Ренета Трифонова
Един предполагаем диалог межу покойния сръбски патриарх Павле и патриарх Порфирий. Поводът е вчерашното решение на Синода на Сръбската църква да отстрани временно Жичкия митрополит Юстин. Текстът и видеото са на Лазарела Чабак.
***
Решението на Св. Архиерейски Синод да отстрани Жичкия митрополит Юстин не е просто административна мярка – то е болезнен удар по всеки православен човек и по всеки свободомислещ гражданин.
В момент, когато Сърбия се разкъсва от вътрешни напрежения, църковният връх избира да заглуши онзи, който не се скри зад властимащите, а застана до младите – до студентите.
Църквата не е камък и зидове. Църквата е народът.
Докато църковната администрация говори за „съмнително управление на епархията“, народът вижда истинската причина: митрополит Юстин бе наказан, защото напомни на силните на деня, че властта не е дадена за насилие, а за служение.
Грехът на митрополита? Чисто християнско състрадание към младите. Грехът на студентите? Стремеж към справедливост и свобода. Отговорът на институциите? Суспензии, натиск и заплахи.
Студентите са бъдещето, а не врагът.
Подкрепата, която митрополит Юстин им оказа, е акт на истинско родолюбие. Ако Църквата обърне гръб на децата, които се борят за достойнство, на кого ще вярват те утре?
Студентите не са „чужди агенти“. Те са кръвта и плътта на тази земя. Тяхната борба е вик за Сърбия, в която човек не мълчи пред неправдата.
„Пътят на страданието е и Христовият път.“
Суспендирането на митрополит Юстин само подчерта неговата морална висота. Никой декрет не може да отнеме авторитет, изграден върху истина и смелост.
Послание към вярващите и гражданите
Днес се избира между покорство пред силата и вярност към истината.
Кралево вече показа посоката – с масовото си събиране пред епископския дом. Вярващите не бива да позволяват политиката да диктува живота на олтара.
Днес е наказан един митрополит, но се пробужда цял народ.
Ако цената на подкрепата към собствения народ е гонение, тогава това гонение е най-високият орден, който духовник може да получи в тъмни времена.
Пълна подкрепа за митрополит Юстин и сръбските студенти. Истината не може да бъде суспендирана.
…В тишината на стария манастирски коридор…
Разговорът става тежък, почти болезнен. Павле стои неподвижно, но гласът му този път е лишен от обичайната мекота – в него звучи разочарование.
„Не можеш да служиш едновременно на Бога и на собствения си интерес“, казва той. „Пастир, който пресмята печалби и загуби, престава да бъде пастир. Става чиновник.“
Порфирий отговаря бързо, сякаш иска да пресече обвинението: „Не става дума за интерес, а за отговорност. Трябва да пазя мястото на Църквата в държавата. Ако изгубим подкрепата на властта, ще изгубим възможността да действаме.“
Павле поклаща глава: „Църквата никога не е живяла от благоволението на властта. Живяла е от вярата на народа. Когато патриархът търси сигурност в близост до силните, това вече не е служение, а сметка.“
„Не разбираш натиска на днешното време“, отвръща Порфирий, вече раздразнен. „Всяка стъпка може да предизвика конфликт. Трябва да мисля за последствията.“
„Не“, прекъсва го Павле. „Мислиш за себе си.“
Думите увисват в тишината.
„Народът вижда кога патриархът стои до него“, продължава Павле. „И вижда кога стои до властта. Не можеш да се криеш зад думата единство, ако зад нея стои страх за собствения ти престол.“
Порфирий се опитва да запази спокоен тон: „Единството на Църквата е по-важно от популярността.“
„Не говориш за единството на народа“, отвръща Павле. „Говориш за единство, което пази твоята власт. Това не е същото.“
Порфирий мълчи.
„Помниш ли“, продължава Павле, „че Църквата беше до студентите и народа, когато беше най-трудно? Тогава никой не чакаше разрешение от властта. Тогава пастирите излизаха при хората. Полицейските кордони не бяха пречка, защото моралът беше по-силен от силата.“
Гласът му става още по-твърд: „А днес патриархът се крие зад кордони и зад силните на деня. Това не е грижа за народа, а грижа за собствения престол.“
Порфирий въздъхва, но няма отговор.
„Ако пастирът избира сигурността пред истината“, казва Павле, „трябва да се запита дали е достоен за трона, на който седи.“
Тишината натежава.
„Патриаршеският трон не е награда“, добавя той. „Това е кръст. Който го носи заради себе си, а не заради народа, не го носи достойно.“
Порфирий свежда поглед.
„Истината е проста“, завършва Павле. „Пастир, който служи на себе си, а не на народа, престава да бъде пастир.“
