Ренета Трифонова
Бел. на автора: Този текст е писан през септември, 2016 г. Публикувам го от личния си блог в Християнство.бг, впечатлена от руските свещеници, които се обявиха против войната в Украйна и подкрепиха несправедливо арестуваните по „московското дело“. Заради тези свои публични обществени и хуманни позиции, имената им са вкарани във „вражески списък“ на „предателите в расо“ и врагове на народа и църквата (тук). Повод да си спомня за този текст е и участието ми в скорошна дискусия на тема „Кесаревото кесарю, Божието – Богу“ в Марк (12:15-17)1„Учителю, знаем, че си справедлив и немариш за никого, понеже не гледаш на ничие лице, а истински поучаваш на път Божий. Позволено ли е да се дава данък кесарю, или не? Да дадем ли, или да не дадем?“. А Той, като знаеше тяхното лицемерие, рече им: що Ме изкушавате? Донесете Ми един динарий да го видя. И те донесоха. Тогава им казва: чий е този образ и надпис? Те Му казаха: на кесаря. Иисус им отговори и рече: отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу. И те Му се почудиха“(Марк 12:15-17). – Христови думи, които се отнасят до спазването на закона – трябва ли християните да спазват светските закони, след като очакват Божието Царство, което не е от този свят. С тях често спекулират различни „тълкуватели“ на Божието слово и оправдават мълчанието си по въпроси от обществено значение, засягащи човешката несправедливост в отношенията между хората.
„Аз няма да престана да говоря в защита на правдата, защото съм длъжен да угаждам на Бога, а не на човеците“ (Св. Йоан Златоуст).
Отдавна исках да пиша на тази тема. Не да изброявам примери или да давам доказателства, а да споделя мисли и наблюдения. Много често ме е занимавал този въпрос: защо е необходимо един духовник да има гражданска и обществена позиция и да изразява мнение по наболели въпроси? Защото днес освен, че сме християни, сме и граждани и ние също изпитваме на гърба си проблемите на съвременното гражданско общество. От разговорите си с християни и с духовници, винаги оставах с впечатление, че избягват да казват своето мнение поради обстановката в нашата страна, която преживя много превратности през последните 70 години. И че ако един християнин или духовник реши да изрази мнение, то по-скоро ще му навреди, и това е така по една проста причина – много често гражданската или обществена позиция е свързана и с политическото управление на страната. А мнението за политиците у нас е добре известно, поради това, че хората, занимаващи се с политика, често влизат във водовъртежа на зависимостите и политическите прийоми – лъжа, манипулация, натиск. Включително и върху Църквата.
Известно е, че всички политици много искат Църквата да е на тяхна страна, за да бъде тяхно оръжие. Не защото я обичат или почитат, а защото се страхуват от нея. Църквата е в този свят, но не е от този свят. И авторитетът на духовника винаги може да изиграе лоша шега на който и да е властник. Особено, ако е уважаван духовник.
Гражданската или обществена позиция на един честен и уважаван духовник много често може да не е удобна на властта. Ако духовникът изобличи нередностите, които пречат на гражданите, ако застане на тяхна страна, много лесно може да поведе недоволството им в определена посока. Затова обикновено чуваме, че духовниците трябва да гледат „своята работа” и да не се „месят” в делата на този свят. Но такива гласове услужливо забравят да добавят, че духовниците като всички граждани пускат своята бюлетина, плащат данъци, осигуровки, живеят по всички правила, по които живеят и останалите граждани и имат същите задължения. Т.е. духовникът има право като всички останали да изрази своето мнение и позиция и не бива да се притеснява от това. Ако не се страхува, разбира се.
В християнската църква истинските духовници са и пастири, а не наемници, и всеки отговаря за своята енория, която живее с проблемите на този свят. И за да бъде полезен на хората в Църквата, днешният духовник трябва да бъде наясно с всичко, което може да се случи на един човек в настоящата действителност, за да може да му помогне. Включително и в едно гражданско общество.
