струва ми се че е правилно да се опитаме колкото се може повече да отдалечим момента, в който детето започва да се изповядва. Някои наивни майки (каквито впрочем се срещат често) са склонни да кажат за шестгодишното си дете, което не слуша: „Отче, поизповядайте го, за да почне да се кае. Може би ще стане по-послушен.”

В действителност, колкото по-рано започваме да изповядваме детето, толкова по-лошо е за него. Трябва да се помни, че ненапразно Църквата не вменява в грях постъпките на децата до седемгодишната им възраст (по-рано тази възраст е била много по-голяма). Децата не могат да бъдат отговорни за всичко като възрастните. Още повече, че греховете им като правило не са смъртни. Просто те се държат лошо. И по-добре е да бъдат допускани до причастие без изповед, отколкото да се профанира тайнството на покаянието, което те не могат да възприемат истински поради малката си възраст.

Такъв грешник може да бъде изповядван по веднъж на седем, осем и девет години. И колкото се може повече да се отложи началото на редовните чести изповеди, за да не стане изповедта в никакъв случай обичайна за детето. Това мнение не е само мое, а и на много опитни духовници.

И ма и друго ограничение, което е особено важно. Може би децата, които явно страдат от привикването към светинята, трябва да се ограничават и в причастяването. В тези случаи е по-добре децата да не се причастяват всяка неделя. Така причастието ще се превърне в събитие за детето. То ще споделя личен опит. Когато бях малък (още по сталинско време) въпросът стоеше така: ако постоянно ходя в църквата ще ме видят съучениците, които живеят наблизо, ще съобщят в училище и тогава родителите ми ще бъдат изселени, а аз – изгонен от училище. Израснах в семейство на вярващи, родителите ми са били вярващи от рождение, почти всичките ми роднини са били в затвора: дядо ми е бил в затвора три пъти – там и почина. Така че ходенето на църква криеше реална опасност и да се ходи често беше невъзможно. И аз помня всяко мое отиване в църквата. За мен то беше велико събитие. Разбира се, дума не можеше да става да се шегувам с това… В детството си съм ходил на църква броени пъти, но затова пък всяко отиване беше огромен празник. Прекрасно си спомням какво велико събитие за мен беше първата изповед, а после и втората (вероятно след година). За цялото си детство съм се изповядвал и причастявал няколко пъти. Много години не съм се причастявал или съм го правил изключително рядко, но всеки път е трябвало да го изстрадам. И сега, в зрялата си възраст, аз продължавам да преживявам причастието със Светите Христови Тайни като велико събитие. Никога не е било по друг начин. И разбира се, благодаря на Бога за това, че не е допуснал да привикна към светинята, към църквата и църковния живот.

Сега с децата е трудно по друга причина – много от тях идват в църквата от семейства на невярващи. От раждането си те са възпитавани без вяра в Бога. Тепърва трябва бъдат научени на всичко и често такива деца се оказват напълно самотни в семействата си. Там те не могат да научат нищо от никого, никому не могат да зададат въпроси, свързани с вярата. По-скоро те започват да учат родителите си, когато поотраснат. Сега това се случва изключително често. Разбира се, свещеникът трябва особено да подкрепи такова дете, защото то е самотно сред възрастните в къщи. Майка, татко, баба и дядо може би му разрешават да отиде на църква. Но когато то се върне в къщи и каже, че трябва да се пости, те не могат да разберат защо. Когато казва, че човек трябва да се моли, тези баби или родители го гледат сякаш е побъркано и нареждат:

– Повече няма да ходиш там. Какво става с теб?

Как детето да устои пред възрастните, пред авторитета на родителите? Как да отстоява вярата си, това което е донесло от църквата? Това ще стане, ако свещеникът го подкрепя, ако влезе в живота му и му даде от силата си, ако по този начин съумее да стане авторитет за детето; ако му внуши доверие – толкова силно, че детето да каже: „Не, вие не знаете, отецът знае по-добре от вас.” Ако детето може да почувства и каже това, то ще издържи. Свещеникът е длъжен в този случай да му помогне със своето поведение, с любовта си.

Много по-трудни проблеми изникват в другия случай: когато децата са от семейства на вярващи. С този проблем аз не мога да се справя. Може би това е най-трудната и актуална задача за нас, свещениците.

На децата от религиозни семейства с течение на времето им омръзва това, което им предлагат родителите. Родителите и свещеникът трябва да бъдат готови за такъв обрат. Привиквайки към всичко църковно като към нещо обичайно, натрапвано от възрастните заедно с много други неща – неприятно и безинтересно, но необходимо – децата започват, макар и не напълно съзнателно, да го отхвърлят. При такива деца започва да се проявява своеобразна центробежна енергия. Те искат нещо ново за себе си, искат да усвоят неизследвани начини на живот, а всичко, което казват мама, баба и ли татко им изглежда блудкаво и скучно. Такива деца много лесно намират недостатъци у църковните хора, които започват да им се струват лицемерни и скучни моралисти. В църковния живот те не виждат нищо достатъчно светло. Такъв вектор, такава насоченост вън от Църквата, ги прави всъщност неспособни да възприемат Божията благодат. Участвайки в тайнствата даже в Причастието със Светите Христови Тайни, те, казано по същество, нищо не преживяват, оказват се, колкото и странно да е това, малко способни в детската си възраст да преживят Причастието като съединение с Бога, като среща с Него. За тях причастяването се превръща в едно от обичайните, неделни празнични състояния. Църквата за тях често изглежда като клуб по интереси, където можеш да се срещнеш и да поговориш с другите. В храма те могат да се уговорят за нещо интересно и, очаквайки с нетърпение края на службата, да побягнат тайно от родителите си в околния (само не в църковния )свят.

Лесно е децата да бъдат научени да изглеждат православни: да ходят на служба, да се подреждат за причастие, да отстъпват място. Разбира се, че е хубаво да правят всичко това, приятно е да се видят възпитани деца. Но това съвсем не означава, че те живеят духовен живот, че истински се молят на Бога и търсят общение с Него. Не означава, че децата се стремят към реално съединение с благодатта Божия.

Откъсите са от книгата на протойерей Владимир Воробьов „ Покаяние, изповед и духовно ръководство”, изд. „Омофор”, С., 2002 г.