Но защо се получава така, че когато четем житията на велики светци и пастири на Църквата, се възхищаваме от техните подвизи, а когато трябва да се опитаме на дело да отстоим дори малка част от това, не можем да го сторим? Четем в много жития на духовници от древността за тяхната смелост, когато са изразявали мнението си пред властниците, почитаме ги, говорим за тях на проповед, но… защо ни е така трудно да направим същото днес?
Понеже много често се водят спорове за това трябва ли един духовник да изразява публично своята позиция, която е свързана с проблемите на страната и с нейното управление или с исканията на гражданите, реших да се поровя в житията на светиите и да прочета за някои духовници и светци с изразени ясни „обществени позиции” с нравствен характер. Защото когато говорим за общество, въпросите, които го касаят, винаги са с нравствено съдържание. А нравствеността е свързана с Божиите заповеди, т.е. с Бога.
Оказа се, че такива светци са много, има и случаи, когато духовници са били посещавани от владетели за съвет или помощ. Известна ни е срещата между св. цар Петър и св. Йоан Рилски. Царят отишъл при светеца с дарове от злато и плодове в знак на почит. Но светецът дори не го допуснал до себе си, върнал златото, а плодовете взел. Изпратил на царя писмо с наставления, но отказал да се срещне лично с него. Срещата по указание на светеца се състояла на два съседни хълма, на които царят и монахът си дали знак един на друг. Светецът не допуснал до себе си царската особа, за да не се изкуши от силата на властимащия, от връзките на този свят, но му дал добри съвети за неговото управление. И е дал ясен знак на днешните духовници, които са близо до властта, каква трябва да бъде тяхната позиция, за да не попадат в капаните на този свят.
Има и примери за светци, които с цената на живота си не са премълчавали своеволията на властимащите. Първият такъв пример от новозаветно време дава св. Йоан Предтеча, изгубил главата си заради упреците към цар Ирод. Царят се оженил незаконно за братовата си жена, но по законите на тогавашна Юдея това било недопустимо от нравствена гледна точка. Ирод заповядал да бъде отсечена главата на „най-големия между родените от жени” (Мат. 11:11) заради критиките му към него. Възможно ли е било за св. Йоан да премълчи греха на царя и услужливо да не се меси в „царските работи”, като не изрази своята „обществена позиция”? Разбира се. Предтечата е можел да не упреква царя публично и да не предизвиква неговия гняв. Но го е направил, за да изобличи една лъжа, която за времето, в което е живял, носи не само нравствен, но и политически оттенък. И тази лъжа е била нарушение на Божия закон, на Божиите заповеди. Тази нередност се е извършвала пред очите на целия народ, а народът очаква от пастирите и водачите си да търсят и отстояват… справедливостта.
Подобен е случаят и със св. Йоан Златоуст, изпратен на заточение от императрица Евдоксия, която често се чувствала засегната от проповедите му срещу разкоша, в който живеели една част от жителите на града, където Йоан бил епископ. Известна е историята с лозето на вдовицата, която св. Йоан защитил, навличайки си гнева на императрицата с думите: „Ако законът на императора не противоречи на Христовите заповеди и на Евангелието, аз го приемам и го почитам. Но когато е в противоречие с Евангелието, признавам Христовите закони, а не тези на императора. И, позволи ми да прибавя, Христос никога не би се отнесъл несправедливо с една беззащитна вдовица.”
Тези думи на великия проповедник трябва да са в сърцето и ума на всеки духовник – Христовите заповеди и Евангелието. И когато в страната, в която живее, се случва нещо, което е в противоречие с тези заповеди, духовникът е длъжен да реагира и да изкаже мнение. Особено, когато християните очакват това от него.
Известни са думите на св. апостол Павел, че „всяка власт е дадена от Бога”(Рим.13:1-2), с които често се спекулира и биват използвани за успокояване на съвестта на някои духовници. Защото каквато и власт да допуска Бог, тя е заради греховете на хората и устроението на техните сърца и съвести. Ако всички духовници, които са опонирали на властта и са били гонени от нея са тълкували превратно тези думи, днес нямаше да имаме мъченици. Защото една голяма част от мъчениците на християнската църква са пострадали заради несъгласие именно с властниците и техните несправедливи закони, а тяхната мъченическа кръв е в основата на Християнската църква, те стават и здравия темел на християнското общество. А не искаме да си мислим, че са пренебрегвали думите на апостол Павел, нали? Значи остава да им дадем друго тълкувание. Всяка власт е от Бога дадена или от Бога допусната. Но ако тази власт е несправедлива с хората, това означава ли, че всички трябва да мълчат за нейните нередности? Нима нашият Господ Иисус Христос мълча? Какво казва Христос на Пилат: „ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише” (Йоан 19:11). И разбира се, че всеки християнин и духовник е длъжен да казва истината и да я отстоява, защото християнинът е най-свободният човек. А истината е истина вчера, днес и утре, защото и Христос е същият вчера, днес и утре.
Примерите за духовници с активна обществена позиция са много, особено пък в нашата страна по времето, когато е търсила и извоювала своето Освобождение. На практика без църковните дейци, без духовните водачи, които са участвали във въстанията, в борбите за национална независимост, не бихме имали политическа независимост. Имайки Бога, Неговият евангелски закон и заповедите Му, те са отстоявали правата на всеки българин да изповядва вярата си и да води свободен и нормален живот в политически независима страна. И ако те не биха имали такава „позиция“ и не биха имали смелостта да водят хората към тяхната духовна и политическа свобода, днес нямаше да има нито самостойна църква, нито самостоятелна държава. Личности като екзарх Антим (който става председател на Учредителното събрание на Първото Велико народно събрание), Иларион Макариополски, митрополит Методий Кусев, Охридски и Пловдивски митрополит Натанаил, много монаси и свещеници, участвали в борбите за освобождение по места… имената се много. България е богата на видни духовници и общественици.
По принцип духовникът може и трябва да е и общественик, ако има талант за това, защото християните се спасяват в света и живеят с проблемите на света, а служението на духовника е обществено служение, по примера на Христос. И няма как да е иначе, защото ние живеем в този свят и земната част на Църквата трябва да свидетелства навсякъде и да присъства във всички сфери на живота – културна, образователна, обществена. За това дават пример и самите апостоли. Какво казва апостол Павел на атиняните пред Атинския ареопаг? Отива в езическа страна, на място пълно с образовани езичници и ето как започва словото му: „Мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: на Незнайния Бог. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам”(Деян. 17:22-34). Апостолите са проповядвали сред хората, по всички места, където е можело да бъдат чути, въпреки, че са били преследвани от светските власти. Както пише апостолът „Павел излезе из средата им”, т.е. Църквата трябва да бъде навсякъде, където има хора за спасение, във всички сфери на обществения живот. Такъв пример дават всички апостоли и Христови проповедници и от тях днешният духовник трябва да бъде повлиян в служението си, а не да се носи мълчаливо по течението на удобствата и безхаберието към паството си.
Започнах и ще завърша с думи на св. Йоан Златоуст, един от най-великите проповедници на нашата Църква:
„Аз имам залог от Господа и не се осланям на моите сили. Имам Неговото Писание и то ми е опора, то ми е крепост, то ми е спокойно пристанище. Нека цялата земя се разбърка, имам Писанието, него чета аз, и словата му са за мене стена и ограда. Кои са тези слова? „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Христос е с мене! От кого да се боя?”
- 1„Учителю, знаем, че си справедлив и немариш за никого, понеже не гледаш на ничие лице, а истински поучаваш на път Божий. Позволено ли е да се дава данък кесарю, или не? Да дадем ли, или да не дадем?“. А Той, като знаеше тяхното лицемерие, рече им: що Ме изкушавате? Донесете Ми един динарий да го видя. И те донесоха. Тогава им казва: чий е този образ и надпис? Те Му казаха: на кесаря. Иисус им отговори и рече: отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу. И те Му се почудиха“(Марк 12:15-17).
